Често се злоупотребява с темата за „руската култура“, за нейната уникалност и възвеличена значимост. Когато спорим за отношението си към Русия и нейните действия днес, това често изскача като оправдателен аргумент, използван от хора, които определят себе си като „русофили“ и хранят топли, а в някои случаи непоносимо горещи чувства към нея. Нека припомним обаче някои исторически факти, които поне за кратко могат да свалят Русия от непоклатимия пиедестал, на който са я поставили голяма част от българите, или най-малкото, за да я погледнат през по-реалистична призма.
Често се изтъква също, че руската култура е уникална, а тя е толкова „уникална“, колкото са френската, английската или да речем испанската. За някого тя ще е по-близка, по-разбираема, но няма как да е по-велика, по-забележима или по-недостижима. Това не е вътрешен брутен продукт или някакви икономически показатели, измерващи се в точни цифри. Под понятието „руска култура“ обикновено разбираме най-вече литературата, музиката и другите видове изкуства. Без съмнение руските творци са постигнали забележетелни резултати, които малцина биха оспорили. Но сякаш по правило тези, които най-настървено венцехвалят и значително преувеличават плодовете на руските творци, всъщност слабо познават личната им съдба и историческия контекст, в който са създадени, както и влиянията, на които са били подвластни. И нека не се лъжем: малцина от възторжените русофили познават наистина добре произведенията, които обичат да цитират. Оказва се, че те никак не владеят руски език или да го кажем направо – обикновено са от нискообразованите, които по правило нито четат, нито на театър, концерт или опера ходят, камо ли да преминат през изпитания като Толстой и Достоевски.
Нека първо уточним, че руската култура е млада, само на около 200 години. И дори това е спорно. Така или иначе до епохата на Петър I не са регистрирани кой знае какви забележителни артефакти по тези земи. Някъде в края на IX в. възниква Киевска Рус. Тогава се оформят и двата главни центъра на източните славяни и русите – Новгород и Киев. Докъм X–XI в. няма данни за книжовен език, той се формира след навлизането на християнството. Всички използвани книги от този период идват от България и са писани на „старобългарски“ език, което безспорно оказва силно влияние на формиращия се „руски“ език. Този процес е труден и дълъг.
Докато Шекспир пише пиесите си, тоест в края на XVI–началото на XVII в., руският, белоруския и украинският още не са дооформени, а за литература е и нелепо да говорим. Докато Джото, Пиеро дела Франческа, Леонардо, Ботичели, Рафаело, Донатело, Микеканджело и безброй други създават шедьоврите си и определят жалоните в западноевропейското изобразително изкуство, в Русия все още преписват книги и имитират византийските икони, а когато някой като Андрей Рубльов мръдне малко встрани от канона, смятат, че е постигната невиждана революция в православната иконопис. Рубльов е роден почти сто години след Джото, а през тези години вече работят и творят Чимабуе, Фра Анджелико и мнозина други, насочили живописта и интерпретацията на християнските сюжети в недостижими посоки, като жалони, които изцяло ще променят впоследствие изобразителното изкуство и ще положат основите на Ренасанса. В това време в „руските“ земи все още властва Златната орда, която ще залезе чак в края на XVI в. В периода до Петър I или във времената на Иван Грозни не е създадено нищо, съизмеримо със западната цивилизация и култура. При управлението на Иван III в Русия са поканени редица архитекти от Венеция и Флоренция, които оформят множество сгради, вплитайки италиански ренесансови мотиви. Една от тях е московският Кремъл, чиито кули са били построени доста по-късно. Когато княз Владимир I Велики покръства Киевска Рус през 988 г., той избира православното християнство, а храмовете, построени оттогава досега, копират византийските, като повечето от тях са създадени или изписани от гръцки архитекти и иконописци във византийския канон. Постепенно започват да се привнасят и някои типични руски характеристики, като куполите, приличащи на чалми-луковици, придаващи този специфичен, ориенталски силует, познат ни и до днес. И с това горе-долу се изчерпва приносът на Русия към световната култура почти до XVIII в., когато на сцената се появява Петър I, който с невиждано насилие започва модернизация на потъналите в средновековна тъма и непомръднали за векове руски земи. Петър I дълго пътува из Европа и разбира колко изостанала е Русия. Силно амбициозен, той печели войни и поставя темелите на разширяващата се руска империя. Решава да построи столицата си върху крайно неподходяща блатна местност, само и само да има излаз на море и да бъде съизмерим със Запада.
