Точно на днешния ден преди 86 години е извършено действие, замислено като опит за подмяна на развитието на политическия процес, който чрез фалшиви предпоставки да доведе до желания от извършителите му изборен резултат. Става дума за подпалването на Райхстага, за който ще говоря малко по-нататък, но първо искам да обърна внимание върху последиците му.
Да, именно този криминално-политически акт поставя началото на световния път на Георги Димитров, но едва след като го изправя пред едно от най-големите предизвикателства в неговия живот, макар че в него такива съвсем не са липсвали. Този път, през 1933 г., обаче той е изправен пред най-голямото зло на ХХ в. – възхождащия и започнал да овладява властта в държавата германски националсоциализъм. Георги Димитров не е сам пред тази кафява чума, но за разлика от своите побратими в процеса той не само не показва никакъв страх, но и съумява да се превърне в световен пример за това как достоен човек може да отхвърли чудовищни обвинения и да защити убежденията си. Година по-късно – на 27 февруари 1934 г., или точно преди 85 г. с пристигането му в Москва приключва неговият опасен директен сблъсък с германския националсоциализъм, но само за да започне друг, не по-малко труден път – за преориентацията на световната комунистическа организация
Третия интернационал от вътрешна борба в широко разбираната левица (тактиката „класа срещу класа”) към обединение на всички леви и центристки сили в единен фронт срещу фашизма и националсоциализма. Борбата за стратегията и тактиката на комунистическото движение ще доведе Георги Димитров до световния комунистически връх като генерален секретар на Комунистическия интернационал, но и до многобройни разочарования през средващите години, та до края на живота му.
Но да започна от началото, поставено с подпалването на германския Райхстаг. Извършителите му – германските националсоциалисти, които вече са влезли във властта като малцинствена партия, си поставят с пожара важни цели. Първата е най-видима – да бъде стреснато германското общество, което от години болезнено изживява сътресенията на Голямата депресия, недоволно и от политическа нестабилност, довела до следващи едни след други парламeнтарни избори, бед да успеят да създадат трайно управление. Шокът от пожара, насочен срещу символа на младата германска демокрация, трябва да се използва, за да може Германската националсоциалистическа работническа партия на Адолф Хитлер най-после да постигне категорична изборна победа.
За да стане ясен контекстът на събитията, в епицентъра на които попада Георги Димитров, ще се върна година по-рано. През 1932 г. нацистката партия вече здраво е стъпила върху отчаянието на милионите разорени и безработни от кризата в Германия и върви с бързи стъпки към властта. Политическата нестабилност след разпадането на широката коалиция през 1930 г. превръща 1932 г. в година на изборите – едни президентски и два парламентарни. В президентските избори Хитлер печели достатъчно гласове, за да достигне до втори тур, но недостатъчно, за да спечели поста и на 10 април 1932 г. Паул фон Хинденбург е преизбран. Най-интересни са парламентарните избори, проведени двукратно на 31 юли и на 5 ноември.
При тях националсоциалистите на Хитлер неизменно излизат на първо място, но докато на 31 юли получават 37,2% от гласовете, то на 5 ноември – с два милиона по-малко, сиреч 33,1%. На второ и трето място се подреждат социалдемократите и комунистите, които при това заедно имат по-голям брой гласове и места в райхстага, но това е времето на голямото противопоставяне между комунисти и социалдемократи, наречени от Сталин „опора на буржоазията”. Изборите обаче показват промени в гласовете, които карат Хитлер да направи съответния извод: че влиянието на националсоциалистите е достигнало своя апогей и е започнало да спада.
И като гъвкав политик Хитлер разбира, че трябва да се откаже от дотогавашната си стратегия първо да получи на абсолютно мнозинство в райхстага и след това да унищожи демокрацията. Заменя е с нова тактика – съгласие да влезе в коалиционно правителство и то само с трима министри. Целта обаче остава същата – да бъде унищожена демокрацията и да бъде заменена от нацисткия политически модел, но за постигането ѝ вече действа не чрез средствата на демокрацията, а възползвайки се от властта, за да постигне преимущество. Така идва ред на новия сценарий – като председател на Райхстага Херман Гьоринг обявява нови избори за 5 март 1933 г., а седмица преди това под негово ръководство е подпален Райхстагът. Тази провокация срещу сигурността на държавата цели да въздейства върху онези германски граждани, които се страхуват от нови сътресения, искат стабилност и са готови да я видят в нацистите и в обещания от тях нов ред.
