"Конят е моето такси", казва Влада Стоичич, един от последните жители от село Цървена ябука. То е по-близо до България, отколкото до първия сръбски град. Животът там е труден.

Няма лекари, магазини, пътища. Няма и хора.

Влада Стоичич казва, че е на около 70 години, но не ги е броил съвсем точно. Има две крави, няколко кози и малко земя, на която отглежда зеленчуци за трапезата си. Той и жена му преживяват с пенсията от 11 000 динара (около 93 евро).

Двамата живеят в село Цървена ябука, което е по-близо до българската граница, отколкото до съседното сръбско градче Бабушница. А пътят до къщата им е лош - дотам може да се стигне само с джип, с трактор, на кон или пеша. "Първите ни съседи са на четири километра от къщата ми. Ако искам да ги видя, ме чака доста път. По цял ден съм с кравите, а бабата - с козите. С нея се виждаме рядко - само за вечеря и преди лягане", казва Влада Стоичич.

По-малкият им син идва в селото само от време на време, по работа. По-големят има психически проблеми, той е настанен в болницата в Ниш. А до Ниш има около сто километра, предимно по лоши и разкаляни пътища.

Пътят до къщата на Влада Стоичич е лош

"За такси до Бабушница ми трябват 3500 динара (над 29 евро). Това за мен е много. Затова моето такси е конят. С него отивам на 15 километра до другото село, близо до Бабушница и купувам каквото ми трябва -  брашно, олио и слагам всичко в дисагите", разказва Стоичич.

"След това обикновено отивам да взема лекарствата на сина ми и се качвам на автобуса за Ниш. Оставям коня да ме чака в Бабушница. Пристигам в Ниш чак следобед. Дълго чакам на опашка, но когато дойде моят ред, се виждам със сина ми за половин час. След това се връщам по същия начин. Взимам си коня от Бабушница и се прибирам вкъщи в два, понякога в три през нощта", казва Стоичич. Поради епидемиологичната ситуация той не е посещавал сина си повече от година. Това го натъжава.

Село Цървена ябука, разположено между планините Руй, Таламбас и Тумба, е откъснато от света. В него няма магазини, няма аптеки, няма лекари. Нито телефонен или телевизионен сигнал.

Около хиляда души са живели тук през 1970-те години, а след това селото изведнъж започнало да се изпразва. Сега са останали само около 20 жители, от които само четири са жени. Стоичич казва, че последните сватби в селото са били преди около 50 години - тогава той и съседът му Станое се оженили.

Станое Китанович

Станое Китанович е в Цървена Ябука през по-голямата част от годината, а от януари до април живее в Баточина. Той казва, че през зимата животът в отдалечено село, до което няма път, е невъзможен. Щастлив е, че има къде другаде да се подслони.

Липсата на пътища и лекари е огромен проблем

"Носил съм на гръб болен мъж от Ракова махала до село Стрелац, за да може линейката да го откара оттам до Бабушница. Това е около 12 километра, но пътят се вие нагоре и надолу, а в същото време носиш тежък човек на гръб. Така е, защото нито кравите, нито шейните могат да стигнат дотам в снега. Затова се събираме по десетина души и се сменяме. Когато стигнем върха, режем клони и правим носилка, а след това се спускаме с човека до Стрелац", разказва Станое.

Липсата на пътища и лекари е огромен проблем за тези планински села, казва Каролина Стаменкович от една организация, която оказва помощ на възрастните хора. Но епидемията засегна и тяхната помощ през миналата година. "Нашата организация раздаде 600 пакета с хранителни стоки и хигиенни материали през май и юни. Още от 2012 оказваме услугата "помощ в дома" и имаме списъци на онези, които се нуждаят от помощ в отдалечените села", обяснява Стаменкович. Според оценките на Центъра за социална дейност, в 52 села от община Бабушница има 300 души на възраст над 65 години. Стаменкович казва, че те са предимно самотно живеещи хора. В 80% от случаите - жени.

Лоза Ристич

Точно такъв е случаят с Лоза Ристич от планинското село Радосин, която ДВ посети и миналата година. Животът ѝ с пенсия от 8000 динара на месец и храна, която се състои почти само от картофи и боб, трудно може да бъде описан. Казва, че двете ѝ дъщери са я забравили, защото не са я посещавали от години. Очите ѝ се насълзяват всеки път, когато ги спомене.

"Но нека вашите и моите деца да са живи и здрави", казва бабата, докато разбърква настърганото зеле в тенджерата на котлона. Готви го само с вряща вода. Без подправки. Казва още, че не се нуждае от лекарства. От другата стая ни донася червени ябълки и ги подава на гостите. "Вземете, за да не ме обидите, имам много от тях", казва тя.

1200 села са на път да изчезнат

Новосъздаденото министерство по въпросите на селското население е установило, че 1200 села са на път да изчезнат, 500 села са без асфалтов път, две трети от сръбските села нямат линейка, а населението прогресивно застарява. "Младите хора няма да останат, ако няма пътища, лекари, аптеки, магазини. Ето защо един от приоритетите на министерството е значително да се подобри цялостната инфраструктура на селските райони, за което разчитаме на Инвестиционния план "Сърбия 2020-2025", посочват от министерството в отговор на ДВ. Те обещават, че ще полагат усилия да осигурят за хората от тези загиващи села посещения на лекар и доставката на лекарства и хранителни стоки.

В дома на Лоза Ристич рядко има гости

През зимата животът на тези хора е особено труден, казва Каролина Стаменкович. Когато вали сняг и се наводнява, те не могат да разчитат на почти никаква помощ. Забравени са от управляващите.

"Би било добре да сформираме екипи от лекар и медицинска сестра, които да правят посещения на място веднъж месечно. Така че старите хора да знаят, че има помощ, а не да дават пари за такси, което е твърде скъпо и за което им отива половината пенсия. Те се нуждаят и от лекарства, имат нужда и от пътуващи търговци", казва Стаменкович.

Тя добавя, че община Бабушница си е спомнила за тези забравени хора и села едва когато станало време за избори.