Патриарх Вартоломей сбърка с решението си за Украйна. Вместо да помирява, той създава нови конфликти между православните църкви. Наличието на почетен патриарх днес е пълна отживелица

Вселенският патриарх Вартоломей даде автокефалия, т.е. независимост на православните християни в Украйна. Той го извърши на своя глава, без да вземе под внимание съветите на други митрополити, с което наруши каноничното право. Нещо повече: Вартоломей отмени решения, свързани със статута на украинското православие, които самият той беше приел преди няколко години.

Реакциите на всичко това не закъсняха: редица патриаршии отказаха да следват линията на Вартоломей. Дори членове на Синода на Гръцката православна църква го критикуват, а православни митрополити от Полша и Чехия открито застават срещу Вселенския патриарх. Недоволство се усеща и сред игумените и монасите на Църковната република в Атон, населявана от близо 2000 православни духовници.

Аплодисментите идват от друго място: от американския външен министър Майк Помпео, от бившия американски вицепрезидент Джо Байдън и един бивш началник на ЦРУ. Вашингтон подкрепя разцеплението на църквите в Източна Европа и се опитва да намали влиянието на Москва върху Украйна, макар в случая да става дума само за църковно влияние. От американска гледна точка тази цел е легитимна. Повечето американци така или иначе не проявяват особен интерес към съображения от църковно-правен характер. Няма защо хората днес да спазват решения на църковно-народни събори, приети през 4. век, казват си те. Америка се осъзнава като родина на свободата  - и най-вече на религиозните свободи. Това е страна, която в течение на векове е приютявала хора, гонени от други места именно заради различната им вяра. САЩ са и страна, в която постоянно се създават нови религиозни общности: на сциентолози,  мормони, Свидетели на Йехова, както и  много други евангелистки църкви. От САЩ те се опитват с помощта на огромни финансови суми да мисионерстват в цял свят – включително и в Източна Европа.

Натиск от президента

Патриарх Вартоломей като нищо можеше, а и трябваше да изчака с решението си за Украйна. Решения с подобно историческо значение задължително се взимат с консенсус от всички засегнати – така е предвидено в църковното право. Но патриархът в Истанбул допусна да бъде поставен под натиск от украинския президент Порошенко, който сега се бори с всички сили да бъде преизбран в края на март. Неговата популярност се срина радикално, защото икономиката на страната е в криза, чуждестранни инвестиции няма, корупцията е повсеместна, а мир в източната част на страната така и не се очертава. Създаването на една независима украинска църква несъмнено би донесла известен приток на гласове за Порошенко.

Но редица украинци си остават скептично настроени. Преобладаващата част от православните украински епархии продължават да признават върховенството на Московската патриаршия – т.е на законната по канона църква. Единственото, което обединява членовете на новосъздадената украинска църква, е враждебността им към Русия – а това е твърде слаба спойка, за да е наистина трайна. В крайна сметка Вартоломей не даде на украинците пълна независимост, защото той самият е техен патриарх. Други православни църкви избягват подобни църковно-правни уредби.

Вина за сегашната ескалация на църковния спор носи обаче и московският патриарх Кирил, който прекалено често се появява на публични места редом с руския президент Путин. Затова много украинци го смятат за маша в ръцете на Кремъл. Това може и да не е съвсем вярно, но масовото впечатление е именно такова. При това Московската патриаршия много активно подтиква към мир и двете страни в ужасяващата война в Източна Украйна, опитвайки се да гради мостове на разбирателство между тях.

Абсурд и отживелица

Откритостта към съвременните политически и обществени предизвикателства, към проблемите на модернизма, не е сред силните страни на националните православни църкви.

Гръцката църква например и до ден-днешен говори за „Патриаршията в Константинопол", макар метрополията, която някога е била столица на Източната Римска империя, от доста векове насам вече да се нарича Истанбул. Влиянието на вселенския патриарх изобщо не може да се сравнява с онова на неговите предшественици от Константинопол. Защото тогава той все още е глава на православните църкви по света? Само защото така е било в ранното Средновековие? Или защото гърците си мечтаят да си „възвърнат" този град? Това е напълно абсурдно. Наличието на подобен почетен патриарх е пълна отживелица! А вместо да помирява, той създава нови конфликти – днес в Украйна, в Естония или в България, а утре може би и в други части на света.

Колкото и неприятен, и дори трагичен да е църковният спор, той предлага и някои шансове: националните църкви биха могли да вземат решения, с които да внесат по-голяма демокрация и равноправие – би могло например всяка година друга патриаршия да поема ръководството на националните православни църкви. Демокрацията и равноправието дават простор за откритост и толерантност. А и никой няма да може трайно да се поставя над правото и договорените правила.