Преливането на самочувствие отвън много помага за извисяването на политическия авторитет у нас. Факт, който с тъга констатира още Димитър Благоев навремето
В България за пореден път се случи важно политическо събитие, оправдано с желанието "да не се изложим пред чужденците" - оставката на Димитър Главчев от пост №1 в Народното събрание.
Което е повод да се запитаме защо е така и да си припомним, че всъщност без Брюксел и брюкселските чиновници звездата на партия ГЕРБ не би блестяла така ярко.
Не че Бойко Борисов нямаше да печели победи, разбира се, бюлетините не се пускат в чужбина, но преливането на самочувствие отвън много помага за извисяването на политическия авторитет у нас. Факт, който с тъга констатира още Димитър Благоев навремето.
Вярно, че беше отдавна, но защо да забравяме, че европейските чиновници всъщност миропомазаха ГЕРБ. На десните в Брюксел сигурно им е било омръзнало да гледат как „техните“ непрекъснато губят позиции в България от 2001 г. насетне. Всяка партия иска да печели и колкото и да са малко мандатите в Европейския парламент от България, особено на фона на общия брой на евродепутатите, по-добре с тях, отколкото без тях.
А Европейска народна партия (ЕНП) винаги е оказвала категорична подкрепа на „своите“ премиери. Вярно, че това не винаги се оказва достатъчно. Още се помни как в навечерието на парламентарните избори през 2001 г. в София се изсипаха куп премиери на европейски страни - ЕНП демонстрираше подкрепата си за Иван Костов и ОДС. Не че това помогна на сините.
Но десните в Брюксел сигурно са продължили да свързват надеждите си с тях, защото не приеха партията на Симеон Сакскобургготски НДСВ в ЕНП. И така продължиха да инкасират загуби на българска почва. В този момент на хоризонта изгря звездата на Бойко Борисов. И ЕНП темпераментно го припозна, въпреки някогашното му членство в БКП, въпреки миналото на бивш охранител на Тодор Живков, въпреки много други неща. Явно, плюсовете бяха повече от минусите.
Така от самото си начало партията на Борисов и той лично винаги са се ползвали с мощна подкрепа от сестринската ЕНП.
ГЕРБ се зароди като движение през март 2006 г. на базата на авторитета на Бойко Борисов, който тогава бе кмет на София. В края на същата година движението прерасна в партия, а в началото на 2008-а, без да се е доказала на нито едни избори, новата организация вече бе приета за член на ЕНП.
„Бойко Борисов е абсолютният лидер на десните партии в България“, заяви тогава председателят на ЕНП Уилфред Мартенс.
Борисов оправда доверието и спечели изборите в България.
В София дойде харизматичният Силвио Берлускони, премиер на Италия. От това посещение някак най-се запомни как Берлускони измерваше с педи гърба на Борисов. „Сигурен съм, че вашият премиер Борисов има силни рамене, на които ще понесе трудностите, които му престоят и ще постигне целите, които си е поставил“, каза тогава италианецът.
Бляскавата подкрепа от Брюксел за ГЕРБ в края на първото десетилетие на новия век се развиваше на фона на критиките, които се сипеха върху българското правителство, ръководено от Сергей Станишев. От европейската комисия, ръководена от ЕНП. Не че кабинетът нямаше вина за спирането на еврофондовете.
Но непрекъснатото медийно експониране на еврогрешките на кабинета (той бе коалиционен, но напред се вадеше присъствието на социалистите в него) на фона на евроуспехите на Борисов допринесе немалко за победите на ГЕРБ в онези години.
Нещо повече, утвърждаването на образа на европееца Борисов, непрекъснатото потупване по рамото и хвалбите в Брюксел още тогава, та чак до днес му печели немалко десни гласове. Толкова немалко, че от класическата десница почти нищо не остана.
Този блясък не помръкна дори след президентските избори през 2011 г., когато бяха отчетени фрапиращи нарушения. Левицата направи цял филм с тях и го прожектира в Европейския парламент, но ЕНП го "пропусна".
Всичко това в комплект като нищо затвърди у Борисов усещането, че подкрепата на „началниците“ в Брюксел е изключително важна. Че това винаги „работи“ - и навън, и у нас.
Днешният Бойко Борисов обаче не е онзи Бойко Борисов от първия си мандат. Не би трябвало да е.
Той е премиер за трети път. Утвърдил се е и не би трябвало да го интересува толкова какво впечатление ще направи на чужденците. Би трябвало да гледа отвъд официалните слова и протоколните любезности.
Отвъд „сърчицата“, които му изпраща Жан-Клод Юнкер, председателят на Еврокомисията. (През юли 2015 г. Жан-Клод Юнкер изпрати сърчице на Бойко Борисов заради позицията му за заемите отпуснати на Гърция. Гърция да затегне колана така, както ние го направихме, бе казал тогава Борисов – б.р.)
Същият Юнкер преди броени дни му каза за пореден път „драги, Бойко“. Но нима, когато дойде поредният мониторингов доклад, той беше ласкав за България? Нима в него не се повтаряха едни и същи забележки? И нима същите тези хора, които се усмихват на българския премиер и му стискат ръката, не бяха обещавали (прекалено дискретно и не в прав текст, разбира се) в чест на първото българско председателство унизителните проверки най-сетне да спрат?
Навикът да се оглеждат и ослушват за това какво мисли Брюксел е белег на сателитен синдром, който навремето изигра лоша шега на Тодор Живков. Борисов би трябвало да го знае. А и навикът да слушаш ласкави слова притъпява умението да доловиш критичните нотки в тях.
А те вече звучат, но, явно, не ги чуват. Преди евродокладът да стане факт, у нас дойде еврокомисарят Вера Юрова и съвсем директно каза, че чува правилни неща от българските си събеседници, но не вижда правилни действия.
Така че външната подкрепа никога не е в кърпа вързана. И никога завинаги. Досега Борисов винаги е имал изострени политически сетива за опасностите. Да се надяваме, че трите мандата не са му сложили розови очила.
