ака се нарича една от най-известните графики на Гоя от серията „Капричос“. Капричос впрочем означава капризи; днес по някакъв каприз на историята живеем във времена, в които сънят на разума наистина ражда чудовища. Едно от тях е известно под името Владимир Путин.
Стои на дневен ред въпросът чий разум е спал, докато се е раждало това чудовище. Отговорът е кратък и безпощаден: нашият. На либералния, демократичен и цивилизован свят. Който, уви, има един пагубен рефлекс – да приема желаното за реално. Именно поради този рефлекс никой не вярваше, че Путин ще нападне Украйна. Вярата, че той е човек като всички останали, и че живее в XXI век, ни погоди лоша шега. В резултат на същата вяра впрочем половин Европа се остави да бъде енергийно зависима от неговите газопроводи и нефтопроводи, без да може да ги види като цеви, насочени към общото ни бъдеще.
Той не е човек като всички други, нито пък живее в XXI век. Той е пресечната точка между КГБ и блатните руски бандюги – и в двете категории няма нищо човешко. Обитава темпоралните пространства на Иван Грозни и Сталин – при това едновременно.
Трябваше да знаем това отдавна. Още когато днешната му дясна ръка Николай Патрушев организираше взривяването на жилищни блокове, за да оправдае втората война в Чечения. Когато тази война изравни със земята Грозни и изтреби половината чеченци. Когато начена практиката да създава „народни републики“ в съседните страни, скрито ръководени от неговите зелени човечета. Когато нападна Грузия. Когато убиха Анна Политковская и Борис Немцов, и още незнайно число други несъгласни с неговия режим. Когато отровиха Литвиненко и Скрипал. Когато анексира Крим и създаде Донецката и Луганската републики, за да започне още тогава, през 2014 г, война срещу Украйна, която не е преставала, само премина в нова, по-гореща фаза. Когато застана зад сатрапа Башар Асад и му помогна да си върне териториите, унищожавайки милионни градове – като например Алепо.
Трябваше да знаем и помним всичко това – но го забравихме. Решихме, че Русия е нормална държава, с която може да се води бизнес, да се преговаря, да се поддържат дипломатически отношения Не, не е. Отдавна вече не е. Защото нормалността е и отговорност, а такава в случая липсва. Липсва впрочем не само заради необяснимите зверства в Украйна, заради военните престъпления, заради извършвания там геноцид (как по друг начин да определим случващото си в Мариупол – споделящ днес съдбата на Грозни и Алепо?). Липсва заради пълното пренебрежение към съдбата на планетата и на човечеството.
Доказателства ли? Ето ги: тази седмица руската армия се занимава със симулиране на атака с ядрени ракети. Набелязаните цели са Берлин, Париж и Лондон. Изчислено е за колко секунди тези цели ще бъдат поразени. Не за много – между две и малко над три минути за всяка от тях. Малко преди това руското министерство на отбраната съобщи за тестването на междуконтиненталната балистична ракета „Сармат“, способна да носи десет ядрени глави. Путин предупреди държавите от НАТО и ЕС, че могат да очакват мълниеносен отговор, ако по някакъв начин се намесят във войната в Украйна – и повече от явно намекна, че би могъл да използва ядрено оръжие.
В същото време неговият външен министър Сергей Лавров обясни какво разбира Кремъл под намеса във войната: „Когато НАТО влиза чрез заместник де факто във война с Русия и изпраща на този свой заместник оръжия, то тогава човек прави това, което се прави във война“. И обяви, че има сериозна опасност от избухване на Трета световна война – като подчерта, че ситуацията днес е по-сериозна от тази по време на Карибската криза. В отговор НАТО заяви, че няма реална опасност от ядрен конфликт, а военните помощи за Украйна ще продължат. Дано и този път не вземаме желаното за реално.
Разбира се, най-вероятната хипотеза за дрънкането на ядрено оръжие от страна на Русия е, че става дума за блъф. Няма как Путин да не знае, че дори и пръв да започне ядрения конфликт, неговата страна така или иначе ще бъде унищожена. Въпреки това съществува и един минимален процент вероятност да не става дума само за блъф, чиято цел е да пресече военната помощ за Украйна. Изключителната напрегнатост на днешната ситуация се дължи на факта, че Путин просто няма как да си позволи да отстъпи – защото направи ли го, това би означавало край на неговата власт – при това безславен край, което за човек с месианско мислене е недопустимо.
