Някой каза, че Covid-19 е чумата на 21-ви век , но всъщност атмосферата е чумава. Друг пък е убеден, че налаганите по цял свят „отворени общества” са се превърнали за кратко от само един вирус в „затворени”, а държави, семейства и самотни люде така са изолирани, че депресията и зомбирането им са в кърпа вързани. Всичко живо е вперило поглед в телефони, таблети, ТВ-екрани и следи „по пижами” информации с броя заразени или загубили битката с коронавируса, а управляващите не могат да скрият, че трудно се ориентират в извънредна ситуация и действат ден за ден, без идеи как ще изглежда светът след време и как ще се справят с последствията от вирусната криза. Време, което при всички случаи ще е различно. Поне за това няма спор. Но е видно, че и в условия на извънредно положение геополитическите играчи не са спрели онзи шах, който играят от десетилетия и се дебнат кой пръв може да се добере до възможност да каже „мат” и да обяви условията на нов световен ред. Включително и чрез мобилизация за № 1 при откриване на ваксина срещу новия вирус. В същото време противоречия, конфронтации, санкционни режими във всички направления, включително енергийни, остават на дневен ред, макар и в необикновено тревожна вътрешна среда поради нестихващия вихър на Covid-19 и ожесточени вътрешно-партийни битки. Няма терен по света, къдено интересите им да са съвпадали, но за нас Балканите, нашият регион, си остават първа точка във външен план. Каквото и друго да се говори за съюзни отношения, цивилизационен избор или евроатлантически приоритети.
Безспорно е, че на нашия полуостров е толкова напрегнато в тези трудни пандемични времена, колкото и по останалите континенти. Но регионът не от вчера е терен на геополитически конфронтации, а днес те добиват привкус и на вътрешнополитически битки, които са израз на водена борба за спечелване на следващи избори, включително президентски. Какво друго може да е изразеното в американска медия /доведено до нас чрез агенция „Фокус”/ становище на Джеймс Пардю, бивш посланик на Вашингтон в София, че „днес политиката на САЩ дестабилизира Косово”? Звучи странно да се приеме, че „сега Вашингтон предпочита Белград”, въпреки че Косово е „най-проамериканската държава в Европа”, чиято независимост САЩ са постигнали „със сила, която спря Сърбия през 1999 г” . Ако се оставят настрана нелицеприятните изрази по отношение на Ричард Гренел, посланик на Вашингтон в Берлин, назначен от президента Тръмп за специален представител на САЩ за нормализиране на отношенията Сърбия/Косово и „директор на националното разузнаване”, както уведомява Пардю, мнението е, че водената от него политика „угажда на Тръмп” и е в полза на „сръбска уловка с предлагана размяна на територии”. Именно затова Вашингтон се е противопоставил на въведените от Прищина 100% мита за вносните сръбски стоки, заплашил е с преустановяване на американската помощ за Косово и за изтегляне на американските войски от новообразуваната държава. Мотивът е стимулиране на диалог между Сърбия и Косово, за пореден път. За целта се залагало на президента Хашим Тачи, склонен на компромиси, за да се постигне признаване от Сърбия на независимо Косово. Според Пардю тази тактика на Гренел, приятел на президента Тръмп, е в полза не само на Белград, а и на Москва, която „прави проблеми в Европа”. Няма как да не бъде замесен и Путин, който „поискал помощ при преговорите Белград/Прищина”, защото „албанците са мюсюлмани”. Ясно е, че битката за Белия дом не само не е спряла в условията на обявена пандемия, но се използват и механизми като оспорване на водена политика на външен терен, в случая Балканите, за да се нанесе удар върху конкурент. А че Белград може да се възползва от такава ситуация е сигурно. Там ги умеят т.н. политики на сядане на двата стола. Не случайно президентът Вучич заяви във връзка с 21-та годишнина от бомбордировките на НАТО над територии на Сърбия през 90-те години, че няма да забравят това зло, но ще действат за приятелски отношения с тези, които „отделиха Косово от нас”. Не само го „отделиха”, но и построиха най-голямата военна база „Бондстийл” в тази част на света. Ясно е, че каквото и да споделя Пардю за ситуацията в Косово днес, трудно може да се прикрие цел, че това е част от предизборна битка в САЩ. Въвежда се нова тактика по даден проблем, но стратегията е една и съща и за т.