Мултимедийната инсталация „Съседите: форми на травмата (1945–1989)“ изследва паметта за комунистическото минало и политическото насилие в този период.

Чрез модифицирани предмети, видео и звуков дизайн Лилия Топузова, Джулиан Шехирян и Красимира Буцева (куратори на изложбата) пресъздават спомените на хора, преминали през българския гулаг и затвори между 1945 и 1989 г. Експозицията е плод на близо двайсетгодишни проучвания и осемгодишно сътрудничество, тя представя над 40 интервюта с оцелели от репресиите на режима, пресъздавайки жизнените пространства, в които са проведени интервютата. Към тях са добавени звуци и видеа от местата, където някога са се намирали лагерите в Белене и Ловеч. Тези лагери са заличени още преди краха на комунистическия режим, но паметта за тях все пак оживява благодарение на немалкото свидетелства, макар че запазеният документален материал е само частичен. Със средствата на съвременното изкуството изложбата проследява както реалните преживявания, така и дълбоките рани, оставени от арестите и лагерите. Тя продължава до 4 декември 2022 г. и е с две локации: Софийската градска художествена галерия и студио The Neighbours (ул. „Георги Бенковски“ №40).

Доц. д-р Лилия Топузова работи върху тази тема от двайсет години, тя провежда множество интервюта с оцелели от политическото насилие, а посещенията ѝ в Белене водят до създаването на документалния филм „Проблемът с комарите и други истории“ (режисиран от Андрей Паунов, 2007) и книгата Reclaiming a Memory: An Inquiry Into the Bulgarian Camp Past (2007).

Красимира Буцева започва проучванията си през 2016 г., докато учи фотография в университета в Портсмут, Великобритания. През последните няколко години превръща проучването на архивите на Държавна сигурност и разговора с оцелелите от репресиите в основна част от работата си. Един от последните ѝ проекти по темата, „Фотографиране при неблагоприятни условия“, спечели годишната награда за съвременно изкуство BAZA.

Джулиан Шехирян е докторант по история в Принстънския университет, интердисциплинарен изследовател на социалната история на психиатрията и психотерапията в България и САЩ. Проучванията му в тази област водят до инсталацията „Изравяне на психиката“ в Червената къща (2015).

На 10-и ноември в СГХГ се проведе и дискусия, посветена на изложбата на Топузова, Шехирян и Буцева, на тема „Може ли изкуството да разказва миналото?“. Може ли една инсталация да направи възможно свидетелството за травмата? Каква е връзката между визуалното изкуство и историческата методология? Защо и кому е нужно всичко това? Разнородна група от учени, куратори, художници и дейци на неправителствени организации обсъдиха тези въпроси в опит да осмислят намесата на инсталацията като арт проект, подреждащ фрагментите на една премълчана история. В разговора се включиха и тримата автори на експозицията в ролята на модератори, а сред гостите бяха Весела Ножарова (изкуствовед), Даниела Колева (културолог, Софийски университет), Луиза Славкова (Фондация „Софийска платформа“), Момчил Методиев (историк, НБУ), Уилям Нелсън (писател и историк) и др.

Може ли изкуството да разказва миналото?

Лилия Топузова: Как да представим политическото насилие по време на комунистическия период в настоящето? Според нас и до ден днешен историите за българския гулаг не са част от публичното пространство в България. Това, което ние направихме, е една инсталация-изложба на две места, за да покажем как всъщност съществува тази памет. Тя е базирана на двайсет години изследователска дейност с устна история, интервюта на терен с хора, които са минали през лагерите и също така много документални изследвания в различни архиви. И всъщност това, което можете да видите, са две инсталации, които представят умишленото изгаряне на архива, умишленото унищожаване на архивните документни свидетелства. А това, което чувате в едната от тях, са буквално гласовете на репресираните. Тези инсталации са неясни, защото споменът за лагерите е неясен. Той може да е ясен за много от вас, които сте тук, но за средния човек, за средния ученик в България той не съществува. Така че, ако отидете в студио The Neighbours на ул. „Георги Бенковски“ №40, ще видите къде той съществува, той съществува в апартаментите, в личните пространства на хората, които са преминали през лагерите. Там можете да чуете интервютата, които направихме, и да станете свидетели на тези спомени.

Красимира Буцева: Там създадохме жилищни пространства, вдъхновени от реалните жилища на оцелелите, където провеждахме интервютата, които направихме с Лили през годините. Там можете да посетите една кухня, една спалня и една всекидневна, които не са етнографска репрезентация на домовете на тези хора. В тях пускаме видеа от двата лагера – в Белене и в Ловеч, както и откъси от интервюта. Една част от оцелелите са говорили за това, което са преживели, с книги, мемоари, документални филми през 90-те години. По някакъв начин те са се опитали да бъдат част от публичната среда. Друга част от оцелелите споделят в нашите интервюта, че за първи път разказват за преживяното, предпочели са по някакъв начин да запазят себе си и да не говорят – било от желание за самосъхранение, лично и семейно, но все пак разказаха пред нас историите си. И третата част от хората са тези, които не са имали възможността да говорят, които са загубили живота си…

Лилия Топузова: Ние знаем все още много малко за това, което е преживяно, и може би трябва да заключим дискусията със заключението, че никога няма да узнаем точно какво се е случило, защото е унищожен не само архивът, унищожени са и спомените, унищожена е възможността да се пресъздадат тези спомени. Интервютата са правени през последните двайсет години, ние сме прекарвали много време с хората, връщали сме се и сме се завръщали, и спомените, които чувате, гласовете, които чувате, са на хора, които вече ни познават и които са готови да споделят.

