Джена, телепортирай ме!

- Веднага, Блейк.

Ако тази размяна на реплики и имената не ви говорят нищо, значи ЕГН-то ви най-вероятно изглежда така: 9805223904 (и ако съдим по последните цифри, сте от мъжки пол и от Перник, но това е ирелевантна вметка за настоящия текст). За нашето Х поколение обаче Блейк и Джена от популярния през 80-те наивно-фантасмагоричен сериал "Седморката на Блейк" бяха богове и искахме да станем като тях като пораснем.

Защото бяха хора от бъдещето. И говореха на китките си, преди да бъдат пренесени на някое друго място само с едно натискане на копчето!

Растейки с книгите джобен формат от поредицата "Галактика", анимации и филми за пътуване във времето като "Семейство Мейзга" и "Завръщане в бъдещето" и, разбира се, иконичните "Междузвездни войни", мечтаехме бъдещето да идва колкото се може по-бързо, за да може и ние като измислените герои да имаме говорещи роботи или космати извънземни за приятели, да се телепортираме в пространството и да имаме уред като описания от Артър Кларк още през 68-а, само с докосване на чийто плосък екран да получаваме достъп до всякаква информация от целия свят. Колко вълнуващо изглеждаше 21-ви век в развинтеното ни детско-юношеско въображение!

Но когато излетяха последните секунди на 1999-а и страхът, че ще настане глобален компютърен срив не се оправда, започнахме с още по-голямо настървение не само да очакваме, но и да участваме в изграждането на бъдещето - такова, каквото си го представяхме и искахме да бъде. Свръхтехнологично, улесняващо всяко наше действие, сбъдващо желания и най-вече това да се свързваме един с друг без значение на разстояния и граници.

Повече от две десетилетия след Y2K, пускането на Windows 2000 и появата на милиардния жител на Индия, положението е следното: С Big Data технологии анализираме огромни количества информация, посредством IoT преустроихме икономическите и обществени процеси така, че изключихме необходимостта от участието на човека в тях, благодарение на безжичните сензорни мрежи направихме сградите по-интелигентни и от Айнщайн, а изкуственият интелект, освен всичко друго, направи международните футболни състезания с роботи възможни. Имаме блокчейнс, които работят с криптовалути, мобилни дигитални платформи за оптимизация на бизнес процесите, "облаци", но не аерозолни, a служещи за информационни складове, социални мрежи и виртуални реалности. A да, и още едни 366 милиона индийци отгоре.

Имаме всичко това. И е прекрасно. А да не говорим, че, май-май, вече сме на следващата "голяма стъпка за човечеството" към още и още вълнуващи исторически събития като заселването на Марс, постигането на вечен живот и изобретяването на хапче, което действа едновременно против махмурлук, рак на простата и глупост.

Но някъде по пътя през годините като че ли изгубихме себе си. Потреперихме от зловещото усещане, че нещо не е както трябва. Не стана тя, каквато я мислехме и сякаш прекалено бързо пораснахме и се озовахме в бъдеще, което ни кара да мечтаем за миналото - когато всичко беше по-просто и не се налагаше да си хипстър или гений, за да си поръчаш кафе или да заговориш някого, без да се притесняваш, че няма да използваш правилните местоимения спрямо него (нея? тях?).

Молим те, НАСА, молим те, Илон, върнете ни обратно във времето с машината, която сме сигурни, че вече сте изработили, макар и да си траете, защото...

Защото някога знаехме кои са добрите и кои - лошите. Безпогрешно ги разпознавахме както в "спагети" уестърните и "Том и Джери", така и в световната политика. Всичко зависеше единствено и само от географското разположение на силите и кой по-пръв е изстрелял някой спътник в космоса. Днес бинарният някога баланс е драстично нарушен и всеки лидер се счита за добър, човеколюбив, миротворец и защитник на околната среда, сините китове и транссексуалните до доказване на противното. Но доказателствата за противното някак винаги са "неокончателни" и вече изобщо не знаем кой в кой отбор играе. Независимо дали става въпрос за Путин, Байдън, Ким Чен Ун или Гуинет Полтроу.

Защото вече не можем да седнем и да хапнем, без да се зачудим дали сме избрали "правилната" храна спрямо кръвната ни група, етносната и географската ни принадлежност и скоростта, с която метаболизмът ни обработва приетите калории. Дихотомията едно време беше проста: пържола - морков. Но можеше и заедно в гювеч. Днес обаче в консуматорския сектор се води битка за територии, сравнима само с тази за популацията на бизони в индианските резервати.

Едно време веганите искаха да се продават неща "като за тях" в нормалните магазини, за да не им се налага да садят чери домати по балконите и да развиват трицепси, кълцайки нахутени зърна в дървени хаванчета, за да си направят хумус. А сега, когато храна за вегани има под път и над път, месоядците толкова много започнаха да я купуват, че само за да им напомнят, че #veganlivesmatter, някои веганите-ектремисти демонстративно минаха на пръжки и якета от телешка кожа с капси в стил "Шер от 90-те". И пак не знаем кои са добрите и кои лошите в модерната хранителна верига. А това ни докарва голямо главоболие и страшни киселини.

Защото расовата и полова дискриминация се проявяваше под много уродливи и зловещи форми, но поне не се преструвахме на далтонисти.

Черните не викаха на белите "нигъ", а белите не се извиняваха и самобичуваха заради високомерната си лошотия, задето, например, през 1876 г. една английска кралица се е провъзгласила за такава на Индия. Стиви Уондър си беше чернокож, а Снежанка - с кожа "бяла като сняг". И никой не се възмущаваше от подобна фактология. Нито пък събаряхме паметници на велики исторически личности само защото са имали "complicated past"* (поредният угоднически евфемизъм на лъжата, роден от политкоректната модерност!).

Не търсехме изпод вола теле, за да опозорим някого и да забраним неговото творчество за масова консумация. Както и през ум не ни минаваше, че приятелчето на Мечо Пух Прасчо може би е ЛГБТИ+ персонаж, а Пипи е изпуснато от безотговорния си баща и социалните служби невъзпитано дете.

Искаме в миналото, защото сега може и да е много по-удобно да стриймваме филмчета на лаптопа, обаче мирисът на изтъркан плюш и пуканки с масло в мрака на киносалона винаги ще бие с 6:0 удобството на хола.

Защото се уморихме да комуникираме с емотикони, да си сравняваме телефоните, циците и "плочките" (а напоследък и ваксините), да се допитваме до Siri, за да ни препоръча някой добър китайски ресторант "near me" и да гледаме футбол не заради емоцията, а само защото залагаме на мачове.

А да, и защото искаме отново да се запознаем с децата си, които отдавна престанахме да забелязваме. Не че е оправдание, обаче нали бяхме много заети "да строим живота нов"... Обаче сега, когато вече го построихме, той изглежда толкова чужд, неуютен и буквално стерилен, че вече не искаме да се телепортираме от Варна във Ванкувър и Венера.

Просто искаме да яхнем велосипеда и да потеглим към изгрева на един нов стар свят, в който спасение дебне отвсякъде.

Вучето