Само заедно ще се справим

Само заедно ще се справим
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    29.03.2020
  • Сподели:

Молитвата на папа Франциск, произнесена на 27 март на площад „Свети Петър“, Ватикана

 

/КРОСС/ „Когато падна вечерта“(Евангелие от Марка, 4:35).Така започва този пасаж от светото Евангелие. Вече седмици наред е вечер. Гъст мрак обвива нашите площади, нашите улици и нашите градове; той превзема живота ни, изпълвайки всичко с оглушителна тишина и съкрушителна празнота, която спира всичко покрай нас; усещаме го във въздуха, забелязваме го в жестовете на хората, един бърз поглед ги издава. Чувстваме се изплашени и изгубени.

Също като учениците от Евангелието ние сме стъписани от ненадейно развилняла се буря. Осъзнаваме, че сме заедно в тази беда, че всички сме уязвими и объркани, но в същото време важни и нужни, че всички сме призвани да гребем заедно, че всеки има нужда да утеши другия. На този кораб… сме всички ние. Също като онези ученици, които заговорили тревожно в един глас и казали „ние загиваме”(ст. 38), така ние си дадохме сметка, че не можем повече да мислим за себе си и че само заедно ще се справим.

Лесно е да се разпознаем в тази история. По-трудно ни е да разберем отношението на Исус. Докато учениците му са съвсем естествено разтревожени и отчаяни, той стои на кърмата, онази част на кораба, която потъва първа. И какво прави? Въпреки бурята той спи дълбоко, доверявайки се на своя Отец; това е единственият случай в Евангелията, в който виждаме Исус да спи. Когато се събужда, след като укротява вятъра и вълните, той се обръща към учениците си с укорителен тон: „Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра?” (ст. 40)

Нека се опитаме да разберем. В какво се състои липсата на вяра у учениците и с какво се различава тя от неговото упование? Те не са спрели да вярват в него; всъщност те се обръщат към него. Но вижте как се обръщат: „Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?” (ст. 38). Нима не те е грижа: те смятат, че Исус не се интересува от тях, че не го е грижа за тях. Едно от нещата, които най-много наранява нас и нашите близки, е въпросът „Не те ли е грижа за мен?”. Това са думи, които ни уязвяват, които отприщват бури в сърцата ни. Вероятно са разтърсили и Исус. Защото той, повече от всеки друг, се интересува от нас. И действително, след като учениците му се обръщат към него, той ги спасява от тяхното отчаяние.

 

Снимка: ЕПА/БГНЕС

 

Бурята оголва нашата уязвимост, тя премахва онези фалшиви и повърхностни устои, около които сме построили своите ежедневни задачи, своите начинания, своите навици и приоритети. Тя ни показва, че сме оставили да се притъпят и отслабнат тъкмо онези неща, които подхранват, поддържат и укрепват нашия живот и нашите общности. Бурята показва колко от нашите идеи са купени наготово, колко сме забравили кое носи храна на нашите човешки души; как търсим обезболяващия ефект на един или друг начин на мислене и действие, уж „спасителен“, но всъщност неспособен да ни свърже с нашите корени, да запази жива паметта за онези преди нас. Ние сами се лишаваме от антителата, които ни трябват, за да посрещнем бедите.

В тази буря фасадата на стереотипите, с които сме замаскирали своето его насред постоянната си тревога как ще ни възприемат, вече е рухнала, разкривайки за пореден път онази (благословена) обща принадлежност, от която не можем да бъдем лишени: нашата взаимна принадлежност като братя и сестри.

 

Снимка: ЕПА/БГНЕС

 

„Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра?” Господи, тази вечер твоите думи ни поразяват; те се отнасят до нас, до всички нас. На този свят, който ти обичаш повече от нас, ние се движехме с бясна скорост, чувствахме се силни и способни да постигнем всичко. Алчни за печалба, ние позволихме на вещите да ни оплетат, на нетърпението да ни мами. Не ни спря твоят укор, не ни разтърсиха войните и несправедливостите по света, не се вслушахме в плача на бедните по нашата измъчена планета. Продължихме въпреки всичко; мислехме, че ще можем да останем здрави в един болен свят. Сега, сред бурното море, те молим: „Събуди се, Боже!”.

„Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра?” Господи, ти ни зовеш, зовеш ни към вярата. Призоваваш ни не толкова да вярваме, че съществуваш, а да дойдем при теб и да ти се доверим. През тези Велики пости твоят призив отеква настойчиво: „Обърнете се!”, „Обърнете се към Мене от все сърце” (книга на пророк Иоиля, 2:12). Ти ни призоваваш да използваме това време на изпитания като време на избор. Това не е времето на твоя съд, а на нашата преценка: време да изберем какво е важно и какво отминава, време да отделим онова, което е нужно, от това, което не е. Време да върнем живота си в правилната посока спрямо теб, Господи, и спрямо другите. И ще видим, че с нас е примерът на онези наши спътници, които макар и изпълнени със страх, отдадоха живота си.

Това е силата на Духа, който се излива и въплъщава в смело и благородно себеотрицание. Това е живот в Духа, който може да спасява, да изпълва със стойност, да показва, че ние сме свързани в обща тъкан и че тя се крепи на обикновените хора – онези, които често остават забравени, които не се появяват в заглавията по вестници и списания, нито по парадните килими на последния спектакъл, но в тези дни несъмнено определят решителните събития на нашето време: лекари, медицински сестри, продавачи в супермаркети, чистачи, болногледачи, транспортни работници, служители на реда и сигурността, доброволци, свещеници, вярващи мъже и жени и много други, разбрали, че никой не достига спасение сам. Пред лицето на толкова страдание, сега, когато се оценява автентичното развитие на нашите народи, ние изпитваме Христовата молитва: „Да бъдат всички едно” (Евангелие от Йоана 17:21). Колко хора всеки ден показват търпение и предлагат надежда, стараят се да не всяват паника, а споделена отговорност. Колко бащи, майки, баби и дядовци показват на децата ни в малки, ежедневни жестове как да посрещнат бедите и да намират път в тях, като променят ежедневието си, като вдигнат поглед и отправят молитва. Колко хора се молят, застъпвайки се за доброто на всички. Молитва и тиха служба: това са оръжията, които ще ни донесат победа.

„Защо сте страхливи? Вяра нямате ли?” Вярата започва тогава, когато осъзнаем, че ни трябва спасение. Че не сме самодостатъчни, че сами ще потънем: че се нуждаем от Бог така, както древните мореплаватели са се нуждаели от звездите. Нека поканим Исус в кораба на своя живот. Нека предадем страховете си Нему, за да ги победи. Също като учениците, ние ще видим, че с него на борда няма да има крушение. Защото това е силата Божия: да обръща в добро всичко, което ни се случва, дори и лошите неща. Той носи покой в бурите ни, защото с Бог животът никога не умира.

Бог ни моли и насред бурята ни ни кани да събудим и приложим онази солидарност и надежда, които могат да дадат сила, подкрепа и смисъл на часовете, в които всичко ни се струва изгубено. Той ни буди, за да събуди и съживи нашата Великденска вяра. Ние имаме котва: с неговия кръст сме спасени. Имаме весло: с неговия кръст са изкупени греховете ни. Имаме надежда: от неговия кръст сме изцелени и приобщени, тъй че нищо и никой да не може да ни раздели от изкупителната му любов. Посред изолацията, докато страдаме от липса на нежност и възможности да се срещаме, когато усещаме загубата на толкова много неща, нека отново се вслушаме във вестта, която ни спасява: той е възкръснал и живее сред нас. От своя кръст Бог ни моли да преоткрием живота, който ни очаква, да гледаме към тези, които се нуждаят от нас, да укрепваме, опознаваме и обгрижваме благодатта, която живее у нас. Нека не гасим тлеещия лен (Исаия 42:3), който никога не помръква, и да позволим на надеждата да пламне отново.

Да прегърнем кръста означава да намерим смелост да посрещнем всички трудности на днешния ден, да оставим за малко жаждата си за власт и богатство, за да направим място за онази съзидателност, която само Духът може да вдъхнови. Това означава да намерим смелост да създадем пространства, в които всеки да се усети призван, означава да допуснем нови форми на човещина, братство и солидарност. С Неговия кръст сме спасени, за да прегърнем надеждата и да я оставим да укрепва и поддържа всички мерки, всички възможни начини да запазим себе си и другите. Да приемем Бога, за да приемем надеждата: това е силата на вярата, която ни спасява от страха и ни вдъхва надежда.

Станете почитател на Класа