Това съревнование, това догонване продължава и до днес, но не в полза на „руския свят“. Постиженията през този интензивен, догонващ период са впечатляващи, но до едно се основават на имитация на западните еталони. Те са ерзац, закъснели копия, но затова пък с грандоманско-парвенюшки замах. Петербург е построен скоростно, с цената на стотици хиляди жертви. Човешкият живот в Русия не струва нищо, важното е да се удовлетворят желанията на Батюшката-господар. Всички градоустройствени, инженерни и архитектурни планове са дело на италиански, австрийски и други западни майстори. По-късно се включват и руснаци, до един обучени на Запад. Целият облик на Петербург е базиран на вече отдавна изградени западни образци, и всъщност е едно ехо, едно отражение на ренесансови, барокови и други западноевропейски стилове. По времето на императрица Елизавета се разгаря страст към строителство на дворци. Всички нейни барокови дворци са дело на италианския архитект Бартоломео Растрели, който пристига в Русия шестнадесетгодишен. Този стил, в който той твори, се отличава от европейските образци по огромните си мащаби, пищността на формите и ярките си цветове. Същата имитативност и копиране се наблюдава и в останалите жанрове – литературата, основана най-вече на френски образци, музиката – там се следват немските и италианските композитори, изобразителното изкуство – чак до началото на ХХ в. сковано в наподобителен реализъм, докато не се появяват авангардните форми, които също се базират на западните нови течения, родени като протест и антипод на „буржуазното изкуство“.
Не трябва да се забравя, че в Русия до 1861 г. съществува крепостничеството, което е чиста форма на робство, и че за разлика да речем от балканските народи в Османската империя крепостните нямат никакви права и собственост. Те нямат никакво право на придвижване, могат да бъдат произволно премествани, връщани обратно, заточавани, продавани. Донякъде тази изостаналост се дължи на монголското иго в Русия (от около 1230 г. до средата на XV век). Татарите оставят отпечатък върху болярските традиции и навици. В продължение на повече от 300 години (в периода на Ренесанса на Запад) Русия е откъсната от европейската цивилизация. Княз Шереметиев притежава 200 000 регистрирани крепостни селяни, които на практика са около един милион. Между тях биват подбирани няколкостотин, които се обучават като художници, архитекти, скулптори, мебелисти, златари, резбари, овощари, сценични техници, актьори, певци и музиканти, за да осигурят стремежа на богатите да подражават във всички компоненти на европейската култура. Това, което съгражда руската аристокрация, се основава на уменията на милионите безименни крепостни. Когато липсват умения, без проблеми се замества с бройка. В Кусково е сформиран духов оркестър, в който за да се пести време в обучаване на музикантите, всеки научава да свири само една нота. Броят на музикантите зависи от броя на различните ноти в дадена мелодия; единственият изискван от тях талант е да изсвирят нотата в подходящ момент.