Сценарият се развива като по ноти. Веднага след пожара Хитлер и Гьоринг обвиняват комунистите, успяват да убедят президента Хинденбург да подпише декрета „За защита на народа и на държавата“ (Verordnung des Reichspräsidenten zum Schutz von Volk und Staat). Този Указ остава в сила до 1945 г., като лишава германските граждани от редица политически и човешки права. Вторият декрет е „Против предателите на германския народ и интригите на изменниците на родината“ и с него се отменя неприкосновеността на личността и собствеността, свободата на събранията и съюзите, свободата на печата и тайната на кореспонденцията. Дейността на комунистическите организации е спряна, а ГКП е окончателно забранена през април. Само за няколко дни властите арестуват над десет хиляди души, нацистките шурмоваци залавят и бият хора.
Всичко е подготвено за триумфалната изборна победа на нацистите. Но вместо това идва първата изненада. Въпреки атмосферата на антикомунистическа истерия и страх, на 5 март 1933 г. нацистката партия отново не получава абсолютно мнозинство, защото за нея гласуват 43,91% от гласоподавателите, а въпреки преследванията и обвиненията срещу ГКП 12,32% от германците гласуват именно за нея. Тези гласове са обявени за недействителни, а депутатските места на ГКП са предоставени на нацистите. Само така те успяват да получат мнозинство в Райхстага. Следващата стъпка е на 23 март, когато в парламента (в присъствието на въоръжени щурмоваци и есесовци) нацистите заедно с Германската народна и Католическата партия получават необходимите две трети от гласовете, за да приемат закона, дал на новото правителство на Хитлер пълна законодателна власт, както и да предоставят на канцлера извънредни правомощия. Единствено социалдемократите гласуват против, но те вече са изолирани и самотни в новия парламент, затова никой не им обръща внимание. На 23 март 1933 г. е създаден и първият концентрационен лагер в Дахау край Мюнхен.
За това, че подпалването на Райхстага е добре подготвена атака срещу демократичните институции във Ваймарската република говорят следващите стъпки на нацистите. На 31 март са ликвидирани провинциалните парламенти, на 7 април е отменено избирането на „имперските наместници“, които вече се назначават, на 2 май са забранени профсъюзите и стачките. На 10 май пред германските университети е организирано публично изгаряне на „вредни” книги, за каквито са обявени трудовете на евреи като Карл Маркс и Зигмунд Фройд, на пацифисти и републиканци като Хайнрих Ман, Ерих Кестнер, Ернст Толер, Лион Фойхтвангер, Ерих Мария Ремарк. На 22 юни ГСДП е обявена извън закона, а на 14 юли са забранени всички останали партии, като остава само нацистката. Ще завърша описанието на последиците от подпалването на Райхстага с датата 2 август 1934 г., когато след вестта за смъртта на 86-годишния президент Паул фон Хинденбург Хитлер си присвоява неговите пълномощия и се провъзгласява за „фюрер на германската нация“.
Може би описаното овладяване на властта от Хитлер и неговата партия беше прекалено пространно за тема, посветена на Георги Димитров, но го направих нарочно, за да стане ясно в каква ситуация и срещу какви противници се оказва той, след като заедно с още двама български комунисти – Благой Попов и Васил Танев, е арестуван по обвинение в подпалването на Райхстага. Арестът показва и втората цел на Хитлер – да се разправи не само с германските комунисти, най-последователни противници на националсоциализма, а и да атакува ръководния център на световното комунистическо движение – Комунистическият интернационал, създаден в хода на Октомврийската революция през 1919 г.
