Предхождаща стъпка за появата на индикативното планиране е кризата на либералния модел на стопанско развитие, проявила се в т.нар. «Велика депресия» през 1929-1933 год. Механизмът на нейното преодоляване е държавният интервенционизъм на т.нар. “New Deal”, т.е. “Новия курс” на президента Франклин Делано Рузвелт, явяващ се първа завършена форма на държавно-олигополистическо регулиране. Както и друг път сме писали по този въпрос именно засилването на ролята на държавата в управлението на стопанските процеси след 1933 година на практика дава възможност чрез определени структурни решения да се преодолее сериозната системна криза на капитализма в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век. Този качествено нов тип развитие от своя страна създава благоприятни условия за възникването на индикативното планиране като мощен механизъм за успешно социално-икономическо развитие.
Системата на индикативното планиране е предложена от американския икономист Лапдауър през 1944 година в книгата му „Теория на националното икономическо планиране”. Той признава, че необходимостта от макро-планиране се обуславя от неудовлетворителната макроикономическа устойчивост, нарастването на дела на държавата в създаването и ползването на съвкупния обществен продукт, увеличаване на интеграцията между отделните икономически единици и отраслите на икономиката, замърсяването на околната среда и други.
Според Лапдауър в условията на пазарно стопанство държавата ще въздейства върху общото икономическо развитие посредством координиране и информационно осигуряване. В резултат на обмен на информация между правителството и частните предприемачи се изгражда схемата на икономическото развитие, включваща взаимно съвместими проекти по линията на правителствените организации. Така най-общо се очертава схемата на националния икономически план.
Постепенно индикативното планиране от идея стига до практическо използване в различни страни на Запада. Първоначално в много от тези страни държавната институция отговорна за разработката на националния икономически план е Министерството на финансите, като целта на планирането нерядко се ограничава в рамките на една или друга форма на ценово регулиране или е свързана с планиране на финансови потоци..Ала впоследствие се създават специални планови органи и се разработват различни планове-програми, имащи за цел не само финансово планиране, но и планиране на различни други икономически параметри. Нека накратко да видим каква е ситуацията по страни:
Франция – Генерален комисариат по планирането, формиращ национални планове за икономическо развитие на четиригодишна база. Като правило тези планове са свързани с решаване на задачи по усъвършенстването от типа на структурни икономически промени, модернизация на производствената база, преустройство в социалната сфера, както и в сферата на образованието, усъвършенстване на механизмите на пазарното регулиране и други;
Канада – Икономически съвет, който като правило изработва три групи програми – за развитие на селското стопанство, за развитие на промишлеността и за комплексно развитие на отделните региони. Като една ключова задача на Икономическия съвет от 70-те години насам е разработката и на дългосрочни прогнози;
Холандия – Централно планово бюро, разработващо програми за национално икономическо развитие;
Белгия, където се разработват т.нар. прогресивни контракти, целящи съгласуване на динамиката на цените;
Великобритания - там се осъществява т.нар. програма за рационално планиране имаща за цел осигуряване на съгласуване между фирмите и държавата в основни направления на социално-икономическото развитие;
Япония – Агенция по планирането, формираща комплексен национален план на петгодишна основа. Особено внимание се обръща на стратегическото планиране на научно-техническото развитие и иновационната динамика. Именно в рамките на макро-планирането се създава понятието и практиката на т.нар. «Индустриална политика», като съзнателно целенасочено действие, инициирано от държавата за провеждане на комплексен тип усъвършенствания в социално-икономическата сфера. Агенцията ползва в значителна степен указанията на Съвета за структурна политика съставен от представители на държавата, бизнеса, науката и профсъюзите;
Швеция – икономически отдел при Министерството на финансите, който на основата на предварителна обработка на сериозни масиви от информация съставя няколко алтернативни варианта за национално икономическо развитие;
