Трябва ли всяка държава да разполага с правото да ограничава парите, които влизат или излизат от нея? Въпросът породи световен дебат за ефективността на мерките, обединени под носещото негативна конотация определение капиталов контрол. Тези инструменти управляват потока на капитали между държавите. Към тях спадат например данъкът върху чуждестранните покупки на ценни книжа или изискванията за резерви при шортване на националната валута.
Капиталовият контрол често е разглеждан като форма на финансов протекционизъм, но по-напредничави икономисти като Кевин Галахър, хоноруван професор по международни отношения в Бостънския университет, смятат, че т. нар. регулиране на капиталовите сметки – нов термин, създаден, за да заличи негативните асоциации, свързани с формулировката капиталов контрол, може да има положителен ефект. „По време на последната финансова криза държавите, приложили капиталови ограничения, в по-голяма степен демонстрираха стабилност“, отбелязва Галахър. Бразилия, Тайван и Южна Корея регулираха капиталовите си сметки, за да избегнат много от негативните ефекти, свързани със световните трусове. Безспорно нововъзникващите пазари се нуждаят най-много от подобен тип управление, тъй като са по-несигурни от развитите икономики. В същото време с разширяването на участието им в глобалната финансова система те са все по-изложени на колебанията, предизвикани от преждевременното обратно изкупуване на краткосрочен дълг например. Тези икономики не могат да си позволят дестабилизация и непостоянството на капиталовите потоци ги разтърсва силно. Катастрофа по тази рамка бяха огромните капиталови потоци, влели се в развиващите се пазари през годините преди фалита на Lehman Brothers, и последвалото бягство към сигурността на американския пазар, когато световната икономика тръгна стремглаво надолу.
В съвместна разработка с изследователите Стефани Грифит-Джоунс и Хосе Антонио Окампо Галахър твърди, че внезапните увеличения на капиталовите потоци може да подействат дестабилизиращо по четири причини. Първо, ако са достатъчно големи, подобни спекулации са в състояние да причинят изкуствено поскъпване и волатилност на паричните единици и да доведат до бум в цената на активите в развиващите се икономики. Второ, сравнително малки промени в лихвите или обменните курсове могат да доведат до закриване на формирани с дълг позиции, което на свой ред да породи внезапно прекъсване на външното финансиране и изтичане на капитал. Трето, внезапното закриване на позиции, при които инвестиционната единица е силно обвързана с други елементи на финансовата система, може да породи системен риск. Четвърто, в среда, в която държавите имат отворени капиталови сметки, краткосрочните движения по тях намаляват свободата за прилагане на независими парични политики. Доминиращият инструмент за възпиране на инфлацията са лихвените проценти, но тяхното вдигане може да привлече допълнителни чуждестранни средства, което ще генерира натиск за разрастване на икономиката.
Всичко това означава, че инвеститорите биха постъпили разумно, ако проучат законите за капиталова регулация на всяка страна, в която са навлезли или имат интерес да го направят. Всичко от държавните ценни книжа през акциите до социалните организации се влияе от капиталовите потоци и това се отнася в още по-голяма степен за развиващия се свят, в който финансовият ефект е тясно свързан със социалния – например дълбока бедност, унищожение на околната среда и смъртност. Регулирането на капиталовите сметки в комбинация с принципите на добро управление, за каквото призовават Г-20 и международни институции като МВФ, може да има положителен ефект върху световния ръст. То ще припомня на финансово слабите и финансово силните, че трябва да се грижат за парите си, и ще им предоставя необходимите за целта инструменти. Със сигурност ще има и противници, които разпалено ще твърдят, че капиталовият контрол или регулирането на капиталовите сметки, или каквото друго название се даде на тези политики, са просто протекционистка тактика. Слабите обаче понякога се нуждаят от повече оръжия, за да оцелеят.

По „Маркет уоч“