Саймън Уинчестър
Съвременните историци смятат 1967 г. за особено натоварена година: Шестдневната война, лятото на любовта, „Сержант Пепър" на Бийтълс, първите регистрирани смъртни случаи на американски астронавти, основаването на крайградската утопия на Милтън Кейнс. И също така, полузабравено в тръпката, може би най-значимото събитие от всички: изобретяването на първото устройство, което ни позволява оттук нататък да спрем да използваме част от мозъка си.
Млад инженер от Далас на име Джери Мериман и неговият екип ни предоставиха, с любезното съдействие на техните работодатели, Texas Instruments, електронния калкулатор Cal-Tech. За $400 бихте могли да притежавате пластмасова кутия с джобен размер, с бутони и символи, които, ако бъдат натиснати, биха отговорили мигновено и с безупречна точност на всеки прост аритметичен въпрос, който можете да й зададете. И най-важното - изпълняваше работата си невидимо. Сметалото и логаритмичната линийка също са били устройства, спестяващи умствен труд, но те все пак изискват да използвате малко сивото си вещество; Cal-Tech ни освободи напълно, премахвайки цялата математическа скука от ежедневието ни.
Полупроводниците и алгоритмите помогнаха за създаването на магията на Мериман през 60-те години и след това, а и с ръцете на други подобни благословени инженери, те продължават да го правят безмилостно.
Техните подаръци са всичко, което може би някога сме искали. Нашите мозъци вече могат да се отпуснат. Които и мозъчни кътчета да сме използвали, например, за да разчитаме карти или да използваме секстанти, компаси и хронометри, за да разберем къде се намираме, сега са поставени в хладилни хранилища: GPS ни дава цялата посока, от която може да се нуждаем . Не сте сигурни как да напишете дума или как най-добре да съставите изречение? От 80-те години на миналия век нататък не е имало спешна допълнителна нужда от речника на съвременния английски език на Fowler: WordCheck на Commodore и неговите наследници са се погрижили за тези въпроси.
А след представянето през април 1998 г. на конференция в Бризбейн от двама (вече много богати) млади американци на име Пейдж и Брин, на тяхната „Анатомия на широкомащабната хипертекстуална уеб търсачка", вече имахме Google, който за миналия четвърт век, успя да отговори на всички наши въпроси за почти всичко и то за микросекунди. OpenAI в момента изобретява още по-напреднали неща, които обещават да издухат всичко все още останало от изискването за умствена работа.
Това през последните месеци доведе до широко разпространеното твърдение, че умовете ни неизбежно ще излязат от употреба, ще атрофират или ще се раздуят, което от двете е по-лошо.
Кошмарният модел за нашите тела, е филм като Wall-E, онази дистопична визия от 2008 г., в която хората, изоставили своя замърсен и затрупан с боклук свят, изживяват живота си в пашкули, окачени в суборбиталното пространство. Тук те са се превърнали в отпуснати мърлячи, настанени в шезлонги, хранени с висококалорична каша от опаковки за изстискване, докато гледат стъклени телеекрани.
Сега идва подобно ужасно видение и за нашите умове. С машините, които изпълняват всичките ни ежедневни умствени задачи вместо нас, мозъците ни ще станат буквално безмислени, умовете ни ще станат рай за безкрайни мечти. Ще станем духовно умиращи. Тъй като присъщото знание изчезва, вече не е много необходима концепцията за човешката мъдрост, смесица от знание и опит, която в крайна сметка ще се изпари. Обществото бавно ще се клати и ще се разлага тялото, ума и душата.
Това е една визия за нашата бъдеща гибел. Но аз не съм пророк на съдбата – поне що се отнася до умовете ни. Оспорвам идеята, че сега всичко отива в интелектуалния ад. По-скоро виждам достатъчно основания за оптимизъм. И черпя тази надежда от секстета на древните гърци, които поставиха основите и дефинираха самата идея за знание: Питагор, Сократ, Платон, Аристотел, Херодот и Евклид.
Тези фигури, правилно почитани и осветени от времето, имаха умове, които по същество не се различаваха много от най-добрите ни днес – освен в едно важно отношение: във вековете, в които те живяха, имаше много по-малко за тях да знаят.
Забавната и често цитирана забележка на Карл Попър, че „знанието е ограничено, но невежеството е безкрайно" е обективно вярна, разбира се – и все пак количеството на знанието в нашата съвременна умствена вселена е неизмеримо по-голямо от това, в което съществуваше интелектуалният елит на класическите времена. Тези шестима и подобните им са пътували малко (с изключение на Аристотел), съществувайки в свят, ограничен от толкова малко позната география, от много по-малко история, от съществуването на толкова малко писмено предварително описание. Техните умове, макар и потопени в съвкупността от съвременно знание, бяха почти tabulae rasae – почти празни, готови да приемат всичко, готови да мислят, подготвени за целта. Ето защо съвременните ни умове, след като бъдат прочистени от цялата информация, която днешните алгоритми може би смятат за ненужна, ще бъдат също толкова готови, колкото и техните, да мислят, да питат, да се чудят, да съзерцават, да си представят, да създават.
Аз виждам днешната алгоритмична революция като необходимо прочистване, движение, чрез което се отърваваме от целия натрупан бриколаж на съвременния интелектуален живот, връщайки ни към по-разумно съотношение звук-шум, дарявайки ни с обновена невинност, изпълнена с потенциал.
Колкото и фантастично да звучи, това новосъздадено общество след ИИ може дори да види появата на нов Евклид, нов Платон, нов Херодот. Такива фигури може сега да чакат, готови да възкръснат от пепелта на утопията на Милтън Кейнс, може би за да ни напишат ново издание на Етиката или да ни научат отново на истинската стойност на човешкото щастие, както Аристотел го направи безупречно, преди 2500 години.
Ако това е истинската полза от изчистването на умовете ни от натоварената работа, която е най-добре да оставим на електронните устройства, тогава нямам търпение.