САЩ – осъществява се стратегическо прогнозиране с времево пространство 5, 10, 15, 50 и даже повече години. Формират се национални стратегии и програми в ключови области на стопанската динамика на страната. Като пример може да се посочат такива програми като:
- «СЕМАТЕК»(SEMATECH), ориентирана към развитие на микроелектрониката и информационното общество, при което държавата чрез Министерството на отбраната(тъй като това се смята за изключително важно направление от гледна точка на националната сигурност) осигурява финансиране на дългосрочни проекти в областта на фундаменталните изследвания. Тази програма е разработена още при президентството на Буш-баща ;
- «Клиър кар инишиейтив»(Clear Car Initiative), т.е. «Инициатива «Чиста кола», разработена по време на президента Бил Клинтън, имаща за цел да се създадат условия американската автомобилна промишленост, къде да съхрани, къде да постигне, а къде да усили конкурентните си предимства спрямо други такива предвид факта, че автомобилът е водещ потребителски продукт в света;
- дългосрочни програми за развитие на селското стопанство, в частност по определени стратегически продукти като например соята – източник на растителни белтъчини;
- национална програма за съхраняване и рационално ползване на нефта и нефтопродуктите;
- други
С появата на такова над-национално обединение, каквото е Европейския съюз, ставаме свидетели на създаването на макро-планове и програми на над-национално равнище. Това е още една качествена стъпка напред в усъвършенстване на механизмите на планирането. Като правило се създават краткосрочни програми за икономическо и социално развитие. На основата на тези програми се разработват препоръки. Обикновено към програмите се формират фондове, чрез които се стимулира изпълнението на препоръките от страна на отделните икономически субекти.
Технология на индикативното планиране
Като правило националните индикативни планове са с програмно-концептуален
характер. Те имат препоръчителен характер като държавата формира условия да се осъществява дейността в рамките на планираната насока чрез комплекс от:
Юридически мерки, т.е. различни видове законови и под-законови актове, които подкрепят реализацията на нужната политика;
Икономически мерки, включващи ценови регулации, субсидии, данъчни облекчения или обратното повишаване на данъчни тежести, кредити и други;
Информационно осигуряване – създаване на база данни в различни направления – външна търговия, научно-технически достижения и т.н.;
Други.
Технологията на формирането и осъществяването на съответния национален план, програма или стратегия включва няколко ключови стъпки, а именно:
Събиране и анализ на информация, засягаща обекта подлежащ на планиране;
Изготвяне на прогнозни варианти относно бъдещата перспектива;
Въз основа на прогнозните варианти разработка на алтернативи за развитие;
Съгласуване на алтернативите с представители на заинтересуваните кръгове – обединения на едрия и дребен капитал, бизнес сдружения и даже научни и изследователски асоциации;
На основата на съгласуваните алтернативи подготовката на комплекс от гореспоменатите мерки – юридически, икономически, информационни и други;
Осъществяване на една или друга алтернатива в зависимост от динамиката на средата.
По своята същност икономика, основаваща се на индикативно планиране от гледна точка на пазарния либерализъм вече не може да бъде наречена пазарна система. В рамките на такъв тип икономика съществуват „пазарни ниши”, т.е. стопански пространства, където взаимодействията се определят от силите на търсенето и предлагането, но като цяло нейните цели и ключови параметри се определят чрез от предварително и съзнателно формулиране, т.е. планиране. В този смисъл такъв тип система не е толкова пазарна, колкото специфичен тип планова икономика, при която се използват пазарни механизми за усъвършенстване на отделните под-процеси на цялостния целево планиран икономически процес.
Гореописаният тип система на индикативното планиране може също така да наречем система на дискретно планиране. В случая терминът „дискретен” следва да се разбира не в смисъла на „таен, скрит”, а като „прекъснат”, тъй като тук има механизъм на такова „прекъснато планиране”. За да разберем динамиката на тази система следва ясно да определим ключовите субекти или фактори на тази динамика, а именно:
Държавата в лицето на правителството и привлечените от него научни и експертни ресурси;
Фирмите и предприятията, осъществяващи непосредствения стопански процес;
Потребителите, т.е. тази част от населението, която притежава покупателна сила.