Всичко започва с ареста на Георги Димитров на 9 март 1933 г. от германската полиция в берлинския ресторант „Баернкоф” с швейцарски паспорт на името на писателя д-р Рудолф Хедигер. Този арест както и опитът Димитров и другите комунисти да бъдат осъдени в показен процес се оказва една от големите грешки на Хитлер. Още в първите дни на ареста Димитров отказва да подпише следствените протоколи и прави изложение до полицейските власти, в което категорично отхвърля съпричастността на комунистите в подпалването на Райхстага (на 20 март). Още тук се вижда разликата между него и другите арестувани, сред които не са само незнаещите немски език българи, което ги прави до голяма степен безпомощни пред полицията, но и председателят на ПГ на ГКП Ернст Торглер. Единствен от обвинените Георги Димитров не насочва усилията си към доказване на личната си невинност – това не е особено голям проблем, защото той не е бил в Берлин по време на пожара, а атакува обвинението. Не го плашат и сломяват дори белезниците, в които прекарва пет месеца от 4 април до 31 август. Осъзнавайки международното значение на ставащото с него и другарите му в Германия, на 5 април Димитров обяснява станалото в писмо до Анри Барбюс с молба да информира и Ромен Ролан, на 22 април описва положението и на Марсел Кашен. И още нещо – след поредица от спорове с официално назначения му за защитник д-р Тайхерт, който го съветва да се грижи за себе си и да спре да защитава комунистическата партия и нейните идеи, на 6 септември Георги Димитров решава да се защитава сам, което право успява да извоюва чак на 10 октомври. И отново това е само негово решение, което не е последвано от другите обвинени.
Благодарение на Георги Димитров – на продължаващата му защита на комунизма и усилията му да привлече вниманието на външния свят към чудовищните обвинения, е организиран Лондонският контрапроцес, който на 20 септември, в деня преди първото заседание на Лайпцигския имперски съд по делото за подпалването на Райхстага, оповестява решението си, че обвинените комунисти са невинни. Това решение няма как да не повлияе на Лайпцигския съд. Още на третото съдебно заседание на 23 септември Георги Димитров произнася първата си реч, в която атакува истинските подпалвачи – нацистите. На 31-то заседание на съда на 4 ноември той атакува всесилния Гьоринг и успява да го изобличи, като така се ражда известният фотомонтаж на Джон Хартфилд с джуджето Гьоринг и великана Димитров. Стига се до заседанието от 14 декември, когато прокурорът д-р Вернер иска оправдаване на Георги Димитров поради липса на доказателства, а Димитров се противопоставя на това предложение и поисква да бъде оправдан, защото е невинен. На заключителното заседание от 16 декември той произнася знаменитата си заключителна реч, която е достатъчно известна, но все пак ще цитирам една от най-известните ѝ части, защото ми изглежда актуална и днес: „Вярно е, че българският фашизъм е див и варварски. Но българската работническа класа и селяните, българската народна интелигенция съвсем не са диваци и варвари. Равнището на материалната култура на Балканите безусловно не е така високо, както в другите европейски страни, но духовно и политически нашите народни маси не стоят на по-ниско равнище, отколкото в другите страни. Нашата политическа борба, нашите политически стремежи в България не стоят по-ниско, отколкото в другите европейски страни. Народ, който 500 години живее под чуждо иго, без да изгуби своя език и националност, нашата работническа класа и селяните, които се бореха и се борят против българския фашизъм и за комунизма – такъв народ не е див и варварски. Диваци и варвари в България са само фашистите. Но аз ви питам, господин председателю, в коя страна фашистите не са варвари и диваци?”
Добре замисленият сценарий на националсоциалистите се проваля, защото Георги Димитров превръща рутинния наказателен процес в първото успешно противопоставяне срещу националсоциализма и то в самата Германия. На всички, които днес оспорват ролята на Димитров в Лайпцигския процес, искам да припомня, че той не е нито единственият обвиняем, нито единственият репресиран комунист, но е единственият, съумял да превърне процеса срещу себе си в световно осъждане на фашизма и националсоциализма изобщо. И това става още преди националсоциалистическата агресия да стане отчетливо видна за света.
За Лайпцигския процес е писано достатъчно, но преди доста години, докато днес споменът за него е почти изчезнал от историческото съзнание на младите българи. Този процес, както и Лондонският контрапроцес превръщат Георги Димитров в световна фигура, която не може да изчезне безследно от сцената и чието мнение започва да се чува по света. Този нов облик му позволява да убеди Сталин, че тактиката на световното комунистическо движение в навечерието на глобалните сътресения трябва рязко да се промени. Преди да кажа няколко думи за това, ми се иска да обърна внимание върху едно от днешните обвинения срещу Георги Димитров: че се е отказал от българско гражданство и е приел съветско, за да може да замине за Съветския съюз. Това е и вярно, и не съвсем. Първо, защото след оправдателната присъда българското правителство отказва да приеме Димитров, срещу когото има издадена смъртна присъда заради участието му в Септемврийското въстание от 1923 г. И второ, защото както личи от писмото на Димитров до германския министър на вътрешните работи д-р Фрик от 2 януари 1934 г., той протестира срещу заповедта на Дирекцията на полицията в Лайпциг да бъде задържан „до второ разпореждане” и иска буквално следното: „Вярвам, че като чужденец, освободен от най-висшия германски съд, имам право да искам да ме екстернирате незабавно в Чехословакия или Франция, където може да бъде изяснена възможността за завръщането ми в моето отечество (България). А ако не е възможно това да стане още сега, тогава ще замина за Москва, където и по-рано съм живял известно време като български политически емигрант с права на съветски гражданин”. Така че заминаването за Съветския съюз е едва третият избор на Георги Димитров и той е направен заради желанието му да продължи революционната си дейност.
