„Напълно невъзможно е за богатите да спестят толкова, колкото се опитват или да спестят всичко, което си струва да бъде спестено", заявява Маринър Екълс по време на изслушване пред Конгреса на САЩ през 1933, цитиран от Мартин Уулф на страниците на Financial Times.
Дългът създава крехкост. Въпросът е как да се избегне капанът. За да отговорим на него, трябва да анализираме защо днешната глобална икономика стана толкова зависима от дълга. Това не се случи поради капризите на централните банкери, както мнозина предполагат. То стана факт поради прекомерното желание за спестяване спрямо инвестиционните възможности. Това потисна реалните лихвени проценти и направи търсенето прекалено зависимо от дълга.
Две скорошни изследвания осветляват както силите, задвижващи този ръст на задлъжнялостта, така и неговите последици. Едното изследване, пряко свързано с възгледите на Екълс, който председателстваше Федералния резерв на САЩ от 1934 до 1948 г., е „Излишъкът от спестяване при богатите и нарастването дълга на домакинствата“. Другото, озаглавено „Търсене, основано на задлъжнялостта“, обяснява как прекомерният дълг отслабва търсенето и понижава лихвените проценти в порочен цикъл. Сред авторите на двете изследвания са Атиф Миан от Принстънския университет и Амир Суфи от Чикагския, известни с прекрасната си работа върху дълга.
Както Екълс казва толкова ясно, отвъд дадена точка неравенството отслабва икономиката, като вкарва регулаторите в пагубен избор между висока безработица и непрекъснато нарастващ дълг. Изследването върху излишъка от спестявания акцентира върху две неща. Първо, нарастващото неравенство в САЩ доведе до голямо увеличение на спестяванията на горния 1% по доходи, което не беше последвано от ръст на инвестициите. Всъщност нормата на инвестиции спадаше въпреки намаляващите реални лихвени проценти. Нарастващият излишък от спестявания на богатите бе съпътстван от увеличаващо се антиспестяване, или потребление над доходите, за долните 90 на сто по доходи.
Спестяването на богатите можеше да доведе до излишък по текущата сметка на САЩ, както в Обединеното кралство в края на 19 век. Но богатите от останалия свят се стремяха да натрупат американски активи и така предизвикаха постоянен дефицит в текущата сметка на САЩ. С изключение на случая, когато жилищният балон отпреди финансовата криза стимулира частните инвестиции, това също остава твърде слабо. Основните потребители на чуждестранните и вътрешни свръх спестявания бяха по-малко състоятелните домакинства и правителства.
Съществува ясна връзка между спестяването на богатите и антиспестяването на по-малко заможните, и натрупването на кредит и дълг. От 1982 г. насам спадът в нетната задлъжнялост на богатите се съчетаваше с нарастване задлъжнялостта на долните 90%. Ето защо аргументът, че ниските лихвени проценти вредят на по-малко състоятелните е абсурден, тъй като те не са големи нетни кредитори. Всъщност богатите имат вземания от по-малко богатите, не само директно, но и чрез дялови участия в бизнеси, които също притежават такива вземания. Този феномен на нарастващия дълг на домакинствата и растящото неравенство не е характерен само за САЩ. Той е широко разпространен.
Защо нарастващият дълг има значение? Един от отговорите, както твърди Дейвид Леви в „Балон или нищо”, е, че икономиката става все по-задвижвана от финансите и все по-крехка, тъй ато кредитополучателите стават все по-натоварени. Друг отговор е идеята за „търсенето, базирано на задлъжнялост“ - сходна с тази за „балансовите рецесии“, изложена от японския икономист Ричард Ку. С нарастването на дълга хората все повече не желаят да заемат по-големи суми. Така че лихвите трябва да падат, за да се балансира предлагането с търсенето и да се избегне дълбок спад. По този начин ние се озовахме там, където бяхме още преди Covid-19, с нулеви реални лихвени проценти. Това е един от механизмите, предизвикващи това, което Лорънс Съмърс нарече „трайна стагнация“.
Първо трябва да се съсредоточим върху САЩ, защото именно там глобалното търсене и предлагане обикновено се балансират. Но подобни феномени на увеличаващо се неравенство и растящи спестявания се очакват и в други големи икономики, по-специално Китай и Германия, като първата от тях преди изнасяше своите излишни спестявания в САЩ, но сега ги усвоява чрез прахоснически инвестиции у дома. Втората подтикна търговските си партньори към нарастващ дълг в еврозоната и извън нея.
И така, как да избягаме от капана на дълга? Една възможна стъпка е да се намали стимулът за финансиране на бизнеса с дълг вместо с акции. Очевидният начин да се направи това е да се премахне предпочитането на първото пред второто в почти всички данъчни системи. Възможно е също така, както професорите Миан и Суфи твърдяха в по-ранна книга, да се премине от дългово финансиране към такова чрез акции. В допълнение, сега, в условията на Covid-19, имаме огромна възможност да заменим държавното кредитиране за компаниите с покупки на акции. В действителност, при настоящите свръх ниски лихви, правителствата могат да създадат бързо суверенни фондове много евтино.
Все пак нищо от това не би могло да премахне текущата зависимост на макроикономическата стабилност от все повече дълг. Има две очевидни решения. Първото е правителствата да продължат да заемат. Но в много дългосрочен план това вероятно ще доведе до някакъв вид дефолти. Заможните, които са главните кредитори на правителствата, неминуемо ще поемат голяма част от разходите по един или друг начин. Алтернативата е да се промени разпределението на доходите, за да се създаде по-устойчиво търсене и така по-силни инвестиции, без да се увеличава дългът на домакинствата.
През 1933 г. Екълс казва на Конгреса и следното: „В интерес на богатите е да вземем от достатъчно количество от техния излишък, за да дадем възможност потребителите да консумират, а бизнесът да оперира с печалба." Това се случи, отчасти случайно и отчасти умишлено, след Втората световна война. Постоянно нарастващият дълг на домакинствата и правителствата няма да стабилизира трайно световната икономика. Нито пък трябва балоните при активите да остават толкова централни за нашата икономика. Ще трябва да приемем по-радикални алтернативи. Кризата е превъзходно време за промяна на курса. Нека започнем веднага.
Петър Нейков, редактор Миглена Иванова
