Проф. Андрей Пантев е един от най-известните наши историци, интелектуалци и общественици. Той е български историк, член-академик на Световната академия „Платон“, бивш преподавател и народен представител за когото единодушно критиците твърдят, че е сред най-блестящите оратори, говорили от трибуната на Народното събрание. В светлината на празника на нашата писменост и култура - 24 май, той коментира причините от 1989 г. до 2019 г. в България да затворят врати близо 2544 училища.
Затварянето на толкова много училища навява безнадеждност,
това е своеобразно мъчително отрицание на миналото ни, когато училището беше по-значимо и важно дори от църквата, а между учителя и свещенника, какъвто беше и моят дядо, имаше знак за равенство.
Образованието не е и не може да бъде оазис сред пустинята
Когато едно общество е болно и в упадък, няма как да има проспериращи училища. В подобна критична ситуация процъфтяват само тарикатите. Как да има брилянтно образование в страна, която води всякакви регресивни списъци и класации. Учителят няма как да е с ореол на светец, при положение, че той също като всички хора трябва да пазарува в магазина, а живее в мизерия. Е, как да е благородник в една толкова неблагородна среда! Ръководещите политици трябва да си дадат ясна сметка, че нашето общество ще се възроди тогава, когато се върне духовността и напредъка точно в училищата.
В страната ни има огромно неравенство, което се отразява и в разлика между училищата
Хората у нас не са толкова гладни, колкото са потиснати от това, че има ужасяваща пропаст в различието, която се отразява и в образованието. Който се ражда беден, умира глупав - това е най-тягостното в нашата образователна система. Не може да пратиш един бастун в Оксфорт с парите на бащата, а после той да не превъзхожда някое бедно дете, живеещо в периферията и едва е успяло да се домогне до някаква степен. Така преди да ни правят бедни, ни правят прости. Тази пропаст в нашето образование няма как да бъде преодоляна с програми от хора, които приемат образованието само като администрация, като канцелария. А не като топъл диалог между учителя и ученика.
Спасението го виждам в семействата
Винаги съм твърдял, че преди преподавателя, има бабино, бащино и майчино коляно. Семейството е спасението от формалните образователни процедури.
Това, че учениците в България са сред най-неграмотните и неуките, според последния докрад на ЕК, е най-мрачната равносметка от нашето продължително, бляскаво, но и позорно минало. Имаме култура, известна и отвъд Океана, и писменост, която стигна до Монголия, а днес трябва да преглътнем този ужасен залък, че децата ни са неграмотни. Преди ние бяхме хора на книгата, никой никога не ни е възприемал като индустриалци и изобретатели на автомобили или пък на телевизори. Приемаха ни като хора на книгата, на буквата, на четенето. Днес става точно обратното - обявиха децата ни за неграмотни и за мен това е една от най-тъжните равносметки на нашето настояще.
