Интересно е докога американският народ мълчаливо ще търпи постоянните провали на външната политика на САЩ както на теория, така и на практика. Свидетелствата, демонстриращи нашия пълен провал, завладяват духа – дотолкова са значими като мащаби и тежест. За гарантиране на националната сигурност и икономическия разцвет на САЩ са необходими промени. Неотдавна заглавията изразиха същността на провала. 15 г. след нахлуването в Афганистан от службата на Специалния генерален инспектор по възстановяване на Афганистан (SIGAR) заявиха, че „корупцията подрива американската мисия от самото начало на операцията „Трайна свобода“...Ние смятаме, че неспособността за ефективно изпълняване на програмата в най-добрия случай означава, че американските усилия за възстановяване и в бъдеще ще бъдат подкопавани от корупция, а, в най-лошия, ще претърпят пълен провал“. По-рано този месец доклад, подготвен от парламента на Великобритания, показа, че резултатът от западната интервенция в Либия е „политическият и икономически колапс, изостряне на конфликтите между племената и групировките, мигрантската и хуманитарна криза, многобройните нарушения на правата на човека и разпространяването на оръжието на режима на Кадафи в целия регион, както и укрепването на Ислямска държава (ИД)“. Бомбардировките и ударите, нанасяни от безпилотни самолети, отнеха живота на хиляди мирни жители, служители на хуманитарни организации, участници в сватби и даже на военнослужещи от страни, с които ние не воюваме. Тези грешки, повтаряни стотици пъти през изминалите 15 г., предизвикват повече враждебност и ненавист към САЩ, отколкото който и да било друг единичен инцидент. Тези удари де донасят каквито и да било тактически изгоди, в стратегически план последствията от тях нанасят само вреди.
В резултат на прилагането на военна сила от 2001 г. се стигна до следното: 1.Ирак, превърнал се във фабрика за производството на терористи и ирански клиент, напълно безсилен в регионален план; 2.От страна, в чиито граници две страни водеха гражданска война, Афганистан се превърна в нефункционираща държава, привличаща терористите; 3.Либия, сблъскала се с вътрешни безредици, но незастрашаваща съседите си и не даваща убежище на терористи, се превърна в ужасна катастрофа с безкрайна гражданска война и африкански плацдарм за ИД, както и плодотворна почва за отглеждане на терористи; 4.Допринесе за разпространяване на „търговската марка“ на групировката „Ал Кайда“, породила нов щам, когато ИД запълни вакуума, образувал се в Ирак след нашето нахлуване, и от тогава терористичните заплахи в целия свят рязко се увеличиха; 5.Привлече и други страни към войните, водени в Пакистан, Йемен, Сомалия и други държави от Африка, единственият резултат от което е само на увеличаване на терористичните заплахи и влошаване на положението на мирното население.
Продължаващите провали от подобен род убиват всяка година неизвестен брой невинни хора, засилват и поддържат у много хора ненавистта към Америка, а също така водят до отслабване на нашата национална сигурност. Но тези военни неуспехи имат още един аспект, по-малко видим, но не по-малко опасен. Безкрайната война подкопава боеспособността на въоръжените сили. Неспирното използване на ВВС на САЩ при различни въздушни удари, бомбардировки и стратегически въздушни мостове сега се случва много по-често, отколкото преди 15 г., до 11 септември 2001 г. В резултат рязко се съкращава жизнеспособността на всеки самолет, усложнява се тяхната поддръжка, а също се изчерпват запасите от бомби и ракети. По време на своите операции армията на САЩ и Корпусът на морската пехота пропътуваха със своите танкове и бронирани машини хиляди и хиляди километри и изразходваха огромно количество боеприпаси. Стойността на ремонта и подмяната на машините достига невероятни размери. Както и при случая с ВВС и самолетите, армията на САЩ рязко съкрати срока на експлоатация на танковете. Но военните операции излизат скъпо не само по отношение на военната техника. Те също така се осъществяват в резултат на обучението и подготовката на личния състав за обикновени, конвенционални сражения. Това трябва да предизвиква най-големите опасения. Армията призна за съществуването на този проблем и закъснялото пренасочване на част от ресурсите за организиране на учения и отработване на сценарии за конвенционални сражения от по-голям мащаб. Но за възстановяване боеспособността на армията до нивото, предшестващо операцията „Пустинна буря“ или дори на операцията „Свобода за Ирак“ през 2003 г. ще бъде необходимо огромно количество време. Цели поколения войници и командири на всички равнища преминават обучение само в случай на ограничени бойни действия срещу метежници. Като човек, участвал и в мащабни сражения с бронирана техника, и в ограничени операции против метежници, съм длъжен да кажа, че подготовката на войската за ефективно водене на традиционни сражения изисква доста повече време и усилия. Също така е вярно, че нашите ВВС не са участвали в бой против съвременна авиация, разполагаща с ефективни изтребители, бомбардировачи и добри средства за противовъздушна отбрана. Такива въздушни сражения са в пъти по-сложни, отколкото ударите срещу бойци на земята, не представляващи опасност за самолета. Трябва да се разбере, че нито една въстаническа или терористична групировка не представлява опасност за съществуването на САЩ. А, виж, поражение при конвенционален сблъсък с могъща държава може да разруши страната. Печално е да се гледа как администрацията на Белия дом, Конгресът и министерство на отбраната продължават упорито да се придържат към прилагането на военна сила срещу малки цели. Тероризмът, естествено, представлява сам по себе си определена опасност за САЩ и ние сме длъжни да се защитаваме от него. Но обсебващото използване на големи военни ресурси против такива относително неголеми заплахи не само че не успява да намали заплахите, но също така способства за увеличаването им. Още повече, че нездравото съсредоточаване върху малки заплахи отслаби и продължава да отслабва нашата способност за противопоставяне на истинските заплахи от нашето съществуване. Ако новата администрация не осъзнае, че нашата военна сила отслабва и не предприеме мерки за нейното възстановяване, то нашата слабост грози да се превърне в поражение в мащабен военен сблъсък, който сме длъжни да спечелим с лекота. По-високи цели не трябва да си поставяме. Назряла е най-остра необходимост за промяна на външната политика. Или ще осъществим тази промяна по собствен избор, или в резултат на катастрофален военен конфликт. Надявам се на първото.
