Ако турският президент Реджеп Тайип Ердоган постигне максималистките си цели, това ще бъде огромно поражение – не само за Гърция, Кипър и други страни в региона, но и за западната система на стабилност и мир.
За онези високопоставени американски дипломати и официални представители и от двете партии, които се позовават на „риска“ от загубването на Турция и я виждат да се превръща в нов Пакистан или Иран, отговорът е, че страната не се държи като част от евроатлантическия проект и не трябва да бъде третирана с деликатност и критика, ограничена само до чистата реторика. Не и след като Анкара купи руските системи С-400, нахлу в Сирия с цел да атакува кюрдите, намеси се в Либия със сили и военно оборудване и играе отрицателна роля в конфликта в Нагорни Карабах. Да не споменаваме твърденията за връзки с „Ислямска държава“.
Всичко това е преди да споменем за многобройните провокации, които засягат Гърция и Кипър, като поредицата от навтекси близо до териториалните води на Кастелоризо, проучванията в изключителната икономическа зона на Кипър, отварянето на Вароша въпреки международните протести и резолюциите на ООН, но също така и превръщането на „Света София“ в джамия.
Пълната безнаказаност на Турция подкопава доверието в Запада. Ердоган премина всички граници. Той осъди съвместните военни учения на гръцките и американските сили в Тракия. Наскоро дори се обърна срещу лидера на кипърските турци Мустафа Акънджъ, който се осмели да откаже да се присъедини към апетитите на Анкара, и открито подкопа шансовете му да спечели изборите в окупираната северна част на острова.
Режимът на Ердоган обижда всички – от френския президент Еманюел Макрон до кандидата за президент на САЩ Джо Байдън, председателката на Камарата на представителите Нанси Пелоси и републиканците в Конгреса, които го критикуват. Той инвестира изключително в личната си връзка с президента Доналд Тръмп – каквито и мотиви да има за това. Но дори Тръмп има граници и приоритети. Когато Ердоган вкара в затвора пастора Андрю Брънсън, разгневявайки евангелистите – ключова част от електората на американския президент – Тръмп заплаши „да съсипе“ турската икономика, ако пасторът не бъде освободен. Турският президент отстъпи.
Но да се върнем към въпросите, които касаят нас – очевидно е, че други страни, независимо колко приятелски настроени и подкрепящи са спрямо Гърция, не биха се ангажирали във военна конфронтация заради нас. Нашите съюзници и партньори могат обаче да нанесат достатъчно щети на Турция, така че да я принудят да спре агресията си. Именно затова налагането на сурови и съществени санкции, които биха навредили на турската икономика, трябва да бъде сериозно обмислено, както от ЕС, така и от САЩ.
Факт е, че бяхме свидетели на директна критика от американския Държавен департамент срещу Турция, каквато рядко сме виждали в миналото. Той беше предшестван от Франция, а Германия също започва да надига – бавно и със закъснение – своя глас. Силните изявления на могъщи играчи, на които Ердоган разчита, са първата стъпка. Те изпращат ясни послания, които турският лидер трудно може да пренебрегне.
Атина винаги протяга ръка към Анкара за приятелство и диалог, предлагайки да делимитираме нашите морски зони, да сложим край на напрежението и да се възползваме от изгодите, които ще последват. Ако Ердоган продължава с „умишлените провокации“ – както ги описват американците, а не гърците или кипърците – следващата стъпка трябва да бъде насочена към санкции, които сериозно ще засегнат Турция.
Същевременно готовността на гръцките въоръжени сили допълва пъзела на потенциалната цена, пред която Ердоган е изправен. Тъй като турските сили са разпръснати на толкова много фронтове, той трябва да разбере, че в случай на конфликт Турция ще плати тежка цена.
Западът трябва да накаже турския лидер. Той е превърнал страната си в заложник и трябва да бъде накаран да разбере, че не е непобедим – преди да стане твърде късно.
Том Елис , в. Катимерини