Конкретно това означава, че динамиката на цялостния стопански процес има „вълнови характер”, характеризиращ се със следните стъпки:
Макро-планиране от страна на държавата на ключови цели и параметри на икономическия процес. За тяхното достигане се използват определени пазарни механизми, на основата на които се уреждат взаимодействията между втория ключов субект, т.е. фирмите и предприятията в рамките на пазарната ниша (пазарното пространство);
Самите субекти, т.е. фирмите планират своята дейност въз основа на създаваните от държавата параметри, както и маркетинговите изследвания на потребностите на третия ключов субект-потребителите.
В крайна сметка се формира достатъчно гъвкава планова система. Тя, въпреки че продължава гръмко по идеологически причини да се нарича „свободна пазарна икономика” по своята същност представлява система на гъвкаво макро-планиране. При нея за разлика от централизираното планиране в качеството на допълнителни регулатори за фино настройване се използват пазарни механизми. Тази система позволява достатъчно успешно Западът, най-вече САЩ, да овладеят новия етап на научно-техническия прогрес, което създава възможности за рязко усилване на гео-политическите и гео-икономическите му преимущества спрямо останалия свят.
Недискретното макро-планиране
Следва да се каже, че системата на индикативното планиране от «дискретен тип» също се променя с времето. Така например периода до края на 80-те години в световен план се характеризира с доминиране на индустриалния технологически начин на производство и относителна гео-политическа устойчивост.Поради това социалните политическите и икономическите процеси като цяло демонстрират равномерна и постъпателна динамика или казано с други думи доминира т.нар. “линеен модел на развитие”.При него всяка следваща спирала на социално-икономическа динамика има количествени промени спрямо предходната, които, обаче, не преминават в качествени различия.Затова е възможно класическото дългосрочно прогнозиране, когато данните от минал и текущ период се екстраполират, т.е. наслагват се върху бъдещето.
Но от края на 80-те години на ХХ век настъпи време, през което в технологически план тенденциите на новия, т.нар. “информационен” технологически начин на производство, вземат превес над индустриалния технологически начин на производство. Тази дълбока технологическа промяна е съпроводена със сериозни изменения в гео-икономически и гео-политически план. Настъпва епоха на бурна, скокообразна, непредвидима и непрогнозируема динамика на цялостната политическа, стопанска и обществена среда в глобален, регионален, национален и местен мащаб. Фактически може да се говори за появява се модел на нелинейно, турбулентно развитие. Той се характеризира със скокообразна нелинейна динамика, т.е. следващата спирала на динамика не обезателно представлява постъпателна стъпка на развитие. Тя може да притежава не само количествени, но и качествени различия спрямо предходната спирала, при това тези различия могат да бъдат както в прогресивен, така и в регресивен аспект. Но най-основният момент е това, че изключително се затруднява процеса на дългосрочно прогнозиране, особено в социо-икономическата област.
Всичко това в една или друга степен налага да се промени системата на макро-планиране. Започва се постепенен преход от „дискретно индикативно планиране” към „недискретно” такова. Същността му е в изменения характер на процеса на планиране. Фактически процесът на планиране, осъществяван от стратегически държавен орган с помощта на научни и експертни ресурси, както и процесът на съгласуване с икономическите субекти – корпорации, банки и други от прекъснат става постоянен, непрекъснат, т.е. „недискретен”. Тази непрекъснатост може добре да се разбере ако се разгледат основните механизми на „недискретния” процес на планиране, които са:
(1)Мрежов мониторинг, т.е. създаване на мрежа за постоянно наблюдение на процесите по ключови параметри и формиране на система за контрол на предпоставките. Последната е тясно свързана с меха низмите на предварителната връзка, а оттук и с изпреварващото действие. Основната идея заложена в контрола на предпоставките е тази, че след като може да се установи предварително кои са нужните условия за ефективно функциониране и се появява възможност за осъществяване на предварителни действия, които да гарантират ефективното функциониране, следва:
да се формулират конкретните параметри на измененията, които стават предпоставка за възникване на негативни явления и дис-функционалност, както и допустимите граници на тези изменения;
да се създаде система на проверка, т.е. точки на инспекция във времето и пространството по отношение на горните параметри на изменения;
в случай, че при осъществяването на горепосочената проверка се установят изменения, които приближават допустимите граници на изменения това да се превърне в иницииращ момент за изпреварващото действие.