Руснаците живеят в шизофренична разпокъсаност. „Ние, руснаците, имаме две отечества – Русия и Европа”, пише Достоевски. А Салтиков-Шчедрин заявява: „В Русия съществувахме само като всекидневие, или както се казваше тогава, като „начин на живот“. Отивахме в канцеларията, пишехме писма до роднините си, вечеряхме в ресторанти, разговаряхме помежду си… Но духовно всички живеехме във Франция.“ Европа за руснаците е духовен дом, от който те черпят своето образование, език, религия и отношение към действителността. Те са дотолкова потънали в чуждоезиковото богатство, че повечето от тях трудно говорят или пишат на родния си език. Френският език е езикът на висшето общество. Първият език на Пушкин е френският. Парадоксално, но най-изисканите и културни руснаци употребяват само диалектни форми на руския, усвоени от прислугата. Това е европейската култура на Толстоевата „Война и мир“ — култура, в която руснаците „говореха онзи изящен френски език, на който дедите ни не само говореха, но и мислеха.“ На родния си руски същите тези руснаци говорят като французи, прекарали само една година в Русия. Като момче, Толстой има за частен учител германец, а леля му го учи на френски език. С изключение на няколко поеми от Пушкин, Толстой не познава руската литература. Тургенев има за частни учители французи и германци, като се научава да чете и пише на руски, благодарение на един крепостен лакей на баща си. Набоков пише как неговият „чичо Рука“ използва „претенциозна смесица от френски, английски и италиански, всеки от които говореше с далеч по-голяма лекота, отколкото родния език.“
Православието е също толкова непонятно за разбиранията на този европеизиран руски елит. Аристокрацията не се възпитава в държавната религия, следва светската култура на Френското просвещение. Православието е вероизповеданието на прислугата и се възприема като най-ниското социално стъпало след протестанството на германските преподаватели и католицизма на френските гувернантки. Майката на Тургенев не крие презрението си спрямо православието, което според нея е религия на простолюдието. Аристокрацията смята православието за „селска религия“.
Някъде по това време започва да се заражда като реакция и антитезата на чуждестранното притворство, противопоставяно на руската душевност, наратив от XIX век, валиден и до днес. Същността му е в стария романтичен идеал за чистата и неподправена Русия, която е непокварена от цивилизацията. Истинската, правилната Русия е в провинцията, там битуват „руските“ добродетели. Руснаците разбират, че са подвластни на фалшиво подражание, което дори изглежда гротескно, и те като удавници се хващат за селските си корени, непокварени от западните влияния.
Европа е пълна с условности, а при руското селячество всичко е спонтанно. За образования елит Европа е всичко. Тя е културен идеал, духовен център, пътуването дотам е поклонничество. Там търсят просветление. Двеста години след Петър I руснаците следват начертания от него път на Запад. Децата на аристокрацията учат (както и днес) в университетите на Париж, Лайпциг, Гьотинген… Всички пионери на изкуствата в Русия изучават занаята си в чужбина. За всеки аристократ обиколката на Европа е фундаментално начинание и жест на съзряване. Същевременно те изпитват силни съмнения и несигурност в европейската си самоличност.
Навсякъде, където и да отидат, се сблъскват с европейската представа за една изостанала Русия. В Лайпциг професорите наричат руснаците „варвари“ и не могат да повярват, че съществуват руски писатели. Във Франция е още по-зле. Там отношението към руснаците, изучаващи френската култура, е крайно снизходително и изразяват презрение към тях като към „маймуни, които знаят единствено да подражават“.
През 1836 г. Чаадаев бива обявен за луд, защото отчаяно пише, че руснаците може и да са в състояние да подражават на Запада, но им е невъзможно да усвоят главните западни морални ценности и идеи. Налице е силен комплекс за малоценност, за несигурност, завист и неприязън спрямо Европа, все още определящ руското съзнание. И той води до непредвидими и крайни реакции. За съжаление, както и днес, костващи милиони жертви и разрушения.
Чавдар Гюзелев
Чавдар Гюзелеве роден през 1961 г. Завършва Художествената академия в София. Живее седем години в Италия, където работи в областта на илюстрацията и графичния дизайн. Сътрудничи за списания като Vogue, Мах, Vanity и др. Връща се в България, където продължава да работи като графичен дизайнер и сценограф. Номиниран е многократно и печели някои от престижните театрални награди. Преподава графичен дизайн в НБУ. Има редица самостоятелни изложби у нас и в чужбина.
