Държавата и пазарът трябва да се допълват и да си сътрудничат
От близо 30 години нашата икономика функционира по правилата на „Вашингтонгския консенсус”. Прилага се сляпо догмата за „по-малко държава в икономиката”. С догматична упоритост се налагат препоръките на ултраконсервативни икономисти като Хайек, Мизес, Фридман и други. Преди години президентът Рейгън дори изрече недомислието, че „държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем“. Тази догма се провали тотално в България и в другите източноевропейски страни през последните 30 години. А и навсякъде по света, където се опитаха да я прилагат. У нас все още има хора, които не са разбрали, че тя е безнадеждно и необратимо провалена. Все повече хора обаче разбират, че трябва да възприемем концепцията за „регулирана пазарна икономика”, която, наред с всичко друго, предвижда и активно участие на държавата, съвместно с пазара, в управлението на стопанската дейност.
Държавата трябва да се завърне в управлението на икономиката и във всяка друга дейност не само като активен регулатор, какъвто се стреми да е сега, но и като собственик и оператор на стопанска дейност. Това означава да се създават държавни производствени предприятия с предимство в най-важните структуроопределящи отрасли и сфери на дейност. Във високотехнологични индустриални, транспортни, земеделски и други производствени, изкупвателни и търговски дейности. В научно-изследователски, иновационни, внедрителски и културни области. В здравни и други социално ориентирани дейности. В дейности, упражнявани в условията на естествен монопол. Да не говорим за правораздавателната система, за сигурността и отбраната, които са необходимо присъщи на държавата. И недопустими за пазарни отношения.
Държавата и пазарът имат свои силни и слаби страни в управлението на стопанската дейност. Освен това, има кризисни периоди през които държавата е повече необходима за излизане от кризата и за нормалното развитие на икономиката, а в други – пазарът. Затова е желателно те да се допълват взаимно и да си помагат. То може да се постига чрез формулата за съвместна държавно-частна стопанска дейност.
Как обаче да се постигне това? Трябва да се наложи принципът: предимствата на държавата и на пазара да се доказват в реални стопански условия, а не в кабинетите на политиците и на учените – либерални схоластици. Следва да се прилага тази форма на стопанско управление, която обслужва най-добре интересите на хората и е икономически рационална. Това е критерият.
Известно е обаче, че няма идеално функциониращ пазар.Няма и напълно лоялна конкуренция по много причини. Поради това не може да се разчита сляпо само на конкуренцията за постигане на справедливи цени и най-високо качество на предлаганата на пазара продукция от конкуриращите се производители. Особено ако има очевидни доказателства за „замърсена конкуренция”. В такива случаи първата корегираща реакция трябва да бъде регулативната намеса на държавата в защита на националните интереси и за предотвратяване на тежки социални последствия за най-уязвимите слоеве на обществото.
Цени, които се колебаят с 30-40-50% в рамките на няколко дни или седмици, „в зависимост от търсенето и предлагането“ (както беше наскоро у нас с цените на електроенергията на така наречения свободен пазар), нямат нищо общо с истинските пазарни цени. Това са спекулативни цени. Сам по себе си, този факт дискредитира самото понятие „пазарни цени“ и показва липсата на солидна икономическа основа на която те да са базирани.
Още по-дискредитираща е ситуацията в световен мащаб с резките промени от ден в ден или прекалено бързите колебания в цените на петрола и на другите енергийни продукти. С такива манипулирани „псевдопазарни цени“ дори се срива икономиката на средни и дори големи държави и се подкопава благосъстоянието на стотици милиона хора в страните – производители и в потребителите. Последните десетилетия ни дават достатъчно убедителни подобни примери.
Всеки що годе голям производител може да си играе с тези спекулативни цени, като манипулира търсенето и предлагането, при неизменни производствени условия и стабилни производствени и транспортни разходи и да увеличи съвсем необосновано печалбите си. В такива случаи, в национален мащаб може да се разчита само на добре известните инструменти на регулираната пазарна икономика, за да се отстранява или поне смекчава влиянието на спекулативните намеси на пазара. В световен мащаб това може да бъде регулирано с подходящи международни споразумения, примерно в рамките на Световната търговска организация. Важно е обаче подобни споразумения да бъдат спазвани от главните участници на съответния пазар, което засега не винаги се постига.
