Мобилизацията, която Путин обяви тези дни, изненада и не изненада и Русия, и света. Изненада ни дотолкова, доколкото руската конституция не допуска националната армия да воюва на чужда територия, и дотолкова, доколкото и без това неубедителното дефиниране от Кремъл на агресията като „специална военна операция” стана още по-неубедително – както за външния свят, така и за руската общественост.
Военна операция значи ограничени във времето и пространството локални военни действия, а ограничените и локални военни действия не предполагат мобилизация, предполагат ангажирането в тях само на един полк или дори само на един взвод, да речем. Доколкото обаче конституционността и обществеността не са присъщи нито на външно-, нито на вътрешнополитическия живот на страната, доколкото проблемите, пред които е изправена тази тънеща в безпросветност и почвеничество, в духовна и социална нищета страна, се решават в Русия по вековна традиция не чрез граждански форум, а чрез диктата на самодържеца-цар, доколкото от дълги столетия боготвореното самодържавие на деспота изземва изцяло функциите на гражданството, а това ще рече, че общество и общественост фактически няма, този разнобой на понятията за живеещата от векове в суровата сянка на олигархичен Кремъл Русия е естествен.
Аномалията е не само формална и терминологична, аномалията е аномалия и фактологическа. Не мобилизира ли една война духа на воина, тя е обречена на провал. Провал, който прави всяка външна мобилизация (ограничена или не) безпредметна. И античната сентенция, че човекът е мярка на всички неща, може в пълна сила да бъде приложена и към днешната ситуация. Подобен провал грози и днешен Кремъл. Впрочем провалът е вече факт – той е не само предстояще, а и настояще. Така, както и провъзгласената мобилизация е свидетелство не за силата, а за безсилието на кремълския режим, свидетелство, че, въпреки многочислеността си, редовната руска армия се оказа безсилна да се справи с една несравнимо по-малка страна. Независимо от прилагания от Кремъл ядрен шантаж, това безсилие на нашествието ще става все по-видимо – чак дотогава, докато, въпреки закърнялата си гражданска сетивност, го осъзнаят и редовите руснаци, докато след безчет ненужни жертви и те проумеят, че само чрез частична мобилизация не се печели дори само частично една война – както не се печели напълно война и чрез пълна, чрез всеобща мобилизация. Като във всяко човешко действие и бездействие, и в една война решаващи са онази несломима сила и онова цялостно безсилие, които наричаме човешки фактор. Повтарям: без вътрешна мобилизираност на личния състав няма победа – дори противникът ти да е въоръжен само с лък и стрели. Модерните западни оръжия, които целият цивилизован натовски и не-натовски свят предостави на Киев, наистина казаха тежката си дума, но не техният огън беше решаващ в битката – колкото и унищожителен да е той. Решаващо се оказа обстоятелството, че докато водената от украинските бойци битка се превърна за тях в кауза и душевност, същата битка руските войници водят в бездушие. Не модерните технологични оръжия са най-важните – най-важното е кой стои зад тях – сърцати бойци, които следват собствената си душевност, собствената си емоционалност и собствената си съвест, или демотивирани военнослужещи, които са заседнали в окопите само защото са заставени да го сторят. Подобно заставяне ги превръща от бойци в статисти, във фигуранти, чиято единствена цел е не победата, а оцеляването. Украинците воюват за собственото си отечество, за собствените си домове, за децата, за родителите, за близките, за себе си. Докато руснаците воюват не със себе си, а против себе си – за да удовлетворят суетата и имперските амбиции на един самозабравил се деспот. Трудно, психологически невъзможно е да се самопожертваш с плам в сърцето в услуга на нечие имперско тщеславие – несравнимо по-леко е да рискуваш живота си в защита на род и родина. Путин може да наложи и частична, и пълна, и всеобща мобилизация – да мобилизира душите и сърцата на свиканите под знамената запасняци обаче няма как, няма как да превърне апатията в ентусиазъм. Колкото и тотална, колкото и безусловна да е държавната власт на деспота, индивидуалната душевност не ѝ е подвластна. А душевността на една армия не е нищо друго освен сбор, съвкупност от индивидуалните душевности на воините ѝ. А е така не защото така са решили гадовете от НАТО и хищните англо-американски капиталистически акули – така е поради простото обстоятелство, че психиката е по-силна от морала, че колкото и непоклатимо да изглежда, надмощието на ведомството над личността е измамно, че краен победител е винаги човекът, личността, нейната душевност.
Колко мотивирани, колко сърцати са в тази кървава битка украинските воини, проличава с всеки изстрел – с всеки изстрел проличава и демотивираността и бездушието на воюващите против волята си руснаци. Които просто не знаят защо са на чужда земя, за кого и за какво проливат младата си кръв. Легендата, че настъпват, за да денацифицират Украйна, хваща все по-малко вяра. Ден след ден водената с нарастваща бруталност от агресора война демитологизира този мит както в съзнанието на руските командири, така и в очите на целия личен състав. Първо, защото вътрешната политика е вътрешнополитически проблем на Украйна, която и за миг не е пожелавала съдействието на Кремъл и, второ, защото всеки, който е чел автобиографичния роман „Бабий яр” на Анатолий Кузнецов, знае, че Украйна е пострадала от нацизма не по-малко жестоко, отколкото и самата Русия. Обстоятелство, което говори, че почва, исторически предпоставки за възраждане на нацизма на украинска земя няма. Тъкмо затова крайната десница на Украйна е една от най-немощните и малочислени в цяла Европа – рейтингът ѝ е само около процент и половина. Несъстоятелно е да се провъзгласява руската агресия и като разправа с фанатизираните бандеровци. Те също са легенда, легенда е и тяхната фанатизираност – Бандера е по-скоро антинацист, отколкото нацист, за антихитлеристките си убеждения той е лежал дори в изтребителните нацистки концлагери. Като прибавим и факта, че Зеленски е евреин, а евреин нацист няма, евреинът е генетичен антинацист, несъстоятелността на кремълската идеологическа пропаганда става съвсем видима.