Красимира Буцева: Искам също да кажа защо направихме изложба, а не нещо друго. Ние стигнахме до заключението, че когато пишем за тази история например в академични трудове, те остават достъпни само за определен брой хора и не могат да опишат целостта на случилото се. След това работихме с филми и отново срещнахме същия проблем. Работили сме също с фотография, със звук. Но всички тези начини са по някакъв начин недостатъчни, те не могат да говорят цялостно за политическото насилие. Накрая стигнахме до заключението, че ако създадем инсталация, която хората могат да преживеят, да седнат на дивана и да послушат, да видят как различни части от инсталацията се включват и изключват, как предметите оживяват, така можем да разкажем по-добре в сравнение с всички други наши опити.

Уилям Нелсън: Едно от нещата, за които искам да говоря днес, е колко е трудно да се работи с история, която може да бъде изгубена, заличена или премълчана. Разбира се, историците имат начини да работят с подобни заличени или изчезващи истории. Но също така и изкуството може да върши тази работа, то може да работи със забравени и неразказани истории, които не са представени достатъчно добре. Тази инсталация, която виждате тук, е пример за работа с такава история – конкретно тези стаи, които са стаите на оцелелите. Едно от нещата, които обсъждахме доста, е как миналото може да приеме материална форма. Това ни дава възможност да се сблъскаме с миналото по нов начин, с нов поглед и в ново пространство. Аз преживях тази изложба по много специфичен начин. По време на нейното откриване, дойдоха много хора и бе много шумно, и инсталацията някак се сля с този шум, после авторите изнесоха речи и когато всички замлъкнаха, започнаха отново да се чуват гласовете на инсталацията, гласовете от интервютата. И това по някакъв начин сля историята с изкуството в този момент.

Даниела Колева: Докато слушах това, което казаха колегите, се сетих за един виц от серията за Радио Ереван. Той засяга късния соц. Попитали Радио Ереван дали може да се предскаже бъдещето. Отговорът бил: може, разбира се, дори това е много лесно, миналото е проблем, там е трудно, защото то непрекъснато се променя. Бих датирала този виц в началото на 90-те, защото тогава миналото действително започна да се променя. И мисля, че този ангел на историята, за който разказва Валтер Бенямин, сигурно доста от вас са го виждали, има един ужас в погледа му, е погледнал точно това минало, към което ние погледнахме в началото на 90-те години, за да открием какво е било и да не можем да повярваме, че е възможно да е било. И все пак да се убеждаваме отново и отново, че всъщност действително е било. И се убеждаваме в това благодарение на хора като Лили Топузова, които още тогава – Лили малко по-късно, разбира се, но някои колеги още през 90-те – започнаха това, което археолозите наричат спасителни разкопки. Там, където ще мине трасето на магистралата, най-напред пращат археолозите, за да видят какво има и какво може да се спаси. Във филма на Лили и Андрей Паунов „Проблемът с комарите и други истории“ тя разговаря с Юлияна Ръжгева и с Михаил Кърчев. Когато аз отидох за първи път в Белене, само две или три години по-късно, Ръжгева беше вече покойница, а възрастта беше поставила своя отпечатък върху паметта и съзнанието на Михаил Кърчев. И си мисля, че това, което Греъм Бърнет нарече historical consciousness, историческото съзнание, което ние понякога наричаме историческа памет и което е всъщност историята, каквато я познаваме ние като непрофесионалисти, ни го разказва тъкмо изкуството, а не професионалните историци като Момчил Методиев. На този терен, на терена на историческото съзнание и историческата памет всъщност изкуството е това, което работи по-добре… Изкуството е това, което най-добре разказва миналото. Въпросът е как го разказва.

