Поставеният под натиск управител на Федералния резерв Джером Пауъл наскоро получи подкрепа от нетрадиционен източник - Банката за международни разплащания (БМР) в Базел, Швейцария. Изглежа, че БМР, която подпомага сътрудничеството и регулаторната координация между централните банки по света, се тревожи за политическите искания, пише Джордж Мелоун за Wall Street Journal (WSJ).
Статия в WSJ от миналия месец цитира годишния доклад на БМР, в който се твърди, че „монетарната политика вече не може да бъде основният мотор на икономическия растеж, като трябват други двигатели, които да гарантират устойчива инерция на глобалната икономика”.
Наистина ли? Въпросът е дали паричната политика някога е била главният двигател на икономическия растеж, дори по времето, когато БМР беше водеща в разпространяването на този мит. Определено монетарната политика не е била ключова по време на втората американска голяма депресия от 1938 г., когато председателят на Фед Маринър Екълс е вдигнал ръце и е казал на президента Франклин Рузвелт, че няма какво да направи. И наистина е нямало какво да направи на фона на политиките на Новия курс, които разрушавали бизнес доверието.
Да се върнем на днешния глобален монетарен пейзаж. БМР изглежда усеща, че централните банки са изразходвали свите амуниции. Те свалиха лихвите до невероятно ниски нива. На много места реалните лихви са отрицателни, така че на практика кредиторът плаща на длъжника.
Джим Грант пише в своя нюзлетър, че „почти 13 трлн. дълг по света е с негативни лихви”. Той нарича това 4000-годишно дъно при доходността на облигациите.
Най-скорошните поддръжници на паричните „стимули” бяха Барак Обама и председателите на Фед по време на неговото президентство – Бен Бернанке и Джанет Йелън. Дан Торнтън, бивш вицепрезидент на клона на Фед в Сейнт Луис, отбелязва, че управителите от времето на Обама са опитали да стимулират растежа „чрез поддържане на нулеви лихви за 6,5 години в икономическото възстановяване и учетворяване на баланса на централната банка”.
И какво получихме в замяна? След спада от 2009 г., икономическият растеж в периода 2010-2017 г. бе 2,2% годишно – доста под средното историческото ниво от 3%, въпреки драстичните мерки на Фед.
Ниските лихви със сигурност стимулират заемането, но това не е същото като икономическия растеж. Всъщност то често може да възпира растежа. Националният дълг се удвои по времето на Обама и сега възлиза на повече от 22 трлн. долара. Конгресът си представя, че кредитът някак е безплатен. Елизабет Уорън, Бърни Сандърс (кандидати за президент от Демократическата партия – бел. прев.) и подобните им мислят, че няма ограничение за това колко може да заема Чичо Сам.
Лесните пари не само увеличават общите разходи за обслужване на дълговете, но и насърчават лошите инвестиции. Оттук и ръста в производителността на САЩ бе средно само 1,3% откакто възстановяването започна, докато не скочи до 3,4% през първото тримесечие на тази година със съживяването на бизнес доверието и продуктивните инвестиции.
Съществува и аргументът на привържениците на търговските войни, че страната може да получи конкурентно предимство чрез девалвиране на валутата си. Във Великобритания този мит просъществува в продължение на десетилетия с неблагоприятни последици.
Слабата валута може да увеличи паричните потоци в местна валута, когато корпорациите превалутират приходите си от силните чужди валути. Макар че това би могло да подобри счетоводните отчети на компаниите в краткосрочен план, то не се превръща в конкурентно предимство за държавата като цяло. Това е така, защото слабата валута повишава цената на вносните материали в номинално изражение. С други думи, заиграването с курса на валутата не променя условията на търговия в реален план.
Така че, когато Доналд Тръмп атакува Фед да понижи лихвите, което теоретично обезценява долара, той тръгва по погрешен път. Понастояшем целевият диапазон за основната лихва е в рамките на 2,25-2,50%, и нищо не сочи, че това ниво вреди на икономиката. Защо тогава да се свалят лихвите? Инфлацията достига 2,2% годишно според клона на Фед в Далас, а златото също се е устремило нагоре – това са инфлационни знаци.
Вярно е, че ниските лихви по ДЦК снижават разходите за обслужване на държавния дълг. Но това е фалшив аргумент, който насърчава законодатели като Уорън и Сандърс в тяхната безумна вяра, че правителството има неограничени средства да финансира задълженията си.
Окуражаващо е, че БМР най-накрая вижда безполезността на монетарните стимули. Но дали това ще помогне на Джей Пауъл, когато бъде поставен под натиск да вкара САЩ в измисления свят на отрицателните лихви? Ще видим.
