Отношенията между Запада и Русия са на кръстопът. Става въпрос за много повече от взаимното експулсиране на дипломати от САЩ, Русия, Полша, Чехия и други страни, или строги забрани на финансовите пазари. В крайна сметка възниква въпросът накъде отива Европа? Или иначе казано: най-голямата държава на земята, този колос на два континента, все още ли е част от Европа или се движи към Азия?

Без съмнение Санкт Петербург и Москва са люлки на европейската мисъл и култура. Европа би била по-бедна без „Анна Каренина“, „Борис Годунов“, „Лешникотрошачката“ и „Лебедово езеро“, без хеликоптера на Сикорски или синтетичния каучук, изобретен от руснаци.

Но политиката на настоящия владетел на Кремъл Владимир Путин е тази, която забива клин между Русия и Запада. Разрив, който преди всичко Европа, но също така и България, ще почувстват особено. Разбира се, воят на победата на Запад след разпадането на Съветския съюз и последвалата западна политика на пренебрежение към Москва не бяха нито полезни, нито психологически хуманни, нито дори безгрешни.

Но адресирането на вина към Вашингтон, Брюксел или Берлин също така е недалновидно. Защото самите руснаци също се освободиха от лапите на СССР. Правото на народите на самоопределение избута българите, поляците, чехите и украинците в Европа. Но също и самите руснаци. Вие чували ли сте за руснак, който да купува вили на китайските острови. Но за сметка на това сме чували за политици и бизнесмени, близко до Кремъл, които придобиват имоти в Тоскана, на Лазурния бряг или в Лондон.

Със своя реваншизъм Путин насърчава разрива на цивилизацията, както се е случило на няколко пъти в руската история - в крайна сметка многократно неуспешно. Някога Путин каза, че „най-голямата геополитическа катастрофа“ за него е разпадането на Съветския съюз. И оттогава той провежда политиката на „събиране“ на уж „руска почва“.

Това е реваншизъм и агресивно експанзионистична политика. Политиката на Путин вече стигна дотам, че бяха организирани серийни хакерски атаки срещу американските власти, западните компании, Бундестага или централата на американските демократи. А Кремъл иска да демонстрира своя властови потенциал дори с болезнени убождания с игла.

Но тази политика в крайна сметка може да доведе до истинска кибервойна или дори до осезаема военна конфронтация. Така че предупреждението за нова студена война в никакъв случай не е драматично бърборене, а реален вариант. 

И това би имало огромни разходи – особено за Европа. Ето защо отношението на американския президент Джо Байдън е правилно: да се реагира със санкции, които в никакъв случай не са достигнали горната граница на възможното. Чрез строги финансови мерки, като забраната на американските инвеститори да купуват руски държавни облигации и блокадата на руски компании, САЩ ясно показват, че вече не са готови да приемат руската намеса.

Путин разбира само от такива ясни сигнали. Сега остава да видим дали ще отговори на предложението за среща на върха, изпратено от Байдън. Или ще продължава да завърта спиралата на санкциите с пълната строгост до развръщането на Студената война и отделянето от Запада.

Контрасанкциите на Москва също, поне досега, са решителни и оставят отворени много други възможности - включително забрана на дейността на американските мозъчни тръстове и медии в Русия. Дори външното министерство на Русия признава, че в икономическата област възможностите за контрамерки са „ограничени“. Но те ще бъдат използвани, ако спиралата от санкции продължи да се върти.

Европейските компании трябва много внимателно да анализират възможните последици. Както и при „най-строгите санкции за всички времена“ на Доналд Тръмп срещу Иран, наказателните мерки ще засегнат първо американските банки, а след това и компаниите по света, които правят бизнес в САЩ. Сега това може да се очаква и за руските санкции.

И никак не е сигурно, че ще има сближаване между Русия и САЩ. Путин е решен да върне Русия на световната сцена. Той решително преследва отклоняването от Запада и обръщането към Китай. А именно това е голямата разлика между Путин и антизападните славянофили в началото на XIX век: тогава изолационистите бяха до голяма степен сами. Днес има опасност от възникване на китайско-руски съюз - заради силния натиск от страна на Запада върху Пекин.

По това време страхът от „азиатците“ все още беше огромен - заради монголския щурм над Русия през 13 век, който все още е жив в руската памет. Дори по времето на СССР комунистическите партии на Китай и СССР понякога бяха сериозни врагове - заради маоизма, сталинизма и ленинизма.

Днес „червените“ в Пекин и реваншистите в Москва са прагматици и поставят взаимното икономическо оцеляване и националното оцеляване над по-ранната разделяща идеология. За Русия това би било разрив в цивилизацията. Но дори и днес Русия и Китай са държавни капиталистически държави с прекомерен национализъм и огромно его.

 Бойчо Попов, редактор Елена Илиева