Митът за творческите личности, живеещи в кулата от слонова кост и работещи над своите творби, независимо от световните катаклизми, отдавна не е актуален и дори буди присмех, особено в днешно време, когато е почти невъзможно да останеш изолиран, камо ли да не заемеш позиция.

Но какво означава това? Да заемеш позиция чрез творчеството си, да участваш активно в някоя партийна организация, със специфичните ѝ идейни платформи, да подкрепяш пряко или косвено лидери и партии, като заставаш с името си зад тях? Като изключим творците, които пряко се превръщат в политици, често поради неудовлетворение от творческите си постижения, суета или пък надежда за финансови облаги, прикрити под алибито за борба в служба на обществото, няма как да не се замислим и за останалите, лишени от такива стремежи – да заемат ли те ангажирана активна гражданска и политическа позиция, или да останат в сянка, потънали в уюта на метафизичното съзерцание, във философските трансцедентални размишления или в естетизма на l’art pour l’art.

Днес в дигиталната епоха, когато прекарваме голяма част от времето си в социалните мрежи и всяко събитие достига мигновено при нас. Всеки международен конфликт, тероризъм, а сега и война ние наблюдаваме директно, ето защо няма как да се скрием, да притихнем, да замълчим и да се самоизолираме, а и не бива. Големите творчески личности и интелектуалците в Русия имат най-богатия и най-трагичен опит във взаимодействието власт-интелигенция (Терминът интелигенция е въведен през 70-те г. на XIX в. от руския писател П. Д. Боборикин).

В съвременната социологическа литература се прави разграничение между „интелигент“(като представител на масовите интелектуални професии) и „интелектуалец“ (като принадлежащ към елита на интелигенцията). И днес отново ставаме свидетели на ужасяващ сблъсък, който е изпитание за съвестите и морала на тази прослойка от обществото. Безбройни са примерите за трагичните съдби на руски писатели, композитори, художници, които са заплатили независимостта и силната си позиция с живота си или с години каторга.

На фона на това изтребление днешните разглезени и забогатели руски звезди като Гергиев, Нетребко или Мацуев, да не говорим за Никита Михалков, който през последните десетилетия се превърна в символ на моралното и творческо падение, отблъскват или дори предизвикват отвращение с блюдолизкото си поведение спрямо диктатора Путин. Ще кажете, че винаги е имало и такива, че дори са мнозинство, което боязливо брани бита, безконфликтното си живуркане и кариерата си. И ще сте прави. Чуват се и гласове, които обвиняват Запада за рестрикциите, които предприема срещу придворните артисти. Обвиняват инициаторите им в цензура, cancel culture, или в нещо подобно на онова, което Хитлер е правил по времето на нацизма, едва ли не в някакво съвременно аутодафе и зоват това да не се допуска, да не се намесват политически решения в областта на духовното…

Някои питат защо не били налагани подобни мерки по времето на СССР на тогавашните творци и изпълнители, доколкото по презумция те са подкрепяли страховития режим и дори са го обслужвали, просто защото са се родили в него. Това е ефектът на кривото огледало. Злополучна деформация в мисловния процес или съзнателна манипулация, която разменя местата на жертвите и на техните палачи, замазва вините, релативизира различни по причина и степен действия… Как да отсеем кой би трябвало да бъде остракиран, за кого да си затворим очите и да се оставим да бъдем завладени от таланта му, да простим и забравим?

Например Вагнер и до днес е забранен в Израел, не само защото вдъхновява Хитлер и налудничавите му теории със сюжетите на оперите си, но и защото сам става подстрекател към антисемитизъм, като написва прословутия си памфлет през 1850 г. „Еврейството в музиката“, където твърди, че евреите нямат потенциал за музикално творчество. Вагнер твърди, че творчеството се базирало върху корените на композитора в едно общество, а евреите нямали такива, затова можели да бъдат само имитатори.

В едно следващо издание, публикувано двайсет години по-късно, Вагнер допълнително нагнетява обвиненията си срещу евреите и дори стига дотам, че допуска унищожаването на еврейската общност. Йозеф Гьобелс заявява: „Чрез своите писания и своята музика Вагнер ни научи що за човек е евреинът“. Когато сме запознати с тези факти, няма как да подценяваме и омаловажаваме ролята на твореца и влиянието му върху политиците и диктаторите. Дали Вагнер си е давал сметка за последствията и дали деянията му не са преувеличени?

