Дългата гражданска война в Либия изглежда се клатушка към финала. През последните дни силите на генерал Халифа Хафтар, който контролира маргинализирания изток и юг на страната, бяха принудени да прекратят офанзивата си срещу столицата Триполи. Това е триумф за международно признатото правителство на националното единство, ръководено от избрания министър-председател Файез Сарадж, пише Джеймс Ставридис за Bloomberg.Но конфликтът не е само вътрешен въпрос - гражданската война в Либия се превърна в поле за геополитически ходове на регионалните и глобалните сили. Тя е и наследство от начина, по който Западът изостави страната преди десетилетие.
Правителството в Триполи е подкрепяно силно от Турция, докато коалицията на Хафтар се поддържа от Русия, Египет, Обединените арабски емирства, Франция и някои други държави, които оперират нелегално. Поражението на Хафтар може да отвори вратата за споразумение, но това ще изисква външните сили да доведат враждуващите страни на масата за преговори. САЩ и Европейският съюз също ще играят роля.
Либия има най-големите запаси от петрол в Африка, но производството се стопи почти до нула от над 1,6 милиона барела дневно преди падането на диктатора Муамар Кадафи преди десетилетие. Всичко това можеше да се избегне. Либия също има великолепни плажове и образована средна класа. Тя може да се превърне в нещо като „Дубай на Средиземноморието“. Но страната се разпадна през 2011 г. Като върховен съюзнически командир на НАТО аз ръководех масираната западна интервенция след заплахите на Кадафи да унищожи източния град Бенгази и да пролее „река от кръв“, както се изрази синът му Саиф. Съветът за сигурност на ООН прие резолюции, призоваващи НАТО да установи оръжейно ембарго по море и забранена за полети въздушна зона, както и да предприеме всички необходими военни действия, за да спре диктатора съгласно международната правна доктрина за „отговорност за защита".
Към коалицията на НАТО, която ръководех, се присъединиха много арабски държави, включително Египет, Саудитска Арабия, Йордания и ОАЕ. Нашата мисия сама по себе си не беше да свалим Кадафи. Режимът му обаче беше отслабен от усилията на НАТО, включително прецизни бомбардировки. Бунтовното население в крайна сметка го свали и той беше брутално убит от тълпата.
В този момент, за съжаление, решимостта на Запада беше слаба. След изпълнението на военната си мисия НАТО се оттегли. Погледнах с разочарование ЕС и останалата част от световната общност, които отказаха да останат и стабилизират ситуацията. Либия потъна в хаоса, от който и до днес страда. Отколешните дрязги в страната са до голяма степен племенни по своята същност, като се коренят в лошите отношения между сравнително по-богатия запад и бедните на петрол изток и юг.
След намесата на НАТО се срещнах с Хафтар, човек с либийско и американско гражданство, живял години близо до Вашингтон. Бях впечатлен от неговата енергия и стремеж и се надявах, че той може да бъде част от разрешаването на напрежението в страната след отпътуването на мисията на НАТО.
Но с проточването на гражданската война след 2014 г., Хафтар поведе кампания за военна доминация, като накара държави от целия регион да се намесят за или против него. Турция беше особено ангажирана и даде подкрепата си за правителството в Триполи. Русия се присъедини към арабските държави, подкрепящи Хафтар, като изпрати една комично неспособна наемническа група, милицията Вагнер, за да опита да тласне събитията в полза на генерала. Наемниците бяха позорно отзовани по въздух тази седмица, но се говори, че руски военновъздушни сили са били разположени в подкрепа на войските на Хафтар.
Независимо от това правителството в Триполи изглежда все по-уверено в наземните си операции, а турските въздушни сили (включително сложни дронове) имат силен ефект. Цялата работа е ехо от така наречената Велика игра, която британците и руснаците водеха в Централна Азия през 19 век, а сега разиграват в Северна Африка.
Всичко това се случва на фона на разпространението на коронавируса в региона, като вниманието на много глобални сили, включително САЩ, е отклонено. И все пак само през последната година загинаха хиляди, а повече от 200 000 бяха изселени от домовете си. Ескалирането на конфликта ще означава и повече нелегална миграция към Европа по опасните морски пътища.
САЩ не са напълно абдикирали. В края на януари държавният секретар Майк Помпейо присъства на международна конференция в Берлин, която целеше да подтикне враждуващите страни към преговори. Но Турция и Русия, мотивирани от петролното богатство и регионалното влияние, така и не постигнаха сделка. Вероятно е сега неуспехът на силите на Хафтар да даде отново шанс за мир.
За САЩ най-добрият курс е да си партнират с ЕС за рестартиране на преговорите някъде в Западна Европа. Те трябва да притиснат Турция, съюзник в НАТО, да преговаря с Русия за намаляване на военна подкрепа от страна на двете държави, да постигнат споразумение с арабските страни от Персийския залив (които вече не притежават петролни богатства, позволяващи им да се месят в чужбина) и Египет с цел оставяне на либийците да разрешат споровете си вътрешно, да спомогнат за прекратяване на огъня, което може да рестартира производството на петрол, и да осигурят хуманитарна помощ за овладяване на коронавируса.
Замяната на брутален диктатор с десетилетна война беше тъжен изход за 6-те милиона либийци. За САЩ и Европа подпомагането им да намерят път към мира не е само хуманитарен императив - то е пряка отговорност, предвид лошия резултат от намесата на НАТО през 2011 г.
Петър Нейков, редактор Елена Илиева
