„Хайка за вълци“ започва в студен декемврийски ден:
Откак хвана големият студ, автобусът не се отбивал да взема детето, защото до централното село нямаше още асфалтов път, а по черния, затрупан със сняг и скован в поледица, не можеше да се движи какво да е превозно средство. По тази причина между другото и аз не успях да се измъкна от селото цели десет дни. […] Фантастичните шарки по стъклата на близкия прозорец се превърнаха в мътна влага, някой изтриваше с ръкав най-долното стъкло и тогава се виждаше колко наблизо се превиват клоните на едно дърво, черни като въглен, сиротни и тъжни, виждаха се и призрачните очертания на близките къщи, замрежени с бялата импресия на снежинките, зад тях стърчеше кобилицата на стария геран като кабалистичен знак в небето, а и всичко наоколо, забулено в сиво-бяла невидимост, внушаваше нещо загадъчно и омагьосано. […] Виелицата удари в прозорците и ги засипа със сняг, кюнците завиха зловещо като сирена, а кюмбето с биволския корем се задави, закашля се, блъвна огън през устата си и сякаш се понадигна към тавана.
В студени зимни дни, предимно януарски, започва историите си и друг вълшебник на българското слово – Йордан Радичков:
През големите студове на 1964 година, когато всички пътища на България бяха засипани с преспи и планините гърмяха от падането на лавините, в Черказки се втурнаха два коня с шейна. […] Конярите на стопанството, които бяха в кръчмата, изтичаха навън и макар да затъваха до гърди в преспите, взеха да викат, да махат с ръце и да хвърлят шапките си срещу животните. („Януари“);
Нощес заваля сняг. Церовата гора на Петльова чука още не бе прибрала соковете си в земята и дърветата почнаха да се пукат от студа.(„Студено“);
От баирите се разнесоха пушечни изстрели и по заснежените склонове се затъркаляха черни точки; ловците възвестяваха по този начин, че пристигат, и побързаха с пристигането. („Суматоха“);
Неколцина ходиха на платото да хранят яребицата — години наред вече, щом навеят вълчите преспи, ловците подхранват дивеча. Те отидоха във вторник, а се върнаха в селцето в понеделник и разказаха как крилата на яребицата били замръзнали и птицата вървяла само пеша през преспите. („Януарско яйце“).
Студено зимно време откриваме и в началото на „Антихрист“ на Емилиян Станев:
Боледувах често, та съм запомнил с умиление петното от зъбатото зимно слънце над леглото ми, а веднъж, когато върлуваше черната смърт, донесена от татарите, се разчуло, че съм умрял.
Тази привързаност към зимата като романово/разказвателно начало в късната българска проза на ХХ век можем да изтълкуваме в светлината на теорията на Харолд Блум за „страха от влияние“ като оттласкващо се, отклоняващо се начало: започваме със зимата, за да не започнем като „Под игото“ през май: „Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора“. Чиста проба аберация, (не)съзнателно раздалечаване; в „Хайка за вълци“ думите, насочващи към зимата, ги срещаме често и то на възлови места: 35 пъти „зима“ и производните ѝ; 24 пъти „сняг“; 23 „студ“; 28 „виелица“… Но пък, от друга страна, ако сезонно Ивайло Петров се разграничава, то ситуационно не се: чорбаджи Марко е на маса в двора на дома си с цялата си челяд; разказвачът е също на маса, но в хоремага със земляците си. Хоремагът („ХОтелРЕсторантМАГазин) навремето в селата беше като втори дом (за мъжете обаче, на жената се позволяваше да присъства в него единствено като хоремагчийка), там се решаваха множество въпроси, уговаряха се общи дела, уточняваха се комшийски начинания. Ивайло Петров е наясно с това, тъкмо от хоремага тръгва идеята ловната дружинка да подгони вълците (несъществуващи, между другото). Зимно време на село е пълна скука, човек няма с какво да се занимава, ако не са комканиците по съседски и рядко някое съвместно трудене (като да се заколи прасето например); остават само празниците. Писателят не го споменава (то няма и как), но е показателен краят на книгата: „Киро Джелебов уби Стоян Кралев на 24 декември 1965 година“. 24 декември е празничен ден, Бъдни вечер, макар в социалистическото време на телеологичен атеизъм той официално да не се признаваше и да не се празнуваше (неофициално обаче съществуваше в семейната обредност с всичките изисквания за постни ястия и ритуални практики за плодородие, здраве и берекет през настъпващата нова година). Затова последното изречение от „Хайка за вълци“ е потресаващо и в такъв смисъл: в деня, когато се отправят молитви за здраве и живот, ставаме свидетели на смърт. На убийство. Зимата не може да предложи друго – поне във визията на Ивайло Петров, освен смърт и мрачен край, „сиротен и тъжен“ (както при Емилиян Станев не предлага друго, освен болест и чума); за разлика от жизнерадостната северозападна зима на Йордан Радичков, североизточната на Ивайло Петров е злокобна, зловеща и злочеста…
Словото за зимата е слово за смърт… И съвсем логично идва чуденката, изказана пред Божидар Кунчев: „Да речем, как едно врабче с краченца като телчици и толкова малко, как може да изтрае на минус двайсет градуса зимно време и да оживее?“.