Не мисля. Въпреки това гениалността на музиката му не е засенчена, напротив – издигната е в култ. Но всичко това би трябвало да ни накара да се замислим за силата на творчеството, често подценявана и маргинализирана. Мнозина творци са били принудени да правят компромис, за да оцелеят и за да могат да творят. Такъв трагичен пример е Михаил Булгаков, който влиза в унизителни взаимоотношения с отвратителния сатрап и масов убиец Сталин, за да оцелее и за да не бъде разстрелян като куче, подобно на хиляди свои събратя. Пише му множество писма. Иска позволение да напусне страната, но телефонът позвънява и лично другарят Сталин благо го убеждава да остане в СССР, след което за известно време нещата около него потръгват. Назначен е на работа, поставят драматургията му, дори пише пиеса за младия Сталин, но тиранът не я одобрява и Булгаков отново изпада в немилост и мизерия. Пише романа си „Майстора и Маргарита“, който вижда бял свят десетилетия след смъртта му. Подобна е съдбата на хиляди негови събратя, други са разстреляни, трети прекарват години в ужасяваща каторга.

А ето и друг пример – Александър Солженицин, олицетворението на твореца страдалец, написал разтърсващия „Архипелаг Гулаг“, който бе отявлен националист, а в края на живота си дори поддържаше отношения с Путин и негови идеи залегнаха в доктрината на режима. Солженицин писа срещу НАТО, твърдеше, че нямало никакво съмнение в намеренията на Алианса да подготви пълното обкръжение на Русия, след което да отнеме нейния суверенитет. Солженицин харесва Путин и дори публично заявява, че той ще донесе бавно и постепенно възраждане на Русия.

Последните политически събития показват, че Путин действително следва редица от идеите на писателя, особено в тази сфера, известна като „ближнее зарубежье“ (близката чужбина), или бившия СССР. И както отбелязват някои анализатори, това е един от парадоксите на историята – враг номер едно на СССР се превръща в духовен наставник на офицера от КГБ, който нееднократно демонстрира носталгия по съветското време. Дълги години преди смъртта си крайно патриотичният Солженицин настоява, че Украйна е длъжна да бъде в състава на постсъветска Русия. Той не възприема украинците за отделна нация и в брошурата си от 1990 г. „Как нам обустроить Россию“ (Как да подредим Русия) твърди, че е лъжа и измислица различността на някакъв украински народ от IX век с някакъв друг, украински език.

Разбира се, когато говорим за днешните събития и санкциите, които предприема Западът по отношение на артистичната дейност на някои руски творци, не можем да не се запитаме защо досега не бе предприето нещо подобно, защо безпроблемно те шестваха по световните сцени, а трябваше да се стигне дотук, сякаш не знаехме за топлата им връзка с руския диктатор? Слабост и лицемерие ли е всичко това, или пореден неуспешен опит да разделяме таланта от моралните проявления на човека? По време на Студената война дисиденти и политически емигранти като Ростропович имаха статута на икони и олицетворяваха борбата със съветското чудовище. Другите, особено по време на Застоя, бяха възприемани като вътрешни емигранти, а мнозина от тях режимът се опитваше да опитоми и купи.

Между другото, Русия винаги се е опитвала да води пропаганда чрез творческото и артистичнато си съсловие. Тя щедро инвестира в промотирането му по световните сцени, а западният снобизъм спрямо руското изкуство допълнително съдейства за неговата успешна реализация. Ала няма как да приемаме с възторг таланта на някого, докато той възхвалява и слугува на психопати и диктатори, които предизвикват масови трагедии и са заплаха за съществуването на света. Талантът не е индулгенция за извършените подлости.  

Чавдар Гюзелев е роден през 1961 г. Завършва Художествената академия в София. Живее седем години в Италия, където работи в областта на илюстрацията и графичния дизайн. Сътрудничи за списания като Vogue, Мах, Vanity и др. Връща се в България, където продължава да работи като графичен дизайнер и сценограф. Номиниран е многократно и печели някои от престижните театрални награди. Преподава графичен дизайн в НБУ. Има редица самостоятелни изложби у нас и в чужбина.