“Горко на града, чийто принц е дете”, пише Монтерлан, перифразирайки словото на Еклесиаст: “Горко ти, земьо, кога царят ти е дете” (10:16). Това е една от истините, които преминават през хилядолетията и културите. Нищо днес не би могло да бъде по-подходящо за нас.

Какво е нещастието за едно общество?

Разпадане на елементите му, разделение на групи, класова борба, вътрешни битки. Сципион беше видял насън две слънца в едно небе, казваше Цицерон, но истинският скандал е да виждаш два народа в една и съща република. Ето къде сме ние.

Магията около избирането на Еманюел Макрон беше източник на очарование и предизвикваше заслепеност. Защото един толкова млад и надарен човек, стигнал толкова бързо и леко до най-високия пост, на който толкова други напразно са хвърлили око, не можеше да не заслепява. В приказките чаровният принц пленява, само защото съчетава голяма младост с голяма сила, толкова съблазнителна комбинация, която предизвиква възхищение.

Младостта живее в бъдещето: един толкова млад президент можеше само да донесе обещание и следователно надежда, на старата болнава нация. Патрицианската му непринуденост, интелигентността му на свръхнадарен мандарин – всичко в него блестеше.

Президент без земя

Въпреки това французите бързо почувстваха  неприкритото презрение, което разкриваше самохвалство и чувство за всемогъщество, неща, които не са характерни за възрастния, а за възрастния, останал дете. Той вярва, че всичко е възможно, че думата му е достатъчна, за да създаде реалност. Той е нарцистичен, егоцентричен, вижда света в краката си.

Разбирането за границите идва със зрелостта. Какво е зрелостта в демокрацията? Това е познаване на народа и съучастие с него. За това няма нищо по-добро от местния мандат. Един президент би трябвало да е бил кмет преди това. Нашият няма други избиратели, освен градските елити, които приличат на него. Той е напълно над земята, в безтегловност.

С основание може да се подчертае, че при нас има стотици хиляди свободни работни места за безделни безработни – но е излишна надменност да предлагаш на безработния просто “да пресече улицата”, за да отиде да намери свободно място.

Основателно може да се смята, че французите са най-глезените граждани в света по отношение на парични помощи, отпуски и всичко останало, а някои могат да се възползват от тях, за да похранват мързела си, но е арогантно да подценяваш французите, отивайки в чужбина, като осмиваш типичните им недостатъци.

Нито един авторитет (на родител, учител) не дава право да се унижават онези, които са в положение на подчинение: ако го правиш, това е знак за безочливост. Един президент, който се подиграва на гражданите си заради недостатъците им (дори и реални), показва, че не е в състояние да упражнява властта от висотата на поста си, на който гледа като на игра, в която упражнява силата си. Миналия понеделник президентът каза, че съжалява за това пренебрежение и иска да промени поведението си – но ще бъде ли достатъчно убедително това?

Част от творчеството на Пол Рикьор развива идеята за признанието. Без съмнение не е достатъчно да си чел Рикьор, за да си го разбрал.

Народите имат нужда от признание.

Не е достатъчно да им хвърляш хляб и е контрапродуктивно да им хвърляш хляб, присмивайки им се. Защото всеки гражданин държи на честта си. И трябва да уточним, че това не е само въпрос на комуникация: всеки гражданин, и най-онеправданият от природата, и най-вулгарният, има достойнство и чест, на които основателно държи. Той притежава и здравомислие, което го поставя на равна нога с управляващия, за да решава общата съдба – демокрацията се основава на това.

За да управляваш, трябва да цениш всеки гражданин,

и да се въздържаш от презрение. Но нашият президент е технократ, който вярва, че трябва да си начетен, за да имаш правилните отговори – откъдето и манията му да обяснява, сякаш гражданите са ученици или деца. Типичен начин на изразяване на нашия мандарин, безплътно въплъщение (ако можем да си позволим този оксиморон) на нашия елит. Безплътно, защото, когато живееш в среда, в която има ястия за по 200 евро, накрая плетеш мечти, образи на едно несъществуващо общество, и всъщност утопии.

Грандиозната обществена длъжност, оглавявана от нашия президент, подготвя град на слънцето, където чрез скъпи данъци и забрани, граждани в перфектно здраве ще се носят на облаците. Народът е неподатлив към такива утопии, защото представлява бедната реалност в света.

Арогантната и всезнаеща технокрация

го сковава с идеологически норми (принцип на предпазливост, нулев риск), умножавайки така до безкрайност цената на всяко нещо, обеднявайки още повече социалните слоеве в най-неравностойно положение. Това, което липсва на технократа, е реалността. И именно тази реалност е напът да избухне в лицето му.

Със съкращения..

Шантал Делсол е създател на Института “Хана Аренд”, философ и историк на идеите.