За лятото няма чуденки, за лятото нещата са ясни, напълно ясни, картинно ясни…
Знаем, че Ивайло Петров е рисувал през целия си живот, че образованието му е художествено – учил е в Академията при Илия Бешков; знаем още, че е обичал да зографисва приятелите си. Не е обичал обаче да зографисва зимата: в големия каталог на НБУ, посветен на писателя като художник, дело на Валентина Ганева-Маразова, откриваме само една зимна картина: „Клане на прасе“. Останалите пейзажи и фигурни композиции повечето са летни. Разбира се, трябва да отчетем по кое време на годината са рисувани – през отпускарските летни месеци, когато Ивайло Петров е почивал със семейството си в Балчик (вторият, между другото, най-рисуван български морски град заедно със Созопол). И в Балчик е изписвал картини, почивайки си вероятно от писането. Признава пред Георги Гроздев: „Не съм имал самочувствие на писател, нямам го и досега. Съмнението ми в литературната ми дарба винаги ме е съпътствало. […] Не с месеци, а с години съм прекъсвал писането, но след това отново съм взимал писалката. Изглежда, че инстинктът за писане е по-силен от съмнението и раздвоението“. Да, инстинктът за писане е силен, безспорно, но тази негова своеобразна изповед сочи, че писането го е натоварвало, изпълвало го е със негативни мисли и чувства. Докато рисуването го е разтоварвало, пред статива си е почивал от съмненията и раздвоенията. Така че – освен биографичните обстоятелства, светлите летни образи в неговите картини са резултат и от това успокоение, което е откривал, докато ги е създавал. Словото е зимно, студено, мразовито; образите са летни, топли, на моменти даже майтапчийски, намигващи: „Флирт“ например (1976), или „Пикасо при балчишките рибари“ (1983). Платната на Ивайло Петров излъчват ведрост, закачка, шега: „Голо тяло с чадър“ („Плаж“) е заигравка както с увлеченията към актовите изображения у мнозина български художници, така и на моменти с показния моралистки ригоризъм на първите партийни и държавни ръководители. Едно голо дупе в центъра на картината – предизвикателно, „нахално и младо“. И в него – обратно на твърдението на Благовест Златанов, изказано в разговора му с Катя Атанасова (сп. „Култура“, 1/2023), че Ивайло Петров „има големи проблеми […] с женските образи“, в картините си той няма абсолютно никакви, ама наистина абсолютно никакви проблеми с женските образи: младата жена е нарисувана такава, каквато трябва да бъде – безгрижна в своята отпуснатост, лежерна в своята нехайност, своеволна в своята голота. Писателят много е обичал да изобразява коне, но повече в бяг, отколкото в покой – за него те са символ на волността, на с нищо и от никого невъзможната да бъде спряна свобода: е, тук сякаш виждаме точно рисунка на тази неудържима свобода – неуморима и необуздана, само че вече умиротворена, почиваща си. Тежестта на словото срещу лекотата на образа: художникът Ивайло Петров затова е така наивистичен в своето изобразително изкуство, защото там се е чувствал като своите коне – препускащ, галопиращ, безграничен. Природен. И точно такъв се е връщал към писането, след (както сам признава) като го е прекъсвал с месеци и години – с нова увереност, с принадено самочувствие, с възродена вяра в писателските си сили…
За да създаде и там шедьоври, нетленните свои литературни шедьоври…
