Колкото повече расте броят на милионерите и милиардерите по света, толкова повече се увеличават хората, които притежават повече пари, отколкото изобщо могат да похарчат, дори за ги пръскат за пищни глезотии.

След определено ниво на богатство допълнителният милион не може да промени радикално живота на човека. Тогава какво кара хората, които са достигнали тази точка на пресищане с пари, да продължат да искат още и още?

Има няколко добри обяснения, до които са достигнали изследователи, прекарали значително време в компанията на най-заможните хора по света.

Един от тях е Майкъл Нортън от Бизнес школата на Харвард, който изследва връзката между щастието и богатството, като разработва елегантен модел за разбиране на този модел на поведение.

Той извежда два основни въпроса, които хората се питат, за да преценят дали са доволни от живота си: "По-добре ли се справям от преди?" и "По-добре ли се справям от останалите хора?".

Това се отнася не само за богатството, но и за въпроси като привлекателността, например. Проблемът е, че много от житейските ценности са твърде трудни за измерване. Ако за вас е важно да сте добър родител, не е лесно да премерите как се справяте днес в сравнение с положението преди една година. В някои случаи не е лесно да направите съпоставка между своето родителство и това на съседа си, например.

Затова хората прибягват до сравнителни измерители, които могат да бъдат категоризирани със своята количествена стойност. Парите са точно такъв измерител. Много е лесно да разберете дали печелите повече пари в сравнение с миналата година. Или дали къщата ви е по-голяма от тази на съседа. Или дали притежавате повече къщи, отколкото сте имали в миналото.

Инстинктът за мерене и сравнение не изчезва дори когато хората се сдобият с огромно богатство. Проблемът е, че въпросът "по-щастлив ли съм" може да има само една посока на развитие - нагоре. Ако едно семейство притежава 50 милиона долара, но се нанесе в жилище в луксозен квартал, където всички съседи са милионери, усещането им за собственото им богатство ще е много по-незадоволително. Оттук идва и непрекъснатото вдигане на летвата за богатството и щастието.

Изследването на Нортън, с което той илюстрира феномена на вечно недоволния богаташ, е обезкуражаващо. В доклада си той се базира на данни от разговори с над 2000 души с нетно богатство над 1 млн. долара (някои - надскачащи много тази минимална граница), които са помолени да отговорят на два въпроса:

- колко щастливи се чувствате по скалата от 1 до 10?
- колко пари биха ви били нужни, за да стигнете до 10-то ниво на щастие?

Резултатът: колкото по-високо се изкачвате в спектъра на богатството, толкова по-висока сума сте склонни да поискате, за да бъдете напълно доволни от живота си. Разликата е в мащаба на двойно и тройно повече пари.

За конкретното си изследване Майкъл Нортън използва помощта на инвестиционна банка, която го свързва с някои от най-богатите си клиенти. Още преди години ученият е достигнал до подобни резултати, когато е проучвал група милионери от Холандия, склонили да отговорят на въпросите му (срещу заплащане).

Изключително богатите хора често се мотивират да печелят още повече пари от чистата тръпка, която идва от умножаването на богатството чрез инвестиции, изкупуване на бизнеси и др.

Джефри Уинтърс, професор по политология в Северозападния университет в САЩ, има обяснение: хората, които се издържат с труда си и харчат заплатите си за битови сметки, храна, кредити, лихви и образование, свързват правенето на пари само с разходите.

За сметка на това - хората, притежаващи огромно богатство, използват парите си, за да правят пари. Това е изключително вълнуващ процес на постоянно подобряване на социалния статус.

Двата начина за извличане на полза от парите (покриване на разходи <-> натрупване на още повече пари) водят до две различни точки на намаляваща възвращаемост.

Ако например искате да имате мегаяхта с шест имения в шест различни държави по света, вероятно бихте могли да сбъднете мечтата си изцяло, като похарчите няколкостотин милиона долара.

Ако обаче целта ви е да продължавате да трупате богатство - няма крайна сума, с която да сте абсолютно задоволени. Всеки милиардер се вълнува при допълнителното увеличение на личното си богатство.

Въпросът, който свръхбогатите хора си задават по-често, не е "Имам ли достатъчно пари, за да си купя тази скъпа яхта?", а "Имам ли толкова много пари като хората, с които се сравнявам в живота?".

Усещането за "заможност" не е свързано със сбъдването на детска мечта, покупката на луксозен имот или нещо подобно. Усещането за богатство произтича от сравнението с останалите личности в референтната ви група. Затова не е важно просто какво можете да си позволите да купите с парите си. Въпросът е: можете ли да си купите онова, което ви е нужно за поддържането на статус в общността, с която се сравнявате.

Колкото по-богати са хората, с които се конкурирате, толкова по-агресивни са те в стремежа си да се наложат - не само по време на работа, на фондовите борси, но и в свободното си време, когато играят покер, например. Духът на единоборството се вселява дори когато става дума за благотворителност. Надпреварват се дори в сравняването на даренията си. В основата на този стремеж за конкуренция вероятно стои нуждата да изглеждаш винаги по-умен, винаги по-способен от останалите. Понякога мениджърите на инвестиционни фондове, които са забогатели с няколко късметлийски хода, усещат постоянна необходимост да доказват интелигентността си независимо от това, че парите им са доказателство за професионалния успех.

Изводът е едновременно успокояващ и депресиращ - все пак дори хората, на които всички завиждат заради способността да задоволят всяка дребна своя прищявка, не са доволни от живота си.