В продължение на две години Саудитска Арабия и Иран спорадично водеха преговори, за да облекчат ожесточеното си съперничество. Недоверието беше толкова силно, че почти нямаше напредък - докато Китай не се намеси.

Миналата седмица заклетите врагове обявиха, че с посредничеството на Пекин са се съгласили да нормализират отношенията си и да отворят отново посолствата седем години след прекъсването на връзките, пише Financial Times в редакционен коментар.

Всяка сделка, която помага за намаляване на напрежението в Близкия изток, трябва да бъде приветствана. Съперничеството между сунитските и шиитските лидери предизвиква конфликти и нестабилност в целия регион - най-вече в Йемен, където Саудитска Арабия преди осем години започна катастрофална война срещу подкрепяните от Иран бунтовници хути.

Но споразумението отбеляза утвърждаването на Китай като мощен дипломатически посредник и е предизвикателство от страна на Пекин към центрираната около САЩ глобална система.

Пробивът изненада мнозина. Само преди пет месеца американски представители предупредиха за непосредствена заплаха от иранска атака срещу Саудитска Арабия, тъй като Техеран обвини враговете си за подклаждането на протести в ислямската република. Мирът между двете страни изглеждаше далечен. Дипломатическият удар на Китай подчертава нарастващото влияние на Пекин в богатия на петрол регион.

Някои смятат, че това е още един знак за отслабването на позицията на Вашингтон в Персийския залив, където арабските държави традиционно смятат САЩ за основен партньор в областта на сигурността, дипломацията и икономиката. Този възглед е верен до известна степен.

Споразумението идва след период на напрегнати отношения между Рияд и Вашингтон, отчасти подхранвани от схващанията, че САЩ се оттеглят от региона и вече не са надежден партньор. Саудитският престолонаследник принц Мохамед бин Салман преследва по-независима външна политика, докато Рияд се стреми да балансира връзките си със САЩ с тези с Китай и други.

Докато зависимостта на САЩ от петрола на Персийския залив намаля през последното десетилетие, Китай се превърна в най-големия търговски партньор на Саудитска Арабия и негов основен петролен клиент. И, което е изключително важно за саудитския престолонаследник, връзката идва без натиск за подобряване на мрачното състояние на човешките права в кралството.

И дори ако отношенията между Вашингтон и Рияд са в най-високата си точка, е трудно е да се разбере как САЩ биха могли да посредничат за такава сделка. Вашингтон няма официални дипломатически отношения с Иран от 1980 г. насам; връзката им се характеризира с дълбока враждебност.

В контраст, Китай е щастлив да се ангажира с Иран и се предполага, че е основният купувач на суров петрол, изнасян от ислямската република под радара на американските санкции. Миналия месец Пекин прие президента на Иран Ебрахим Раиси. Саудитски представители залагат, че Китай ще поиска нещо от Иран.

Всичко това показва нарастващите геополитически амбиции на Китай. В продължение на години неговият фокус в региона беше икономиката и търговията, а не политиката или сигурността. Но решението на Пекин да посредничи се вписва в Инициативата за глобална сигурност, която той стартира през февруари, поставяйки си целта да бъде глобален играч и да разпространява своята визия за сигурност и развитие.

Въпросът е дали дипломацията на Китай дава трайни резултати. Ключовият тест ще бъде в Йемен, където от миналия април е в сила примирие. Саудитска Арабия се стреми да излезе от конфликта и да сложи край на атаките с дронове и ракети от хутите, които пречат на развитието и възпират чуждестранните инвестиции в кралството. Няма да е лесно обаче да се постигне устойчиво уреждане на прокси конфликт, който в основата си е гражданска война.

Освен това би било наивно да се очаква нещо повече от студен мир между Рияд и Техеран. Засега споразумението обслужва интересите на Иран и Саудитска Арабия и позволява на Пекин да действа като миротворец. Това води до по-малко нестабилен Близък изток. Има причини да приветстваме, но и да сме резервирани, когато Китай демонстрира дипломатическото си влияние.