Време е у нас да се прекрати системната поголовна приватизация и концесиониране. Не трябва да се приватизират или дават на концесия нормално работещи предприятия, социално ориентирани дейности и естествени монополисти. Защото всеки монопол е опасен, но най-лош е частният монопол, понеже най-трудно се поддава на обществен контрол. Този монопол дискредитира и дори разрушава нормалния пазар.
Ако едно държавно предприятие работи добре, конкурира се успешно на пазара и обслужва нормално своите клиенти, какъв е смисълът да бъде приватизирано! Освен ако някой високо поставен държавен чиновник или цяло правителство цели да го подари на безценица на роднини или на политически приятели. Както беше направено с хиляди нормално работещи малки и големи български предприятия през последните 25-30 години.
Препоръчвам да се допуска приватизация предимно на губещи държавни обекти, за да бъдат оздравени от частни предприемачи и да се използват от тях в съответствие със законите. Нали в някои среди все още смятат, че частният предприемач винаги е по-ефикасен собственик и стопанин от държавата. Така ще му се дава възможност да прояви своята предприемчивост. А на обществото – да я провери. Ако съдим по реалностите през последните десетилетия, единственият противник на приватизацията на ниско рентабилни предприятия е частният сектор. Той предпочита по-лесното. Не е склонен да демонстрира уж по-голямата си предприемчивост чрез рехабилитация на нерентабилни стопански дейности.
Още при изработването на известния Указ 56 през 1987-1988 г. заложихме принципа: всеки български гражданин може да създава собствено предприятие със желан от него предмет на дейност. За целта не му беше нужно разрешение от властите, а само регистрация. Това даваше големи възможности на предприемчивите българи.
Вместо този икономически здравословен подход МВФ, Световната банка и другите западни съветници ни натрапиха принципа на бързата приватизация на всички държавни имоти. Така най-добре работещите държавни предприятия бяха продадени на безценица на „избрани купувачи“ По същество те бяха подарени.
Милтън Фридман – един от идеолозите на шоковата приватизация в Русия и Източна Европа сам признава това няколко години преди смъртта си. В интервю с известен американски журналист той признава,че в спора му по тази тема Джоузеф Стиглиц е бил прав и че приватизацията в този регион на света се е превърнала в grabitization (разграбване). В резултат на това разграбване България загуби десятки милиарди лева и прахоса високата квалификация на стотици хиляди инженерни и други специалисти, за чиято подготовка бяха изразходвани много десятки милиарди лева..
Както посочих по-горе, освен като активен регулатор на стопанската дейност, държавата трябва да участва пряко в собствеността на производствения капитал с дялове или акции и в управлението на най-важните компании на България. Държавата трябва да може да притежава и изцяло свои големи високотехнологични и експортно ориентирани предприятия, работещи в конкурентна среда, осигуряващи рационална заетост и равнопоставени пред закона, като всички останали.. По този начин държавните компании можеха да влияят с конструктивното си стопанско поведение за спазване правилата на лоялната конкуренция от всички участници в нея.
Този тип престъпна приватизация създаде основи на българския пазар с престъпни или полупрестъпни наклонности. Със силно деструктивни последствия при неговото функциониране. Както съм предлагал и в други мои публикации през последните 15-20 години, тези последствия могат да се смекчат. За целта трябва да се проверят приватизационните сделки за най-големите 60-70 стопански обекти. Това трябва да стане до края на 2020 г. Има идеи то да се направи за всички приватизирани обекти, но това не е възможно по много причини, които едва ли е уместно да изреждам тук.
Ревизията на сделките за ограничен брой най-големи обекти сигурно ще разкрие много шокиращи престъпления. Сега почти всички признават, че приватизацията е била престъпна и не е създала условия за нормален пазар, а не се пристъпва към наказване на неговите извършители. Виновниците за тези престъпления трябва да бъдат наказани, колкото може по-скоро. Ако това не се направи, след време българското общество може да се поиска наказания за най-висшите държавни служители, които отлагат ревизията и така прикриват престъпниците.
Частният сектор може и трябва да се развива, като една от основите на нормалния български пазар. Но не като изкупува при съмнителни обстоятелства, нормално функциониращи държавни или общински предприятия с известна фабрична марка и с разработен от години пазар, а както посочих по-горе, като създава сам нови производствени предприятия и с добрата си работа разширява пазара им и поема произтичащия от това здравословен риск.
