Първата задача на победителя в битката за Белия дом, бил той Мит Ромни или Барак Обама, ще е да премахне дълбокия разрив между Вашингтон и Уолстрийт, пише Уилям Коен. Вероятно много американци смятат противопоставянето за здравословно, Бог е свидетел, че в редица моменти от най-новата история връзката между двата властови центъра във Вашингтон и Ню Йорк бе твърде сърдечна. Истината обаче е, че САЩ функционират най-добре, когато Уолстрийт и Вашингтон са в симбиоза, а не в съперничество. И така, който и от двамата кандидат-президенти да триумфира, ще трябва веднага да се залови със затоплянето на отношенията между политическия и финансовия център. Ето три прости стъпки към тази цел.

Първо, съществуването на проблема не бива да бъде отричано. Вярно е, че в последните четири години Уолстрийт бе изключително облагодетелстван от политиките на президента Обама – от трилионите долари за спасяване на фирми пред банкрут през двойно по-високото равнище на индекса Standard & Poor’s 500 в сравнение с дъното през 2009 г. до липсата на съществена регулаторна реформа и решението на Федералния резерв да държи лихвите ниски. Уолстрийт обаче не вижда нещата по същия начин и антипатията е осезаема.

Дори Обама да си мисли, че всичко е приключило с осъдителния му коментар за огромните бонуси на маститите банкери по време на финансовия срив, гневът не е утихнал. Ориентирането на вниманието към Ромни бе рязко (Goldman Sachs Group Inc. и служителите й бяха сред най-големите поддръжници на Обама преди четири години, но сега отидоха при претендента му). Това обаче не означава, че която и да е от страните ще забрави последните години при негов триумф. Законът за финансова реформа „Дод-Франк“ определя правилата, а свръхкапиталистът Ромни разбира, че пазарите няма да функционират, ако хората нямат доверие в справедливостта им.

За да се поставят нещата на друга плоскост, предлагам уикенд в началото на декември в Кемп Дейвид (при победа на Обама) или Бретън Уудс в Ню Хемпшир (при победа на Ромни), придружени от финансовите и политическите специалисти на двете страни. Събирането ще е болезнено и изпълнено с неудобство, особено ако Обама бъде преизбран. Дори на Ромни ще му се наложи да намери начин да облекчи наранените чувства в безкрайните сблъсъци относно регулацията на Уолстрийт. Какво биха обсъждали на подобна среща? Ето и другите две точки от дневния ми ред. Първата е, че федералните агенции трябва бързо да приключат с изготвянето на правилата по „Дод Франк“, а правителството да позволи на банките да поемат повече рискове, отколкото е заложено в закона. В замяна Вашингтон трябва да държи Уолстрийт напълно отговорен за действията му.

И за това има два начина. Единият е да накарате водещите 400 банкери, трейдъри и директори във всяка една от финансовите фирми да излагат цялото си нетно състояние на ежедневен риск - техните апартаменти, къщи за отмора, вили, колекционирано изкуство, инвестиции и т.н. Вместо маститите банкери да бъдат оставяни да се крият зад корпоративното було, когато нещо се обърка, акционерите и кредиторите трябва да имат шанс да спасят личните си активи при срив. Правителството трябва да позволи на кораба да потъне, с което на теория и практика да елиминира вероятността от съществуването на твърде големи банки. Всяка фирма трябва да е наясно, че ако изпадне във финансови затруднения, ще бъде оставена да фалира, дори да е важна брънка от системата.

Съчетанието от премахването на гигантските банки и принуждаването на елита на Уолстрийт да залага цялото си състояние всеки ден ще направи сектора много по-безопасно място, отколкото през последните повече от 40 години, откакто една след друга финансовите фирми решиха да го превърнат от малко, частно съдружие в публичен корпоративен гигант.

Третата стъпка за новия президент е незабавно да накара федералните агенции да подведат под съдебна отговорност банкерите, трейдърите и директорите, чиито злоупотреби доведоха до финансовата криза. Зная, че всякакъв ентусиазъм изчезна в тази посока (Фед не успя да осъди дори шефовете на двата хедж фонда на Bear Stearns & Co., които бяха предвестници на финансовата криза), но доверието в капиталовите пазари няма да бъде напълно възстановено, докато на хората, изкарали състояние за сметка на икономиката, не им бъде потърсена сметка.

Може би е противоестествено да смятаме, че разривът между Уолстрийт и Вашингтон може да бъде преодолян с отварянето на тази рана. Според мен обаче шефовете на тези финансови фирми ще оценят факта, че лошото поведение ще има правни последици сега и в бъдеще. След депозитната и кредитна криза преди 25 години около 3500 банкери, трейдъри и директори бяха дадени на съд и вкарани в затвора. Независимо дали това се харесва, Уолстрийт е образно казано, лявото предсърдие на глобалния капитализъм и докато щетите в него не бъдат поправени, сърцето на пациента няма да работи с пълна сила. Икономиката ще остане крайно податлива на сърдечен удар.

 

По „Блумбърг“