Банковите акции тежат на пазара от години. Ще доведе ли раздробяването на тези компании до отключването на стойност за инвеститорите? Тази седмица Санди Уейл, магнатът, който превърна Citigroup в огромна институция, призова за раздробяването на банковите гиганти, за чиято поява сам спомогна. Това поднови дебата за връщането на американския закон „Глас-Стийгъл“ от 1933 г., който практически забрани на търговските банки да обезпечават акции и облигации. На пръв поглед идеята може да се стори като панацея на инвеститорите. Прост начин да се установи колко скъпи са банковите акции е съотношението между равнището на търгуване и нетната балансова стойност на акция (т.е. какво притежават банките минус дълговете им). Акциите на Citigroup и Bank of America например се продават на цена малко повече от наполовина на нетната балансова стойност, което, статистически погледнато, е изгодна сделка. Банковият индекс KBW Bank Index включва около 20 големи институции, чиито акции се търгуват при равнище 0,8 пъти нетната им стойност. Разкритието на търговски загуби за милиарди долари в J.P. Morgan Chase обаче показа, че големите банки днес са толкова заплетени, че и вътрешни служители може да сбъркат стойността на сложните им активи. Не е реалистично външни лице да си мислят, че могат да се справят по-добре.
Опростяването на банките чрез раздробяването им е по-трудно, отколкото изглежда. Въпреки превъзнасянето на спокойните дни на „Глас-Стийгъл“ той беше много по-слаб, отколкото смеят да признаят поддръжниците му. Законът наистина помогна за справянето със сделките в собствен интерес и измамите, които корумпираха банките през 20-те години на миналия век. В същото време обаче той беше модулиран от лобита още от самото начало, съдържаше множество вратички и беше безсилен да попречи на банките да извършват масови финансови нарушения. Законът бе загубил силата си десетилетия преди Конгресът да го отмени през 1999 г., отчасти в отговор на лобирането на Уейл.
Проблемът в основата на съвременната финансова система е, че данъкоплатците трябва да спасяват банки, които поемат огромни рискове, независимо от това, колко безразсъдни са те. Това отчасти беше причинено именно от „Глас-Стийгъл“, а не от отменянето му. „Депозитното застраховане, въведено през 1933 г., социализира огромно количество риск във финансовата система“, казва Юджийн Уайт, икономист в Rutgers University. „Потребителите, които не е нужно да бягат, не могат да извършват мониторинг както в други индустрии. Затова банките са се превърнали в огромни конгломерати от сложни, рисковани предприятия.“ Първоначалното раздробяване на кредиторите през 1933 г. не продължи дълго. С течение на времето те започнаха да се промъкват през всяка възможна вратичка в закона „Глас-Стийгъл“. Търговските банки си съперничеха с Уолстрийт в обезпечаването на общински облигации. До края на 70-те години банките извършваха търговски операции със стокови фючърси, а към началото на 80-те години вече бяха борсови посредници, предоставящи универсална услуга. В началото на 70-те гиганти като Bankers Trust, Chase Manhattan и Continental Illinois спонсорираха десетки инвестиционни тръстове в недвижима собственост, което унищожи над две трети от външния инвеститорски капитал (около $25 млрд. в днешни пари), след като банките изстискаха от тръстовете хонорари и скъпи заеми.
Като повечето прости отговори на сложни проблеми, връщането на закона „Глас-Стийгъл“ би било само временно решение. За по-нататъшния напредък ще са нужни не толкова популярни мерки. Една от тях е да се ограничи депозитното застраховане. Когато беше въведено през 1934 г., то покриваше до $2500, или по-малко от $45 000 днес след корекцията им спрямо инфлацията. Колко американци имат нужда да обезпечат първите $250 000 във влоговете си? Според професор Уайт, ако покритието се ограничи до $100 000 или по-малко, вложителите ще обърнат по-голямо внимание на платежоспособността на банките си, а институциите, на свой ред, ще се грижат повече за финансовата си сила. Според него увеличаването на обезпечената сума води до още по-голямо самодоволство. Докато банковите служители печелят десетки милиони долари, когато залозите им се окажат успешни, но губят малко или нищо при негативен развой, рисковете ще продължават да растат неимоверно. Хенри Ху, бивш директор на отдел „Риск, стратегия и финансови нововъведения“ в Комисията по ценните книжа и фондовите борси, препоръчва нов метод, който нарича „чиста информация“. При този подход големите банки ще разкриват подробните формули, които определят компенсациите за всеки един от най-големите трейдъри (като не се дават лични данни), така че инвеститорите да могат да разберат кои рискове трейдъри имат стимули да поемат и избягват. Ако капиталовложителите получават по-подробна информация за поеманите рискове, те ще могат да забелязват опасностите, преди да е станало твърде късно. Тъй като подобни важни мерки не са взети, трябва да научат уроците на историята наизуст - дори ако по някакво юридическо чудо банките да бъдат разделени на две, те ще намерят безкрайно изобретателни начини да върнат рисковете в балансите си. А допълнителните „капиталови буфери“, които регулаторите изискват сега, вероятно ще направят кредиторите по-сигурни за обществото, но не така доходоносни за инвеститорите. В ролята ви на данъкоплатец капиталът ви вече е изложен на риск. Защо да го рискувате и като инвеститор?

По в. „Уолстрийт джърнъл“