По време на кризата с Covid-19 контролът върху предлагането на пари тихо премина от централните банки към правителствата. В резултат на това инвеститорите трябва да се подготвят за нова ера на инфлация, пише за Financial Times Расъл Нейпиър, независим пазарен стратег и основател на онлайн платформата за изследвания ERIC.

Внезапният ход с осигуряването на държавни гаранции за банковото кредитиране предизвика скок в заемите и с него, след разширяване балансите на търговските банки, ускорение в ръста на широките пари. В Обединеното кралство, например, до края на май бяха отпуснати гарантирани от държавата заеми за 23 милиарда паунда с цел икономическо възстановяване, което показва, че бе експлоатирана банковата система с частични резерви.

Това откритие на "вълшебното парично дърво" позволява на правителствата да насочат средства към по-малки фирми и домакинства. В крайна сметка това ще се разглежда като път за финансиране на всякакви политически необходими начинания, включително зелени инициативи, тъй като гаранциите не представляват за правителствата нищо друго освен условен пасив, ако активите се влошат. Вечното решение на такъв проблемен кредит е да се отпуснат още пари, за да се поддържат длъжниците изрядни както по отношение на лихвите, така и на главниците. Разтърсването на паричното дърво едва започва.

Досега в тази криза участниците на пазара се фокусират върху вълната от действия на централните банки, но като цяло не успяха да забележат нарастващата импотентност на централните банкери. Тихата революция в създаването на пари означава, че има много ограничени перспективи инфлационните очаквания да останат закотвени.

Ръстът в цените на акциите след дъното през март може би подсказва, че инвеститорите са започнали да калкулират тази реалност. Но инфлационните премии, извлечени от свързаните с индекси пазари на облигации, показват, че очакванията за покачване на цените остават на забележително ниски нива в развития свят. Златото ще остане най-добрият начин за запазване на покупателната способност на спестяванията, но има полза за инвеститорите и от обвързаните с инфлацията облигации.

Перспективата за дългосрочната възвръщаемост на акциите обаче е по-сложна. Макар предишните изблици на рефлация почти винаги да бяха положителни за цените на акциите, поне в началото им, една рефлация с течение на времето вероятно ще породи агресивна форма на финансова репресия.

Усилията за съкращаване на дълговете чрез инфлация изискват изоставянето на определените от пазара лихвени проценти. Контролът над кривата на доходността - или ограничаването на разходите по заемите - е необходимост и ще бъде постигнат чрез принуждаване на спестовните институции, като животозастрахователи и взаимни фондове, да купуват държавен дълг с доходност под нивото на инфлация.

Това изкупуване на облигации трябва да се извършва чрез спестовни институции, а не от централни банки, които не могат да отговорят на по-високата инфлация, като разширят балансите си до необходимия размер за ограничаване доходността на облигациите. Спестителите, чрез наложените им вложения в държавни облигации, ще трябва да понесат тежестта на ограничената доходност и ще видят как част от спестяванията им се изяжда от инфлацията.

Този трансфер на богатство от спестители към длъжници е политически труден във всички страни, но най-вече в еврозоната, където 19 правителства вероятно няма да постигнат съгласие за мащаба и темповете на процеса. По този начин еврото може да се окаже жертва, тъй като способността на държавите членки да създават пари чрез контрол над баланси на търговските им банки не е съвместима с една валута.

Въпреки, че според много инвеститори акциите ще са основният печеливш актив от отрицателната реална доходност на облигациите, наложеното на спестовните институции закупуване на облигации в крайна сметка ще ги принуди да разпродават други активи, включително акции. Освен това тази ликвидация вероятно ще настъпи в момент на масирано емитиране на собствен капитал, тъй като достъпът на големите компании до небанков кредит ще става все по-труден, защото правителствата ще се стремят да ограничат растежа на общия дълг, докато се опитват да направят икономиките по-малко задлъжнели. Нищо от това не е положително за възвръщаемостта на акциите.

По време на последната мирновременна финансова репресия, в периода 1945-1979 г., акциите се представиха добре до средата на 60-те години. Това беше отчасти, защото те бяха много евтини, когато войната приключи, но и защото се възползваха от прехода от военновременна планова икономика към по-силно задлъжняла такава, движена от потребителите. Днес подобна трансформация не е възможна в общества, ръководени от потребители, където дългът на частния сектор вече е достигнал рекордни върхове спрямо БВП.

Освен това оценките на акциите са много по-високи, а спестовните институции имат голям дял от тях в портфейлите си, който да намалят, когато са принудени. Това означава, че представянето на акциите може да има повече общо с периода между 1966 и 1982 г., отколкото с двадесетте години след войната, дори ако не се позволи на номиналните лихви да достигнат върховете, наблюдавани тогава. След периода 1966-1982 г. американските акции с голяма капитализация донесоха нулева възвращаемост в реално изражение, а други акции се справиха още по-зле.

В тази нова ера на репресия тайната за запазване покупателната способност на спестяванията се крие не в комбинацията от притежавани активи, а в количествата, в които се държат. Инвеститорите трябва да влагат повече в злато и по-малко в държавен дълг според предпочитанията си.

Петър Нейков, редактор Елена Илиева