От своя страна “контролът на предпоставките” се явява ключов механизъм за осъществяване на изпреварващо/превантивно действие, заложено при планирането;
(2) Краткосрочно прогнозиране – тъй като в условията на турбулентна динамика става невъзможна класическата дългосрочна прогноза, тук в действие влиза краткосрочната прогноза. За нея е характерно, че чрез наслагване(мултипликация) на серия от провеждани през определени кратки интервали от време краткосрочни прогнози се постига дълго-срочност в осъществяване на предвижданията и изпреварващите действия;
(3) Диспозитивно планиране - Диспозитивното планиране става важен инструмент
на недискретното макро-планиране. По своята същност това е корективен вид планиране, в смисъл на това, че се извършват корекции на осъществено вече планиране. Тези корекции се налагат от динамиката на средата, тъй като първоначалното планиране се реализира при определени условия, които като правило се променят във времето. Тази промяна следва да бъде отчетена при по-нататъшното осъществяване на цялостния процес. Безспорно диспозитивното планиране е сред най-гъвкавите и динамични механизми на недискретния тип индикативно макро-планиране. Технологията на диспозитивното планиране включва следните основни етапи:
Анализ на текуща ситуация, както и предпоставки, и условия за по-нататъшна динамика. Въз основа на този анализ се извършва прогноза предвид бъдещо развитие;
Сравнителен анализ на прогнозата с предварителните условия на планиране и параметрите на самия план;
На база на сравнителния анализ осъществяване на корекция в първоначалния план.
(4) Контрол на „обратна връзка”-“обратната връзка” означава осъществяването на оценка, която както знаем е базов елемент на контрола като управленска функция. Но когато говорим за контрол на обратната връзка, това означава не просто да се направи оценка на дадени ситуация, обстановка, действие, резултат и т.н.В случая особено важен е анализът на “обратната връзка”, т.е. не просто оценка предвид горните, но и разкриване на причините защо едно или друго явление или действие предизвиква съответния ефект. Така контролът на “обратната връзка” се превръща в изходен пункт и база данни за “предварителната връзка” като важен инструмент на планирането. Той става изключително важен механизъм за стратегически контрол след завършването на цялостен цикъл на недискретно макро-планиране.
От казаното по-горе се вижда, че «недискретното макро-планиране» става един качествено нов и усъвършенстван етап в съвременното развитие на държавно-олигополистическото регулиране в страните от Запада.
Демократическото макро-планиране
Ключова особеност на индикативното планиране, като проява на държавно-монополистическо или държавно-олигополистическо регулиране, независимо дали става дума за неговата дискретна или недискретна форма е това, че като правило в качеството на активни субекти в него участват държавата и представителите на едрия корпоративен свят.Тук ще кажем, че при подобен начин на действие съвсем естествено, че икономическите интереси на този едър бизнес имат приоритетен характер в процеса на макро-планиране. Що се отнася до значително по-широки маси от населението те се отчитат най-вече в рамките на „създаваните” посредством макро-планирането пазарни пространства чрез механизмите на маркетинга.
