Париж бе домакин на първата среща на върха на т. нар. Нормандска четворка от повече от три години. Срещата стана възможна благодарение на смяната на властта в Украйна и много активната позиция на Макрон. Какви са картите на заинтересованите страни?
Владимир Зеленски има най-голям интерес от всички. Давайки му победа на изборите, избирателите се надяваха на мир, примирие в Донбас и по-добри връзки с Русия. Няма съмнение, че лично Зеленски, както и най-близкият му кръг, споделят тези цели. Политическата сцена на Украйна обаче е изключително мътна.
Провеждането на всяка политика изисква специални умения, които майсторски бяха показани от бившия президент на Украйна Леонид Кучма и до известна степен от Петро Порошенко. Зеленски няма такива. Нищо не показва, че Зеленски се учи от грешките, които прави и намира начини да избегне нови.
Зеленски отчаяно търси успех в Париж. От една страна, той трябва да покаже на Путин и европейските си партньори, че е компетентен лидер, който държи на думата си.
От друга страна, той трябва да убеди домашната си публика, че не е помръднал и инч по ключови въпроси, но е успял да постигне напредък в мирните преговори. Ако преговорите в Париж не дадат резултат или още по-лошо, ако още повече подкопаят ситуацията, Зеленски ще се върне у дома, само за да се изправи пред нарастващ хаос.
Френският президент Еманюел Макрон е вторият участник, който има най-голяма полза от тези разговори. Днес той е един от малкото политици от най-високо ниво, които всъщност имат цялостен сценарий за глобално развитие.
Намерението на Макрон е да върне на Франция позицията на европейски политически лидер, която страната му държеше от началото на европейската интеграция до началото на 2000-те години. През последните десетилетия Германия постепенно пое тази роля.
Макрон не е голист, но възгледът му за глобалното разположение остава подобен на този на Шарл де Гол. За да си осигури позицията в света, Франция трябва да има балансирани отношения както със Запада така и с Изтока (Русия). И Макрон е прав в своята оценка на ситуацията - влиянието на Франция върху континента започна да намалява, когато историческите й връзки с Русия станаха по-слаби. Сегашната каша в отношенията със САЩ и вътре в НАТО засилва несигурността и засилва желанието на Макрон да намери по-силна основа.
Ето защо френският президент се възползва от новия прозорец на възможности, който се отвори, откакто Зеленски встъпи в длъжност, и положи много усилия за насърчаване на диалога между Киев и Москва.
Ангела Меркел очевидно има други неща, които трябва да я притесняват освен Украйна, като продължаващата ерозия на политическия пейзаж на Германия. Освен това ерата на Меркел е на път да приключи. Все пак Минският мирен процес в много отношения е продукт на усилията й като канцлер.
С други думи, Ангела Меркел без съмнение се интересува да види положителни развития на срещата, дори само като начин да осигури собственото си политическо наследство като лидер на Германия.
И накрая, има и Владимир Путин. Западните държавни ръководители и най-вече Еманюел Макрон продължават да се опитват да убедят Москва, че най-добрият, ако не и единственият начин за коригиране на отношенията между Русия и Запада е постигането на положителен напредък по отношение на Минските споразумения - което, разбира се, би изисквало от Русия да заеме много гъвкава и активна позиция.
Ако Москва направи само първата си крачка към Киев, те казват, че всички други въпроси биха изчезнали магически. Но Путин не се съгласява на този вид мислене - действията му се ръководят от дълга история на минали взаимодействия със Запада.
Той вярва, че подобни стъпки бързо се приемат за даденост и са последвани от искания за допълнителни отстъпки. Следователно общото схващане сред руснаците, че уреждането на въпроса с Донбас неизбежно ще върне политическия статус на Крим в международния дневен ред.
Западните държави действат въз основа на две основни предположения, които според тях могат да накарат Москва да договори компромис. Първото е, че Русия отчаяно се нуждае от отмяна на санкциите и затова е готова за всякакви отстъпки. Второто - че подкрепата за Донецк и Луганск е скъпа за Русия и Русия с нетърпение би се освободила от тази тежест.
Със сигурност санкциите са вредни за руската икономика и остават ограничаващ фактор. В същото време икономиката на Русия се адаптира към новата среда и остава стабилна, въпреки че темпът на растеж далеч не е идеален. Така или иначе, вдигането на санкциите не е достатъчно належащ проблем, за да накара Русия да ускори преговорите.
Що се отнася до собствената политическа стабилност на Русия, тя по никакъв начин не се влияе от подкрепата на Москва за двата откъснати региона на Украйна. Това не означава, че Русия не е заинтересована от разрешаване на конфликта.
За Русия идеалният вариант би бил прилагането на Минските споразумения, което би означавало реинтеграция на Донецк и Луганска област в Украйна със значителни автономни правомощия, което им позволява да поддържат специални отношения с Русия. Москва обаче не е притисната да постигне това незабавно и на всяка цена.
Що се отнася до хората от този регион, те може да са напълно недоволни от статуквото, но това не означава, че искат да се съберат отново с Украйна, виждайки как са имали културно и езиково напрежение в миналото и как през шестте години, изминали от Евромайдан Украйна, се движи напред в посоката, която източната част на страната не поддържа.
Съдейки по официалните изявления на Путин, отношението му към Зеленски е предимно положително и той възприема желанието на украинския президент за мир като истинско, макар и тромаво, докато той уважава Макрон за този опит да разсее изключително силните антируски настроения на Запад.
Но руският президент няма да прояви инициатива, тъй като смята, че Русия има предимството и от време, и от търпение.
Според Москва ресурсите на Киев в това отношение са много по-ограничени, докато Зеленски тепърва ще доказва, че той е действителният президент на Украйна, вместо изпълнител, който само играе тази завладяваща роля.