Той трябва да спечели – или поне да имитира победа, просто няма друг избор. А след като неговата „военна операция“ затъва, трябва да измисли нещо друго. За това „друго“ има две опции: ядрена атака с малка мощност в границите на Украйна (например срещу Киев) или разширяване на конфликта (например срещу Молдова, която за разлика от Украйна наистина може да бъде прегазена за броени дни). После… после каквото Бог дал.
И тогава излиза на дневен ред въпросът – как ще реагира НАТО на подобно развитие? Може би пак ще се придържа към днешната си теза, че няма да изпраща войски, за да не предизвика Трета световна война? Дано да бъде лош пророк, но ми се струва, че ако Путин успее с тази война, Третата световна е неизбежна. Той няма да спре до Украйна, няма да спре и до Молдова. Окуражен, че всички се страхуват от ядрените му оръжия, той просто ще продължи – с агресия срещу балтийските страни или може би срещу България, доказала се междувременно като най-колеблив и слаб член на Алианса, с мощна пета колона, овластена на президентско равнище.
Предполагам, че мнозина ще възразят, че подобно поведение на Русия противоречи на логиката и на нейните собствени интереси. Противоречи, да. Но и започването на войната в Украйна противоречи на същите. Не става дума за нормална държава – става дума за деспотия, чието население е във висша степен зомбирано, във всеки случай достатъчно, за да не може от него да се очаква да оспорва решенията на властта. Впрочем в статията си „Одемоняването на Русия“ Калин Янакиев повече от ясно показа, че ядреното пощръкляване не е само налудна проява на Путин – очевидно тази налудност е обхванала и „широките народни маси“.
Освен всичко това стои и един много особен въпрос – за менталното здраве на руския лидер. Луд ли е Путин? Да, може би, ако месианският реваншизъм може да се приеме за лудост. Когато става дума за човек, начело на огромна държава и с достъп до ядреното копче обаче, месианството е дори по-опасно от лудостта. Какво ще се случи например, ако този човек, повярвал си, че трябва да възстанови величието на Руската империя, види, че не е в състояние да го направи? Какъв ще бъде неговият избор тогава? Дали просто ще се примири със своето поражение – или ще каже, както го е казвал вече: „За какво ни е свят, ако в него я няма Русия?“
Едвин Сугареве роден на 27.12.1953 г. в София. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1978 г. Работил е до 2010 г. като научен сътрудник в Институт за литература, БАН, бил е народен представител в 7-то ВНС, 36-то и 37-то НС, посланик на България в Монголия и Индия. Бил е редактор на самиздатския алманах „Мост“ (1989), един от основателите и главен редактор на седмичника „Литературен вестник“ в периода 1991–1997 и 2002–2010. Доцент в департамент Нова българистика към Нов български университет. Доктор на науките (1985) и доктор на филологическите науки (2009). Носител на наградата за роман на годината на Фонд „Развитие“ (2004) и на голямата награда за SMS-поезия (2005). Автор на изследването „Българският експресионизъм“ (1988), на монографиите „Николай Райнов: боготърсачът-богоборец” (2007) и „Поезията на Александър Вутимски: паралелни прочити” (2009), на романа „Невъзможните убежища на поезията“ (2005), на стихосбирките: „Обратното дърво“ (1989), „Калейдоскоп“ (1990), „Водни кръгове“ (1990), „Слизайки“ (1992), „Рокада“ (1994), „Скрити сетива“ (1996), „Кратко“ (1997), „Хайку от Камен Бряг“ (1997), „Джаз“ (1998), „Житие на съня“ (1999), „Стихове на откачалката“ (2000), „Вълча памет“ (2000), „Чиреп” (2001), „Сюр“ (2003), „Родина” (2005), „Мрежата на Индра” (2007), „Събирачи на хартия” (2009) и др.