Несъмнено имаме и случая на Япония, където в процеса на макро-планиране се включват чрез Съвета за структурна политика и представители на профсъюзите. Но това е по-скоро изключение, отколкото правило. Пък определено и това не е достатъчно, тъй като профсъюзите представят даже не просто заетата работна ръка, но само част от нея.. Затова смеем да утвърждаваме, че на практика горепосочената система на макро-планиране се явява механизъм на държавно-олигополистическо регулиране. Да, както вече подчертахме, при това регулиране се отразяват чрез маркетинговите изследвания, провеждани от корпорациите, интересите на една по-широка маса на т.нар. потребители. Но това е частично, бихме го нарекли „вторично” отчитане на т.нар. „потребителски” интереси. Последните понякога могат сериозно да се различават от дългосрочните коренни интереси на самите индивиди и социални групи, представени единствено чрез „потребителските си интереси”. При това не бива да се забравя, че даже най-богатите общества на Запада, се характеризират, както се признава от самите техни социолози и икономисти, с това че те са общества на т.нар. 2/3. А тази 1/3, която поради една или друга причина – безработица, хронични заболявания, ниски пенсионни осигуровки и т.н., не притежава покупателна сила, на практика е почти извън от едно сериозно представителство на своите интереси.
Именно затова ако съществува стремеж да се създаде действително демократическо общество, като система на изява на народната воля, не пазарът с неговата „пълна свобода на избора”, както ни уверяват привържениците на неолиберализма, е нужен. Тук е необходима именно системата на демократическото макро-планиране, отразяваща интересите на почти всички социални групи и класи(тук изключваме различни маргинали, престъпен контингент и други подобни с антиобществено поведение), като ключов механизъм на демокрацията. При това става дума за необходимост от изграждане на система на недискретно демократическо макро-планиране, позволяваща постоянното участие във вземането на решения за изграждането на собствената си съдба на всички. Така се постигат няколко цели:
Първата цел е създаване на възможност за цивилизовано съгласуване на интересите на всички социални слоеве и групи за постигане на общи цели.Тъй като колкото и да са противоречиви тези интереси, все пак всички се намираме в една „лодка” – нашата малка България. Неотчитане на интересите на значителна част от народа – работници, селяни, част от интелигенцията, младежта, пенсионерите и други, каквото наблюдаваме сега, е чревато с такъв взривен социален конфликт, който да преобърне „лодката”, т.е.да съкруши нашата Родина. Нима са малко примерите за това в нашата история. Да си спомним само началото на ХХ век, а най-вече 1923 година. Тогава погромаджийският преврат спрямо демократически избраното правителство и убийството на министър-председателя А. Стамболийски на практика започна една перманентна Гражданска война, чийто „отблясъци” чувстваме даже днес. В този смисъл системата на демократическото недискретно планиране не е просто вариант на възможно развитие. Тя може да се окаже единствена алтернатива, ако желаем да се запазим като народ и държава не просто в далечното бъдеще, а даже в най-близка перспектива;
Втората основна цел това са ефективността, разбирана като постигане на възможно най-максимални резултати с възможно най-минимални усилия и разходи, както и ефикасността в смисъла на постигане на поставените цели.Те имат в лицето на демократическото недискретно планиране своя носител не само поради това, че дават възможност за пряко отчитане и съгласуване на интересите на всички социални групи и понижаване на конфликтността, като условие за относително хармонично развитие, но и поради това, че с тяхна помощ става възможно да се включи велика производителна сила. Това е силата на творческото съучастие. Подобна система следва да даде възможност за най-широко разкриване на творческия гений на българския народ – интелигенция, младежи, работници, селяни и даже на хората в „третата възраст” с техния безценен жизнен практически опит.