В доклада си, произнесен на 2 август 1935 г. пред VІІ конгрес на Коминтерна, Георги Димитров формулира и защитава идеята си комунистите да станат инициатори за създаването на широки леви коалиции с всички политически и обществени движения, които са против фашизма и нацизма в световен мащаб. Така благодарение на него международното комунистическо движение се отърсва от сектантския принцип „Който не е с нас, е против нас” и приема много по-резултатния „Който не е против нас, е с нас”, донесъл и най-големите успехи на комунизма в следвоенния свят. И отново съм длъжна да опровергая както онези, които смятат, че истинският учител на Димитров е Сталин и двамата никога не са имали разногласия, така и другите, които отричат заслугите на Димитров за поврата в курса на Комунистическия интернационал. За ролята на Димитров за промяната в Коминтерна говорят тезите от неговото писмо до комисията за подготовка на конгреса от юни 1934 г. В него Димитров заявява необходимостта от промени в три посоки: І. За социалдемокрацията; ІІ. За единния фронт; ІІІ. За ръководството на Коминтерна. А ето как звучат вижданията му: по І посока – „1. Правилно ли е безразборно да квалифицираме социалдемокрацията като социалфашизъм?… 2. Правилно ли е да смятаме социалдемокрацията навсякъде и при всякакви условия за главна социална опора на буржоазията?.. 4. Правилно ли е безразборното третиране на всички ръководни кадри на социалдемократическите партии и на реформистките професионални съюзи като съзнателни предатели на работническата класа…”; по ІІ – „1. Необходимостта във връзка с променилата се обстановка да променим и нашата тактика на единния фронт. Вместо да прилагаме тази тактика само като маневра за разобличаване на социалдемокрацията без сериозни опити за създаване на действително единство на работниците в борбата, ние трябва да я превърнем в действен фактор за разгръщане на масовата борба против настъплението на фашизма. 2. необходимо е да отхвърлим формулировката, че единният фронт може да се изгражда само отдолу, и да престанем да гледаме на всяко отнасяне едновременно и към ръководството на социалдемократическата партия като на опортюнизъм”; по ІІІ – „Необходимо е да променим методите на работа и на ръководство на Коминтерна, като вземем под внимание, че от Москва е невъзможно да се ръководят оперативно по всички въпроси всичките 65 секции на Коминтерна, намиращи се в най-разнообразни условия…” И кой от толкова многобройните на времето изследователи на международното комунистическо движение може да отрече, че повечето от тези тезиси атакуват сърцевината на сталиновата тактика за постигане на единство на работническото движение „отдолу” – чрез откъсване на масите от социалдемократическите партии? За подобно негласно противопоставяне на позициите на Сталин не само в Съветския съюз, а и в световното комунистическо движение, се иска силен характер и дълбока вяра в неизбежността на тази промяна. А Георги Димитров разполага и с двете.
Тактиката на народните антифашистки фронтове, съпроводена от другата идея на Георги Димитров – за народната демокрация, формулирана върху опита на Испанската гражданска война, са в основата на победоносното шествие на комунистическите идеи по време на Втората световна война и в първите следвоенни години. То съвпада и с последните години от живота на Георги Димитров, когато се осъществява триумфалното му завръщане в българската политика. Той е инициатор за създаването на българския антифашистки блок – Отечествения фронт през 1942 г., и е идеолог на „народната демокрация” като нова, различна от съветската форма на управление, в която участват както комунистите, така и други леви и центристки сили. Ще завърша с убедеността си, че Георги Димитров е един от най-великите българи, затова неговото място в българската история трябва да се запази, независимо от трудните условия, в която действа левицата днес. А дали ще успеем да направим това, зависи от съвместните ни усилия.
