Според мен в момента сме в уникален исторически период, когато в течение на сравнително кратко време има много дълбоки, основни промени. Политическите процеси, като краха на „еднополюсния свят“ начело със САЩ, това са само „вълнички по повърхността на вълната“. Публикуваният в края на миналата година заключителен доклад на Римския клуб, който някои смятат за едно от най-великите интелектуални постижения на XXI век, при всичките му интересни детайли, повтаря тезите на Маркс и Енгелс от преди 170 години – че трябва да се премине към принципно нови способи за организиране на човешките общности и човечеството като цяло.
Точно преди сто години приключи Първата световна война, която бе възприета като обобщение и квинтесенция на развитието на индустриалната държава. Шпенглер през 1921 г. пише „Залезът на Европа“ – един вид „Капиталът“ на ХХ век. В много отношения в периода 1914-1945 се провеждаше изработката и осъществяването на различните начини за преодоляването на кризата на системата на класическия капитализъм и сблъсъка помежду им. Един от тях бе болшевизмът, вторият бяха различните вариации на фашизма и националсоциализма, а третият бе „новият курс“ на Рузвелт, с преход след 60-те години към неолибералната глобализация.
Една от основните причини, довели до краха на съветския проект бе отказът след смъртта на Сталин от категоричното разделяне на своето общество и целия свят на „свои“ и „чужди“ по идеологически признак. Въпросът „или-или“ вече не стоя на дневен ред. След приетата на XXII конгрес на КПСС през 1961 нова програма и Карибската криза от 1962 г. той вече се трансформира в „и-и“. Бяха провъзгласени целите „да се догони и задмине Америка“, „мирното съвместно съществуване на двете различни обществено-политически системи“ и така нататък, което се обърна срещу самата логика на историческото развитие. Тоест ние тогава признахме нещо важно нещо: че Съветският съюз е част от света, тоест фактически от западната цивилизация. Че ние се намираме в едно измерение с него, в една координатна система.
От тук последваха и конвергенцията, засилването на икономическите и прочее връзки със Запада, създаването на своя „зона на влияние“ по целия свят, за което бяха изразходвани огромни средства, в ущърб на собственото развитие, отказа от самодостатъчност на нашата икономика. Процесът на конвергенция завърши през 1991 г. , когато и Съветският съюз и целият Социалистически лагер бяха приведени в съответствие със социално-икономическата база с обществено-политическата и идеологическа надстройка. Това може би изглеждаше неочаквано единствено за тези, които не са способни да мислят в категориите на причинно-следствените отношения. Всъщност съветско-партийните „елити“ успешно превърнаха своята власт в собственост, но не загубиха самата власт. Не ни провървя единствено по отношение на това, че самата западна система отдавна бе преминала в низходяща фаза на развитие, средният реален доход в нея достигна своя максимум в далечната 1959 г. и не расте вече почти 60 години. Дори и ако се вземе предвид появата на качествено новият спектър от стоки и услуги: персоналните компютри, мобилните връзки, транспортът, обема на достъпната информация и т.н. в другите сфери на нашето ежедневие е загубено не по-малко – по отношение на храната и водата, образованието, здравеопазването, екологията, равнището на социалните връзки – този списък може да продължи още дълго.
След кризата от 2008-2009 г. цялата тази система встъпи в своя последен стадий. Ние наблюдаваме нейната агония. И е трагедията, според мен, се заключва в това, че никой не разбира как да прекрати тази агония и какво може да се случи по-нататък: няма нито идеологии, нито теории, нито какъвто и да е приемлив образ на бъдещето, което да се осъществи в условията на кризисния преход към новия технологически механизъм. Ние на общоцивилизационно равнище сме с сблъскали с проявата на известната и основополагаща за математиката теорема на Хедел, съгласно която нито една система не може да бъде достатъчно и напълно описана, а нейните проблеми да се решат в рамките на самата тази система, без излизането от нейните рамки. Но пределите на екстензивното разширяване на системите на „глобалния пазар“ бяха постигнати през 1992 г., а потенциалът за интензивното им използване без изчерпат след 15 години. Какво следва?
Нататък ще видим единствено безуспешни опити да се удържим на края на пропастта. Според мен това е можело да се наблюдава в Римската империя преди 1500 години, когато се осъществява преходът от древността към средновековието. Но тогава преходният период продължава 250-300 години, сега той, най-вероятно ще съставя броени години. При това налице е криза на целеполагането. Да се спечели колкото се може повече – защо? Повече да се разбере за себе си и за околния свят – защо? Да се живее колкото се може по-дълго – защо? Религиите отдавна са отнесени на втори план, а науката е призована да поеме ролята на глобална религия на всички времена и народи, да изпълнява едновременно и магична и митологична функция.
При това науката създава заплахи от такъв характер, които тя не е способна да отстрани, но дори и да предвиди. Например всяка година се създават около хиляда нови химически вещества, които попадат в храната. Всяка година милиарди души изяждат милиони тонове генномодифицирани организми, макар и „хоризонталното пренасяне“ на гените все още да не е отменено от никого. До къде ще доведат мутациите в течение на две-три поколения, тоест след 50-75 години? А системите на изкуствения интелект? А създаването на оръжейни системи на нови физически принципи? Искам да кажа, че нашата „научна“ цивилизация днес създава такава огромна неопределеност за самата себе си, която не може да реши принципно. И колкото повече са знанията ни, толкова е по-малко разбирането как да ги свържем помежду им. Това се отнася и до теоретичната физика, и до биологията, и до информатиката, и до политиката, и до всичко угодно.