н.”дълбока държава”, и за администрацията на Белия дом – запазване водеща роля в региона и чрез утвърждаване на суверенно Косово, признато и от Сърбия. Въпросът е какви стъпки може да предприеме Москва, за да отстои позиции на основния си съюзник на Балканите, Сърбия. В това отношение пък Кремъл доказа, че може да изненадва. Още повече, че тази част от Европа винаги е била ябълка на раздора между Запада /условно казано/ и Русия, независимо дали във формата Империя, СССР или Руска Федерация. Зона за влияние, която зорко се пази. Остава ЕС, който запази мълчание по време на бомбардировките над бивша СФРЮ, има добри търговско-икономически връзки в региона, а днес несъмнено се опитва да възстанови роля и влияние чрез приобщаване към Брюксел, включително и по отнощение на Косово чрез различни идеи. Дали пък до днешната администрация там не са стигнали слуховете /разпространявани от незнайно кой/, че ако не се справи в международен план, с разногласията вътре в общността, както и с вируса, може да се поискат предсрочни европейски избори, за да се обновят лидерските позиции. Начин за справяне с предизвикателствата в свят с нов ред.
Едва ли само затова се наблюдава активност от страна на ЕС и е видно решението да показва мускули и то в ситуация на коноравирус и разногласия във всички посоки Подновява усилията за диалог след дълга пауза между Белград/Прищина. За специален представител е назначен Мирослав Лайчак, бивш външен министър на Словакия, която не е признала Косово. Сигурно затова Гренел остави без коментар това назначение, но прави впечатление, че и върховният представител на ЕС за външна политика и сигурност, Жозеф Борел, е от страна, която не е признала Косово /Испания/. Доказателство, че Брюксел също има умения и опит, когато става въпрос за щекотливи въпроси. В Прищина и Тачи, и подалият оставка премиер Албен Курти, паднал от власт наскоро след вот на недоверие, не скриха спептицизма си относно Лайчак. Тачи дори е отказал среща с Лайчак, защото за него само САЩ са фактор и единствено приемлив посредник при разговорите с Белград. Критиките към ЕС не се спестяват, но както се вижда, Брюксел следва своите принципи относно начините за нормализиране на дадено напрежение. Ясно е, че първо трябва да се намeри изход от ситуацията с Covid-19, от която страдат всички и на Балканите, включително Косово, а после да се пристъпи към разговори. Разговори, които явно ще се проточат във времето и Белград ще може да обяви точка в своя полза. А що се отнася до притоплянето на идеи за размяна на територии, това е като да се говори за въже в дома на обесения. И ние граничим сами със себе си, ама няма начин да не приемем този факт като останала в миналото история с фатален за нас край. Не може да не прави впечатление например, че напоследък официална София не е много свовоохотлива относно случващото се в Северна Македония, например. Там обявяването на членството в НАТО, подкрепяно без условия от България, бе ознаменувано с ръкопляскания от служебно правителство пред ТВ-екраните заради коронавируса. То и издигането на знамето на страната пред централата в Брюксел стана в присъствието само на двама души заедно със Столтенберг, ген.секретар на НАТО, ама такива са условията днес. Няма защо да се търси под вола теле, но е тягостно, защото това бе лееяна стратегия на Скопие и отговор на политика за „изтласкване на Русия от региона на Балканите”, както се изразяват зад Океана.Брюксел наскоро обяви и решението за започване на преговорния процес за членство на Албания и Северна Македония в ЕС, което също някак потъна като повод за неописуем възторг в потоците страх от пандемията. Несъмнено е постижение и то бе приветствано с апломб от Зоран Заев, лидер на СДСМ и премиер, отстъпил място на служибно правителство във връзка с решение за провеждане на извънредни избори поради предишно отлагане на започване на този преговорен процес. При днешните условия не се знае дали изобщо ще има извънредни избори /насрочени за 12 април и естествено отложени/ или ще се стигне така или иначе до редовните. Засега и Зоран Заев, и опозиционният лидер на ВМРО-ДПМНЕ, Мицковски, са в изолация заради възможност да са