Желателно е да се създаде държавен или държавно-частен Инвестиционен фонд с първоначален капитал от 2,0 млрд. лева, който впоследствие следва да се разширява. Този фонд да предоставя целеви кредити при изгодни условия чрез Българската банка за развитие. До края на 2019 г. да се внесе в Народното събрание проекто-закон за статута и функционирането на фонда.
Трябва да се създаде и силна държавна търговска банка, с разгърната клонова мрежа из страната, способна да провежда активна кредитна дейност, включително и облекчено целево кредитиране на приоритетни високотехнологични национални проекти, а също и за кредитиране на малкия и средния бизнес при подходящи условия. Както посочих по-горе, това може да се постигне чрез значително увеличаване на капитала и на клоновата мрежа на Българската банка за развитие? Все в тази връзка, да се създаде и държавна или държавно-частна Експортна банка.
Трябва да се реабилитира и кооперативната собственост във всичките й форми и да се подпомага с инструментите на икономическата политика на държавата. Кооперативното движение има 130- годишна история и богати традиции в България. Първата българска кооперация е била създадена в 1890 г. в с. Мирково. Земеделски производствени, потребителски и други кооперации съществуваха у нас и до Втората световна война. Пазарните фундаменталисти смачкаха и това оригинално българско творение след 1990 г. Време е то да се възроди. До средата на 2020 г. да се приеме Закон за земеделските производителни кооперации, а също и на отделен закон за другите видове кооперации, който да урежда функционирането на различните производствени, потребителски, ремонтни, транспортни и други кооперации.
Сега у нас има около 900 земеделски кооперации. Само 1,5% от собствениците притежават над 85% от земята. В ЕС няма друга страна с такава свръхконцентрация на собствеността върху земята. Подобна концентрация не е имало и в стопанската история на България. Останалите 15% от земята принадлежат на десятки хиляди дребни собственици. Само чрез сдружаване в земеделски кооперации те могат да защитават интересите си в конкуренция с крупните собственици на земя. Необходимо е също приемането на закон за максималния размер на земята, която може да притежава един човек или едно домакинство.
Българското земеделие е в дълбока криза по много причини. Дори по-дълбока, отколкото в индустрията. То се нуждае от мащабна помощ на държавата. За целта е необходимо да се създаде Държавен инвестиционен земеделски фонд с начален капитал от 1,5 млрд. лева, който впоследствие може да се разширява. Поне 500 млн. лв. от този фонд през началния период следва да се предоставя като безлихвен инвестиционен кредит и дори като безвъзмездна помощ на конкурсна основа за възстановяване на съсипаното овощарство, зеленчукопроизводство, производство на грозде, животновъдство и други традиционни земеделски култури, за които България има благоприятни природно-климатични условия. Увлечението предимно в производство на зърно при нашите условия е груба грешка с тежки последици.
Да се прекрати приватизацията на общински дейности и да се насърчава общинската собственост. Да се преразгледат договорите за приватизация и концесия на най-важните общински обекти през последните 29 години и при установени груби нарушения в договорите и/или в тяхното изпълнение, те да се развалят, а дейностите да се върнат на общините. За целта да се направят необходимите законови промени по отмяна на давността.
Да се прекрати масовата практика за предоставяне на концесия на преобладаващата част от общинските комунално-битови дейности в миналото (водоснабдяване, отопление, осветление, ремонт и поддържане на улици и сгради, чистота, снегопочистване, вътрешноградски транспорт и други). С времето преобладаващата част от тези традиционни общински битови дейности трябва да се възстановят на общините.
Трябва да се настоява за радикално подобрение на условията за концесия, за по-добра защита на националните ни интереси, а сроковете и условията на концесиониране да се уеднаквят с европейските практики. Това също ще спомогне за стабилизирането и нормалното функциониране на пазара. Има многобройни факти за предоставяне на концесии при унизително неизгодни за българската държава условия. Компетентните държавни органи трябва да проверят до края на 2020 г. договорите за най-големите концесии и при установени груби нарушения да се пристъпи към тяхната промяна, независимо от давността. Виновните за това трябва да бъдат наказани.
