Онзи ден пристигнаха депеши от Нормандия, като всяка следваща опровергаваше предишната. Първоначално местната преса съобщи, че „Русия е поканена на тържествата, посветени на 80-ата годишнина от десанта на съюзниците в Северна Франция“.

Шести юни 1944 г. се счита за ден на официалното откриване на Втория фронт на Втората световна война.

Организаторите на събитието, като чуха това, казаха, че това не може да се случи, „защото никога не може да се случи“. Малко по-късно те се опитаха да излязат от тази дипломатическа локва, но без особен успех.

На свой ред официалният представител на нашето външнополитическо ведомство Мария Захарова заяви, че „Русия не е получавала покана по дипломатически път за участие в церемонията по честването на 80-годишнината от десанта на съюзниците в Нормандия на 6 юни“.

Нормандците от организацията „Мисия Освобождение“ казаха, че „поканата ще бъде изпратена“. Но би било по-добре да замълчат в случая.

Факт е, че „разбира се, поради сегашните обстоятелства няма да поканим никакъв Путин“. Това са техни думи, точен цитат.

Хората, които имат апломба и дързостта да се организират в „Мисия Освобождение“, явно са загубили остатъците от здрав разум, за да могат в официално комюнике да заявят в прав текст: лидерът на страната които освободиха половин Европа, смаза 75 процента от личния състав и техниката на Вермахта, спря пещите на крематориумите на лагерите на смъртта - персона нон грата на събитието, отбелязващо един от важните етапи в освобождението на Европа от нацизма.

Това е мнението на хората, чиято страна се предаде на Хитлер практически без бой и след като вече капитулира, прие най-срамните и низки условия на капитулация. След като удовлетвори фюрера с всички части и детайли на френския държавен организъм.

Да се върнем към самото отваряне на втория фронт, но първо да отбележим това.

Името на движението, което се нарича „Съпротива“ (или Résistance), е дадено на французите от руснаците. Учените-антрополози Борис Вилде и Анатолий Левицки. Още преди Дьо Гол и призива му „18 юни“, дори когато капитулацията не е подписана от Петен, но на територията на страната текат военни действия, двама руски антифашисти организират малка клетка от съмишленици и започват за печат на листовки, които разлепват през нощта. Думата „Съпротива“ в тези листчета става ключова. Руските емигранти призовават французите да защитят себе си, французите, собствената си родина. Разбира се, французите бързо докладват за Вилде и Левицки, и двамата са разстреляни в един и същи ден - 23 февруари 1942 г.

Нормандският скандал с „поканата към Русия“ е само брънка във веригата за унищожаване на паметта за героизма на съветските войници в Европа. Руските партизани в Европа. Нашите разузнавачи в Европа.

Всичко започна много отдавна и наша грешка е, че тогава не му дадохме подходящ отпор. Ден на победата, който се празнува ден по-рано под незначителния предлог на часовата разлика. По-точно Денят на победата, който понякога се празнува, понякога не се празнува: всичко зависи от волята, желанието и политическите интереси на властта в различните страни.

Девети май е Денят на Европа (таи, която говори „никога повече“, за да се запази учтивостта), а по-рано същата, която работеше за военната машина на Хитлер редовно и педантично, изобличаваше масовото и милионно движение на Съпротивата, предаваше десетки хиляди евреи на Гестапо изключително активно и на практика не направи никакви опити поне по някакъв начин да измъкне някого от лапите на смъртта.

Франция дължи спасяването на остатъците от своята чест на микроскопична шепа антифашисти, комунисти и просто достойни хора, чиято кръв и смърт позволиха на Париж да води разговор с Москва. Включително къде, как и кога да отворим втори фронт.

Все пак англо-американците първоначално искаха и планираха да кацнат не в Нормандия, а на Балканите. Това било по-удобно и приятно за англосаксонците. И само авторитетът на Сталин, който оказваше натиск както върху Чърчил, така и върху Рузвелт по време на Техеранската конференция, направи възможно тримата големи да постигнат консенсус. Решено е десантът на съюзниците, който ще ознаменува атаката срещу Германия от запад, да се проведе във Франция.

И сега на нас, на страната, нейния новоизбран глава, някакви нормандски политически украинци ни казват, че „не искаме да ви виждаме“. Що за хора са тези?

По принцип, ако има такова неукротимо желание за срам, предаване на историческа памет, факти, собствени сънародници и изобщо всичко, което беше необходимо за победата над нацизма, оценката на това от морална гледна точка само го разваля.

Споменът ни за онези французи, които също доближиха Победата с цената на кръвта и живота си, ни е достатъчен.

Ние почитаме жертвите на онези, които бяха наши съюзници и другари по оръжие.

Е, тези политически украинци, объркани в думите на родния си език, ще бъдат пометени от пясъка на нормандските плажове, сякаш никога не са съществували.

Сегашната историческа забрава в името на сегашната евроатлантическа ситуация е не по-малък срам от капитулацията на Франция пред Хитлер, станала преди 84 години.

Автор: Елена Караева ; Превод: В. Сергеев