С наближаването на срещата на съюзниците от НАТО тази седмица близо до Лондон, екзистенциални въпроси се носят във въздуха над шикозния хотел Гроув: Колко време ще просъществува като съюз? Все още ли изглеждаме достатъчно обединени, за да възпираме агресорите? И може ли да се появи „европейска армия“, която да допълни, или може би дори да замени, нашия трансатлантически пакт, пише Андреас Клут за Bloomberg?
Краткият отговор на последния въпрос е „не”. За съжаление няма да има европейска армия скоро, или някога. Европейските лидери трябва да признаят това честно, а всички членове на Организацията на Северноатлантическия договор, преди всичко американците, трябва да приемат, че е по-добре да направят всичко възможно, за да разсеят съмненията за съюза. Реалността е, че в обозримо бъдеще НАТО е единственият надежден военен щит, с който Европа разполага.
Основният виновник за това ново безпокойство е, разбира се, президентът на САЩ Доналд Тръмп, чието „трансакционно” отношение към НАТО изплаши европейците. Той има право да критикува скъперници като Германия за това, че се скъпят на военни разходи. Но е безотговорно да внушава, че ангажиментът на Америка по член 5 - който гласи, че атака срещу една държава-членка е атака срещу всички - може да е условен. Основната цел на съюзите е възпиране и това изисква безусловни гаранции.
Това със сигурност чувства германският канцлер Ангела Меркел. Тя дори каза на Макрон, че й е писнало да „лепи чашите, които той чупи, за да могат след това да седнат да пият чай.“ Силен чай за двойка, който предпочита да се прегръща.
И въпреки това Меркел, подобно на Макрон, официално призовава европейците да се отбият от САЩ чрез създаване на „истинска европейска армия.” Тези две идеи вървят заедно: Единственият теоретичен отговор на по-малко американска защита е повече европейска самоотбрана.
Тази мечта е стара колкото европейския проект. През 1952 г. е имало планове за европейска армия, съставени от Белгия, Франция, Италия, Люксембург, Холандия и Западна Германия. Това е било преди следвоенна Германия да получи разрешение отново да има войска. Парламентът на Западна Германия е ратифицирал идеята, но Франция е отказала, което довежда до създаването на западногерманска армия през 1955 г., вградена в НАТО. Европейската интеграция следваше икономически, а не военен път.
Втори виновник, ако попитате централноевропейците, е френският президент Еманюел Макрон. Неотдавнашното му размишление за „мозъчната смърт“ на НАТО и крехкостта на член 5 предизвикаха настоящата нервност. Това не е, защото той каза нещо нередно, а понеже като френски президент не би трябвало да говори толкова открито.
Усложненията, които причиниха това мъртворождение, продължават. Нациите в сегашния Европейски съюз все още се грижат за своя суверенитет, което се изразява преди всичко от решението има да излагат на опасност млади войници. Те също така имат различни интереси. Французите са заети в бившите си африкански колонии. Поляците и балтийците се чувстват най-застрашени от Русия. Германия, без въобще да й пука за всичко това, щастливо си строи втори газопровод от Русия, заобикаляйки източния ЕС.
Държавите-членки също имат разнопосочни исторически традиции, които правят интеграцията в една обща йерархия почти невъзможна. Постколониална Франция счита военните действия за легитимен инструмент на външната политика и нейният президент има достатъчно правомощия да ръководи армията й. Германия, все още изкупваща вината си за Втората световна война, отрича военния интервенционизъм. За разлика от Франция тя има „парламентарна армия“, която трябва да получи изрично одобрение от Бундестага, за да направи нещо. Дали френски президент търпеливо ще изчака германския законодателен орган преди да реши да стреля по малки зелени човечета, говорещи руски в естонска гора? Биха ли могли 27 държави да отстъпят това решение на Брюксел?
Ето защо на Макрон се гледа в Централна Европа като на неоголист. Когато говори за „стратегическа автономия“ или за „европейски суверенитет“, той изглежда главно желае Франция, единствената ядрена сила в ЕС след Brexit, да поведе Европа, вирейки нос спрямо САЩ и приобщавайки Русия. За да реализира тази визия, той подкрепи новосъздаден алианс, наречен „Европейска инициатива за намеса“, която не е част нито от НАТО, нито от ЕС. Излишно е да казваме, че източните членки на ЕС биха предпочели да продължат да разчитат на САЩ.
Всичко това помага да се обясни защо новият тласък на ЕС към „отбранителен съюз“ всъщност не касае интегрирането на армиите, а създаването на общ пазар за снабдяване с оръжие. Колко по европейски. Пример А е Европейският фонд за отбрана, който ще разполага с 13 милиарда евро (14,3 милиарда долара) за военни изследвания. Пример Б е бюрокрацията, наречена PESCO, която има за цел да координира изграждането и закупуването на корвети, хеликоптери, дронове и други подобни в ЕС.
Общ отбранителен пазар е добра идея. Но объркването на пазарите с мощта е точно този вид малодушие, който подлудява Макрон и забавлява руския президент Владимир Путин. Най-голямата опасност е, че един ден това може да изкуши Путин и подобните му да изпробват Запада. Няма да им трябва реален военен удар; добра доза хибридна война може да е достатъчна, за да раздели Европа. Това поне е сценарият, които разиграват аналитичните центрове. В името на мира, нека всички в хотел Гроув тази седмица си спомнят какво е поставено на карта.
Основният проблем, както твърди Ян Техау от германския фонд „Маршал“, е недоверието: Французите и германците не се доверяват напълно едни на други, италианците не се доверяват и на едните и на другите, германците дори не вярват на себе си, Варшава не вярва на Берлин, Букурещ и Будапеща не си вярват, хората на Балканите не вярват на никого и т.н.