потърпевши от зараза с коронавирус. Участвали в ТВ-предаване заедно при водещ, който е заразен с вируса. Това не означава, че политическите главоблъсканици в Скопие ще стихнат. Там и медии, и ТВ-програми са заредени с толкова политически емоции и препирни, че и Вашингтон би им завидял. Въпросът е, че и управляващи, и опозиция след влизането в НАТО са добили онова самочувствие, което, типично по македонски, ги кара да се уверени, че София няма шанс да защити позицията си, наречена „червени линии, които не могат да се прескачат” , както се реши в Народното събрание със специална декларация. И опозиция, и управляващи, както и членовете от македонска страна на съвместната комисия за уточняване на проблемни въпроси, свързани с обща история и образование, са на едно и също становище-няма начин да се приеме българската теза. Увъртанията са такива, че заканите, че ще отстояваме обща история, език, нация поне до 1945г при отваряне на преговорни глави в присъединителния процес към ЕС, не хващат дикиш в Скопие. Изводът, че това е трудна, дори непосилна задача за българската дипломация се усилва от факта, че дори отговарящият за разширяването на ЕС унгарец, Оливър Верхели, не обръща внимание на настояванията ни в тази насока. Поне такива информации идват от Брюксел. Дали пък на „Питър”, както нарича външния министър на Унгария /Петер Сиярто/ колегата му в София е поставен такъв въпрос при неотдавнашното му гостуване в София? Или сме се ограничили само с проблемите относно коридорите за пропускане на колоните от ТИР-ове по унгарските граници в условията на коронарируса? Не че Унгария не граничи също сама със себе си и няма как да не е наясно с нашата болка по загубени каузи, но задачата определено е друга – „блокиране влиянието на Москва в региона”. Това се казва и в официални декларации. Отделно са амбициите за роля на Будапеща на Балканите. Може би остатък от водена в миналото външна политика на Австро-Унгария, която е донесла не малко беди за България. Минало, но то горчи и днес. Явно нашите интереси относно общ език, история, национални герои, нация във връзка с вече Северна Македония, остават периферни в политиките на Брюксел, така, както и България се води периферна страна. Добре поне, че останахме периферна по отношение разпространението на коронавируса! Опити за „мека политика” в такава ситуация обаче не липсват у нас. Обещаха се 100 предпазни костюми Covid-19 за лекари, които ще дарим на Скопие, както и редица други „благинки” в тази насока. На етап, когато и у нас не са достатъчни. В момент, когато правителството в Повардарието е одобрило споразумение между Северна Македония и Турция за даряване на медицинско оборудване и средства за здравния сектор, включващо 50 хил маски, 1000 защитни костюма и 1000 диагностични теста. Посланикът на Анкара в Скопие ще отбележи точка, а Анкара ще демонстрира, че политиката й да „държи ръката на пулса на Балканите” не е останала в забвение в условията на т.н. пандемия. Пандемия, от която потърпевша е и самата Турция и то в увеличаващ се размер. Ама геополитическите игри в региона не се пропускат и дори средствата за борба с вируса се използват за реализация на стратегии. Вучич също ще получи помощ от Анкара и то като допълнение на лично писмо от Ердоган с уверения за приятелство и поредица от комплименти за сръбския президент. Дали само Санджак с неговото преобладаващо мюсюлманско население е причината? Едва ли. Регионът е терен, както вече се отбеляза, за геополитически сблъсъци и тук много искат да са играчи. С различни подбуди и стратегии. Руски лекари лекуват в сръбските болници, Китай изпраща оборудване, а не само инвестиции в Сърбия, а Загреб се опитва да отбележи свои точки в период на председателство на Европа и да подкрепя всяка инициатива на Брюксел. Кой да се интересува от тъгата в очите на наследниците на онези наши предци, които са дали живота си за каузата Македония? Няма място за емоции в свят, който не знае дали нови концепции ще го управляват след обявяване на край на епидемията или „въпреки властта граждани със спонтанни действия и нови форми на организация ще компенсират бездействието и объркването на елитите”. Пророци много, да видим дали ролята на Касандра им подхожда като оцелеем след Covid-19.