Процедурата за концесиониране на Софийското летище трябва да се прекрати, защото нищо не налага такива действия, освен користни намерения на инициаторите. Летището работи с добри стопански резултати и перспективи за още по-добри през близките години, ако се подобри неговото управление. Нека активните радетели за такава концесия знаят, че един ден може да им се потърси наказателна отговорност за съзнателно ощетявне на държавните интереси. Неслучайно служебното правителство на проф. Огнян Герджиков прекрати тази концесия преди около две години. Освен това, авторите на идеята за тази концесия възнамеряват да използват приходите за финансово оздравяване на БДЖ. Според закон от преди 10 и повече години приходите от привтизация и концесиониране задължително се внасят в Сребърния фонд за бъдещо повишение на пенсиите.
Извършваните в миналото очевидно неизгодни за държавата приватизационни и концесионни сделки не трябва да се защитават с формалните срокове за давността. Неспазването на давността сега се счита за нарушение на закона. А нима масовото и мащабно ограбване на държавата преди години е било съобразено с нормалните закони за стопанска дейност! В много случаи участниците в престъпленията тогава сами са приемали подходящи закони с които да осигурят формална законност за стопанските си престъпления. Тези престъпни факти не бива да се пренебрегват сега за опазване на виновниците от наказания.
Ревизията на приватизационните и концесионните сделки трябва да се проведе от държавата с твърда ръка. Облагодетелстваните от тези престъпления сигурно ще се съпротивляват. Ще се позовават и на принципа за давността. Световната история показва, че давността не важи за най- големите престъпления във всички области. Гигантската приватизация на имущество за много десятки милиарди лева, създадено от няколко поколения българи от 1945 (а и преди това) до 1990 г. е такова престъпление.
Масовата бедност, все по-острото разделение между бедни и богати и мястото на България като най-бедната страна в ЕС, засилва тези очаквания в обществото до огромни размери. Нетърпението за такава ревизия и гневът от съзнателното й отлагане с цел тя да се избегне, позовавайки се на давността, могат да доведат до народни бунтове през следващите години. Такива експлозии на растящото негодувание могат да се избегнат само чрез бързи и твърди действия на държавната власт за наказване на престъпленията.
Споменавам неколкократно за отмяна на давността, защото тя вече се използва за защита на масовите престъпления при приватизацията, концесионирането, държавните поръчки и други стопански сделки през последните 20-25 години. Това се „аргументира” със спазването на важния принцип за давността в правната теория и практика. То може да е логично, когато стопанските сделки са извършвани в нормални условия. В нашия случай не е било така. Известни са масовите престъпления при приватизацията и концесионирането, които не трябва да останат ненаказани. А нима законността е спазвана при масовото ограбване на обществено богатство през последните десетилетия!
Подходът трябва да е симетричен и в двата случая.На бруталните методи за отнемане на публична собственост в миналото, държавата трябва да отговори с брутални методи за нейното възстановяване сега, ако липсват формални законови методи. И в двата случая трябва да се прилагат еднакви правила и методи. Това е и логично, и справедливо!
Трябва също да се възстанови персонификацията на собствеността. Във всяка акционерна или друга частна фирма трябва да се знаят реалните й собственици, с които, при нужда, да се водят преговори и/или да се търси отговорност. Хаосът с анонимната собственост на важни фирми у нас, трябва да бъде прекратен.
В държавните, общинските и частните фирми да се въведе доброволно акционерно участие на техния персонал и съответно участие в управлението на фирмите. Подробностите да се уредят със закон, изготвен съвместно със синдикатите.
Ако трябва да обобщя: Българската икономика следва да функциионира като „регулирана пазарна икономика”. Това означава съчетаване на ролята на държавата и на пазара, които ще се допълват и подпомагат взаимно. В сравнение с настоящото положение, ролята на държавата ще нарастне значително – и като регулатор, и като непосредствен стопански оператор. Държавата ще формулира стратегическите цели на развитието на икономиката и на обществото и тяхната конкретизация в няколко най-важни национални цели и приоритети. Държавата ще разработва национални и секторни стратегии, програми и политики за постигане на целите. Тези цели ще се постигат чрез създаване на подходяща икономическа и социална среда, а не чрез административни команди на Правителството.
