Без снимки, моля. Рядко британски премиер играе на криеница с американски президент. Обичаят изисква те да свалят шапки в знак на уважение към високо ценените „специални отношения“. Борис Джонсън обаче е изправен пред избори. Той знае, че американската му сродна душа Доналд Тръмп, който бе във Великобритания за срещата на високо равнище на НАТО, е недолюбван от британските избиратели. Тръмп беше нехарактерно прощаващ, докато домакинът му бягаше насам-натам, за да избегне камерите, пише Филип Стивънс за Financial Times.Тази ситуация беше по свой начин метафора за голямата среща на НАТО тази седмица. Отбелязвайки своята 70-годишнина, 29-членният съюз можеше да поработи върху визията си за бъдещето. Основополагащият план - да се запазят американците в алианса, Съветите – вън, а германците – долу, би могъл да се актуализира.

Вместо това събитието беше замислено като упражнение за ограничаване на дипломатическите щети. Твърди се, че атлантизмът е в криза, попаднал между капризните Съединени щати и стиснатите европейци. И публичният спор между Тръмп и френския президент Еманюел Макрон разсея идеята за съюз, който напредва като едно цяло.

Трудно е да се следва Тръмп. Той критикуваше жестоко НАТО като скъпа ирелевантност и несправедлива тежест, натрапена на американските данъкоплатци. Сега обаче реши, че пактът „изпълнява голяма цел“. Европейците увеличиха разходите си за отбрана и Тръмп претендира за заслугата. За разлика от това Макрон сега описва съюза като „в мозъчна смърт“ и иска от европейците да намерят друг начин за защита.

Не помага, че това, което се представя като клуб на либералните демокрации, включва автократичния президент на Турция Реджеп Тайип Ердоган. Ердоган, който се прегръща с руския президент Владимир Путин, отказва да признае, че членството носи отговорности. Той тества нова руска противовъздушна отбранителна система.

Водейки война срещу кюрдите в Северна Сирия - съюзниците на Запада срещу ислямистките терористи - Ердоган също осигури победа на сирийския режим и притъпи борбата срещу остатъците от Ислямска държава. Макрон е прав в твърдението си, че турският президент е загубил мястото си на масата. Турция обаче стои на източния фланг на НАТО. Разумно е Ердоган да бъде задържан в рамките на съюза. 

След като изслушахме тази седмица лъкатушещите фантазии и нелогизмите, които съдържа мирогледът на Тръмп, изглежда е разумно да се каже, че нещата може да изглеждат още по-зле, ако той спечели втори мандат през 2020 г. Все още се опитвам да разбера логиката, според която интересите на САЩ биха били добре обслужени от политика на санкции срещу европейските им съюзници, успоредно с тристранна търговска сделка с Русия и Китай. За да бъдем честни, президентът направи уговорката, че това може да не се случи.

И все пак. На фона на разногласията и някои реални различия никой не бива да мисли, че играта за НАТО е приключила. Разбира се, това е съюз, замислен в условията на Студената война. Ако не съществуваше, е съмнително дали някой сега би го измислил. Но защо, в момент на геополитически катаклизъм, който изправи западните демокрации пред предизвикателството на възродения Китай и ревизионистката Русия, някой би искал - дори Тръмп - да разруши колективната си защита?

Европа трябва да изгради свои собствени възможности. Тя направи малък старт в Африка, но ще трябва да поеме много повече отговорност за сигурността и просперитета на близките си съседи. Но се изисква и реализъм. Континентът има да извърви дълъг път преди да може да се защити подобаващо срещу, да речем, експанзионистичен режим в Москва.

Френският президент правилно твърди, че има смисъл западът да намери общ език с Русия, както направи по време на Студената война. Множеството ядрени споразумения, сключени през комунистическата ера, трябва да послужат като модел за отношения, които определят области от взаимен интерес. Предполагаме, че Макрон не говори за ново разделение на Европа на западна и руска сфери на влияние. Тези дни отминаха. Диалогът с Путин ще бъде полезен, само ако Западът изхожда от позицията на силата.

Бъдещето на НАТО, разбира се, в крайна сметка зависи от американския ангажимент. И тук, често пренебрегвана, се крие гаранцията, че организацията има сигурно бъдеще. Спорът за несъразмерно големия военен ангажимент на Вашингтон продължава толкова дълго, че мнозина започнаха да го смятат за акт на алтруизъм. В действителност Америка плащаше за НАТО, защото обслужваше националните й интереси. Това все още е така.

Според небрежната гледна точка към тези национални интереси фокусът се е променил с възхода на Китай. Предизвикателството пред господството на САЩ от страна на Пекин означава, че Тихият океан сега е по-важен от Атлантическия. Руският ревизионизъм вече не е пряка заплаха за САЩ.

Този анализ почива на фундаментално погрешната преценка, че конкуренцията между Америка и Китай ще бъде ограничена до Тихия океан. Най-важният тласък на Пекин е в посока запад. Инициативата „Един пояс, един път” е предназначена да изтика на заден план Русия, да придърпа Европа по-близо до Азия и да установи Китай като водеща сила в най-богатия и най-населен регион в света - Евразия. Загърбвайки Европа, САЩ ще допринесат за най-важната стратегическа амбиция на Пекин.

Отдръпването от Атлантика не само ще лиши САЩ от съюзниците и базите, необходими за защита на глобалните им интереси. То преди всичко ще предефинира САЩ като регионален, а не глобален играч. Много американци, знам, са се уморили от ролята на световния полицай. Но не съм чувал много да сочат оттегляне към изолационизма. Дотогава НАТО е в безопасност.

Петър Нейков, редактор Елена Илиева