И понеже е напълно демотивирана и деморализирана, понеже не вижда цел и смисъл да воюва поради нечия имперска грандомания и прищявка, руската армия предпочита да мародерства, да граби и изнасилва в завоюваните територии и да се предава масово още при първия изстрел. Едно е сигурно: безчинстват и плячкосват не армиите, които, воювайки, следват собствена морална кауза – безчинстват и мародерстват морално обезглавените армии, онези, които са се превърнали от стожери на нравствеността и социалната справедливост, каквито трябва да бъдат по предназначение, в пълчища. Едно е ясно като ден: изстъпленията на руските окупатори са ново свидетелство за тяхната морална капитулация, а моралната капитулация е следвана по петите от физическата. Свидетелство, валидизирано не само пред външния свят, а свидетелство, ставащо видимо и във вътрешната политика на Русия. Освен това в течение на времето с престъпленията се свиква – с престъпността е като с дефлорирането: боли само първия път. След което сетивността (физическа и морална) притъпява и закърнява, плячката се услажда и началните скрупули изчезват без остатък. Заедно с това масовите убийства на мирни украински граждани, грабежите, палежите и изнасилванията, които ден след ден демотивират и компрометират руските военнослужещи, мотивират със същата верижна последователност, със същата закономерност украинските патриоти, подканват ги да воюват още по-настървено за живота и сигурността на близките си. И този процес е толкова неизбежен, колкото и необратим – рефлексът да ограбиш нечий дом и да изнасилиш стопанката му, докато стопанинът му воюва на франта, поражда ответна реакция, жажда за възмездие и мъст поражда. Дори мъстта да е лош морален пътеводител, тя е естествен подстрекател и генератор. Ние можем да я осъдим морално, но да я игнорираме не можем – още по-малко можем да я предотвратим и унищожим, да се избавим от нея. А всичко това става възможно и дори неминуемо, защото, както вече споменах, психиката е по-силна от морала. Пък и в случая моралът и психиката се обединиха в попрището на нарастващите числено национални и интернационални пацифисти. Защото, колкото и дефицитен да е той, моралът се изостря по време на война. И, изостряйки се, застава винаги по Христово непоколебимо на страната на жертвата – не на палача.
Равносметката? Вече съм я правил неведнъж и на страниците на този форум, ще я направя отново. Сега, благодарение на нарастващата бруталност на агресорите, на нарастващата мотивираност на украинските родолюбци, но и на нарастващата апатия на руските нашественици, тази равносметка звучи още по-недвусмислено: Русия загуби морално тази имперска война още прекрачвайки на чужда земя, и продължава да я губи морално ден след ден. За мен няма съмнение, че ще я загуби и физически. Не само и не толкова, защото доставяните все по-интензивно на Украйна от НАТО, от САЩ, че и от ненатовски държави високотехнологични западни оръжия превъзхождат несравнимо антиките, с които руснаците воюват; не само и не толкова защото украинската кауза се радва на нарастващата и гореща подкрепа на всички цивилизовани държави, а преди всичко защото, докато украинците воюват със сърце и душа, руснаците воюват ведомствено и протоколно, воюват не по вътрешно убеждение, а по силата на едно спуснато свише постановление. А човекът винаги е по-силен от протокола. Поради безмерното си тщеславие Путин явно не може да спре тази война, но поради нарастващата международна и вътрешна съпротива не може и да я продължи. Още по-малко може да я доведе до победен край. В момента Путин постави сам себе си в онази ситуация, от която азиатците, които също отказаха да го подкрепят с очакваната монолитност, най-много се боят: ездач на тигър – ни да слезеш от гърба на хищника, ни да останеш върху него. Предричам, че той няма да довърши тази проклета война – по-скоро тя ще довърши него. Не на последно място и защото това е война, която Кремъл предприе не само срещу Украйна, а и срещу духа на времената – кагебисткият деспот се държи имперски в една светска и ускорено глобализираща се, в една неимперска епоха. Тази битка още никой не я е спечелил – няма да я спечели и Путин. А че неминуемото военно поражение на Кремъл ще доведе и до разпадане на Русия като федерация, е повече от вероятно. И тази нарастваща с всеки изстрел вероятност ще се окаже благодат за цялото човечество – не на последно място и за нас, българите. Които сме си изпатили исторически от руския империализъм по-многократно и по-свирепо от всеки друг народ. Пък и разгромът на едно мракобесие, било то и кремълско, винаги е победа за цивилизоваността.