Технологията на демократическото макро-планиране
Когато говорим за технологията на осъществяване на демократическото макро-планиране нямаме претенцията, че става дума за нещо абсолютно завършено и „истината в последната и инстанция”. В случая представяме само един възможен вариант, като смятаме, че предстои както теоретично усъвършенстване, така и усъвършенстване в самото практическо приложение, ако и когато се стигне дотам. Силата на демократическото макро-планиране е във възможността то да се използва в различни случаи и варианти. Системата на демократическото недискретно планиране може да се включи като част от предизборна програма, както на местно равнище, така и на национално равнище. Може да бъде ключов механизъм за разработка и осъществяване на местна, отраслова и национална стратегия. В най-общ вид виждаме неговото реализиране по следния начин:
Първи етап, при който експертна група или групи на състезателен принцип в зависимост от ситуацията, привличайки специализирани и научни кадри, анализира(т) текущо и минало състояние, както и бъдещи възможни перспективи, разкрива(т) съществуващи и възможни за бъдеща проява причинно-следствени и други типове логически и нелогически връзки. Съответно прави(ят) оценка и осъществява(т) прогнози. На основа на тези прогнози се разработват няколко алтернативни варианти на бъдещо развитие;
Втори етап, при който тези алтернативни варианти се представят на широката общественост, при което чрез различни механизми се търси съгласуване и корекция с представители на различни обществени слоеве и групи. В рамките на това съгласуване се обогатяват вариантите, поради възможността за творческо участие с предложения, допълнителни варианти и нови цели;
Трети етап, при който като се стигне до това да се оформят няколко базови варианта чрез механизми на демократическо гласуване се утвърждават онзи вариант или под-варианти, получили най-масова поддръжка;
Четвърти етап, при който се започва реализацията на утвърдения вариант. При това се създават механизми на демократически контрол чрез различни обществени, политически и икономически сдружения и организации. Така че ако изпълнителите на утвърдения вариант се „откъснат” от това, което трябва да реализират, да се реагира бързо и адекватно. Съответно „недискретността” на макро-планирането ще се съхранява чрез механизмите на постоянното мрежово наблюдение, периодични краткосрочни прогнози, диспозитивно планиране и други, така че да бъде осъществявана постоянна адекватност към промени независещи от волята на демократичното мнозинство;
Пети етап, при който се прави цялостна оценка на постигнатото, включително осъществяване на анализ на „обратната връзка”, т.е. оценката, при който анализ се търсят причинете за евентуални провали, така че те да не повтарят, както и факторите на успехите, така че тези фактори да се използват отново в един или друг усъвършенстван вид. След което се залага отново следващия цикъл.
На практика такава система може да използва също механизма на пазара за една или друга „настройка” на един или друг социо-икономически процес или под-процес, ако е нужно и за това има волята на народа. Фактически такава система може по един диалектически начин да унищожи непреодолимото на пръв поглед противоречие между „плана” и „пазара”.,
Позволяваме си да твърдим, че системата на демократическото макро-
планиране може да се превърне в базов политически и социално-икономически инструмент за прогресивно и отговарящо на интересите на широките трудови маси динамично развитие. Така може да се преодолее кризата на съвременната система на т.нар. „парламентарна демокрация”, която се описва даже с термини като „Залез на демокрацията”. Свидетели сме как тя се превръща все повече в „псевдо-демокрация”. При нея политическите субекти обещават „златни миражи”. Но след като бъдат избрани съвсем скоро забравят „обещаното”.И нищо не може да ги накара да го осъществят. А при следващи избори манипулират обществото за да бъдат избрани като създават такава „коалиция” на „управляващи” и „опозиция”, при която на практика липсва алтернатива на безсрамната лъжа и манипулиране с народното доверие. Затова не само у нас, но и в т. нар. „демократически Запад” виждаме как нараства броят на доброволно отказалите се от „урязаното” право веднъж на някакъв период да бъдат манипулирани да гласуват за безалтернативно положение.
В този смисъл отношението към тази система може да стане „лакмусова хартия” за проверката на демократизма на различните политически сили, обичащи да се обличат в „тогата на демокрацията”. При което, обаче не бива да се забравя, че за немалко от тях тази „тога” е прикритие за най-краен анти-демократизъм и пълно презрение към интересите на широките слоеве на българския народ. Така че бързо да се разбере дали „царят е гол”.
Искането за въвеждане на система на демократическо макро-планиране може да стане знамето, което да обедини силите на съпротивата срещу мрежата на неолибералния геноцид, омотала нашия народ.Внедряването и в практиката пък създава възможност за цивилизовано и демократично изпращане на представителите на същия в „зоната на политическия здрач”, откъдето никакви псевдодемократични манипулации вече няма да ги върнат, тъй като ще работи действително демократически механизъм отсяващ „плявата от житото”.