Момчил Методиев: Нямам спор с това, което казваш. Ние като историци се ровим по архивите, аз лично се занимавам повече с архиви. От времето на комунизма човек вади истории, които са толкова невероятни, че единственото, което си казва, е: защо нямам таланта да ги опиша по начин, по който би ги описал един човек, който може да пише литературно. Разбира се, и академичното писане може да бъде интересно, но аз винаги съм си мечтал това академично знание, което се е натрупало по отношение на комунизма, в някакъв миг да се превърне в популярно знание. Разбира се, популярното знание е субективно, но и историята е субективна, кой историк би казал, че е написал обективната история на нещо. Всеки един от нас, като седне да пише, заявява някаква гледна точка и е честно да заяви тази гледна точка, така че читателят да знае, грубо казано, с кого си има работа. Но когато това академично знание се превърне в изкуство, когато се превърне в субективно преживяване, изразено с други изразни средства, то достига до много повече хора и при всички случаи до много по-различни публики. Трябва да кажа, че това, което видях на тази изложба, ме впечатли силно. Тя е въздействаща, това е най-краткото, което мога да кажа. Когато историята влиза в изкуството, понякога стигаме и до чисти фантасмагории, това също го знаем. Но тази изложба е не само, въздействаща, тя освен това е и коректна, тя е коректна към средата, в която са взети тези интервюта, тя е коректна към хората, които са дали тези интервюта, и в този смисъл тя стъпва върху една коректно представена история. Може би заради това е и толкова въздействаща. Това, което си помислих, тръгвайки си от изложбата, е, че ние имаме страшно малко неща, с които можем да представим лагерите. Няма останали фотографии, това, което е останало от лагерния живот, е доста малко. Има, разбира се, илюстрации на лагерници, които са впечатляващи. Но аз си помислих как мога да разкажа на моята дъщеря за лагерите. Тогава се върнах вкъщи и ѝ казах: има една изложба, ако ти е интересно, ще те заведа. И ще я заведа наистина. Точно това е, което ме грабна в тази изложба – автентичността спрямо източника и въздействието, което е постигнато. През 90-те години ние изведнъж се обърнахме към тази история и в известен смисъл тя ни цапардоса, защото изведнъж трябваше да осмислим всичко това по някакъв начин. Постепенно някои от хората, които бяха преминали през тези лагери, започнаха да издават своите мемоари, някои от тях продължиха да ги пишат години по-късно, но след това някак този интерес може би спадна или беше загърбен, или проработи желанието това някак си да бъде изтласкано встрани. Надявам се, че изложби като тази и изобщо навлизането на историята в изкуството ще направи така, че това мълчание да бъде преодоляно. Ние го дължим на тези хора, дължим го на тях, колкото и да звучи патетично, дължим го и на обществото. И все повече си мисля, че тази история не бива да се забравя, особено в контекста на всичко, което се случва днес, имам предвид войната в Украйна.

Весела Ножарова: Аз правя изложби, които се занимават с история и стъпват върху конкретна фактология и историческа тъкан от 2013 г. насам – лежерно, спонтанно и не много осъзнато. Днес обаче си давам сметка за хилядите подводни камъни, които стоят в този тип работа. Давам си сметка и за ценния инструментариум, който изкуството би могло да вземе от историята, и за границите, които човекът на изкуството би могъл да си постави или не би могъл да си постави. И за етиката на целия този процес. Защото каквото и да говорим, това е една много крехка повърхност, по която всички хора, които се занимават с история, ходят. И за да бъда по-конкретна, ще кажа, че има много различни аспекти по отношение на работата с архив. Имаме архиви, които са с ясен произход, данни, които са с не толкова изчистен и ясен произход, имаме много субективни гледни точки и начинът, по който един артист работи с този материал, го поставя в много специфична позиция, защото наистина гледната точка на артиста и инструментите, с които работи той, инструментариумът, който ползва, отива директно в емоционалния мир на зрителя. И тази намеса трябва да бъде много коректна спрямо първоначалния материал. Това ми се струва, че е страшно важно – този баланс и етика по отношение на работата с архива. Често пъти съм си мислела дали това, което правя, е било коректно спрямо историческия материал и къде акцентите биха могли да повредят тази историческа тъкан. Това ми се струва, че е един много важен аспект на работата въобще с документи и с документална основа, защото би могло да бъде чиста манипулация. Зависи тази история в ръцете на кого ще попадне. Това е едно от нещата, които трябва да знаем. Другото нещо, което ми хрумна вчера, когато гледах изложбата, е, че едно съвсем младо поколение работи с този исторически материал, независимо дали той е продукт на тяхно лично проучване, или се използва проучване, вече направено от други хора, но това, което ми направи много силно впечатление, е изборът на инструменти. В случая инструментите минават през веществеността на бита. Първото запознаване на една цяла генерация млади хора в България с миналото мина през вещи, през вещи, които първо бяха фаворизирани като соцвещи, които са много ярки и много интересно изглеждащи. Това тежнение към веществеността на социализма беше една много лека плоскост, по която предната генерация художници много лесно се хлъзна. И имаше доста сериозни упреци към някои текстове на Георги Господинов за вкуса на социализма, за предметите, които изглеждат толкова интересно, за тази археология на предметите. Това, което е наистина изключително, че сантименталният знак сега е във веществената памет, и вещественият език на говоренето на миналото в момента се промени по много интересен начин, много рязко се промени по отношение на този веществен език, който вече не е използван като сантиментален знак, а е използван като физическа връзка с миналото. Аз усетих вчера изложбата физически. Аз съм сядала на такъв диван и тези всички предмети на мен физически ми говорят. И се радвам, че работата с предмета е вече осмислена на ново ниво и има абсолютно различен начин на артикулация. Тези стаи от 70-те години на миналия век са еднакво коректни към миналото и в същото време към конкретния глас на човека, който говори.