„Търся издател за трилогията на татко“

„Търся издател за трилогията на татко“
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    03.02.2022
  • Сподели:

Дима, тази година на 11 януари се навършиха 7 години от кончината на баща ти, писателя Красимир Дамянов. Защо ми се струва, че паметта за него все повече ни се изплъзва? Така ли е наистина, как мислиш ти?

На първо място, благодаря ти за поканата за интервю.

 

Баща ми беше колоритна фигура и определено умееше да привлича вниманието върху себе си. В този смисъл паметта се изплъзва и избледнява, тъй като него вече го няма. Наистина в началото приятели направиха събития в негова памет, излязоха и няколко интервюта, дори имаше идея от Светлозар Желев за създаване на фондация „Красимир Дамянов“, която да се помещава в къщата ни за гости в Барселона. Направихме малка паметна плоча, която стои там. В Барселона баща ми създаде културна асоциация „Артхостал“, която съчетава туризма с културата. Канеше различни артисти да му гостуват, знаеш, и ти си бил гост. Организираше изложби, четения, че и купони.

 

В Барселона направихме последно през март 2019 г. среща, оформена като кръгла маса, посветена на творчеството му. Гости бяха проф. Михаил Неделчев, проф. Пламен Дойнов и д-р Мария Огойска. Идеята беше всяка година да се провеждат няколко културни дни (около рождения му ден на 25 март), в които да си спомним за него. Да се канят различни литератори и творци, да е като минифестивал, на който да се представя българска култура в Барселона. За съжаление пандемията връхлетя всички ни и осуети плановете, времето минава бързо и спомените наистина избледняват, така и идеята за фондация ни подмина, въпрос на средства, спонсориране, ентусиазъм и не на последно място опитност. За нас с майка ми беше голям удар загубата на баща ми, един мощен мотор си отиде.

 

Надявам се, когато или ако нещата се върнат пак към една умерена нормалност, да съумеем да възобновим тези културни дейности, имайки предвид, че в Барселона няма Български културен център, дори в цяла Испания няма, доколкото ми е известно.

 

Спомените за личността може и да избледняват, но произведенията остават. Радвам се, че баща ми присъства като автор в читанката на „Просвета” за II клас с „Конфитюр“ от „Приказки за злояди деца“, които също бих искала да се преиздадат, ще видим. През 2019 г. дадохме права на „Анубис” да включат друга приказка от „Приказки за злояди деца“ в читанката за IV клас, по-точно „Още нещо за палачинките“, една от любимите ми. Покрай интервюто се присетих и реших да я потърся, не я намерих в програмата, там сега фигурира „Немска приказка за палачинките“, явно са решили да сменят съдържанието, жалко…

 

Кои от неговите познати и приятели все пак неизменно би споменала и откроила заради опитите им да воюват с тази забрава?

 

Определено Палми Ранчев, който е много деен във всичко и се отзова на молбата ни да редактира последната част от трилогията „Дневникът на една пеперуда”. Тази трета част за жалост е недописана, но все пак мисля, че е хубаво да се издаде. Тя е най-емигрантската част, наситена с действие и доста по-стегната като израз.

 

Други са Георги Борисов, Светлозар Желев и проф. Михаил Неделчев, който дойде до Барселона заедно със проф. Пламен Дойнов. Ти, тъй като се сети за татко и ме покани за това интервю.

 

Обикновено връзката между баща и дъщеря е много силна. Струва ми се, че и при вас беше така. Разкажи какъв баща беше Краси?

 

Наистина е силна връзката, поне между нас беше така. Баща ми беше човек с много силна психика и можеше да е очарователен, но и на моменти – страшен, човек или го харесваше много, или хич. Винаги беше пълен с идеи и невероятна енергия, за да ги осъществи. Мисля си, че макар да беше морален и духовен човек, беше и достатъчно заземен, че да си върши земните дела успешно. Ярък, креативен, весел и много жив. 

 

Доколкото знам, правата за публикуване на романовата му трилогия в момента се държат от изд. „Лексикон“. Бях останал с впечатление, и то още преди 4 години, когато пратих на Йордан Антов един мой текст за нещо като послеслов към очакваното издание, че то е въпрос на месеци. Но и досега такова издание няма. Защо, каква е твоята информация?

 

Да, правата за трилогията се държат от изд. „Лексикон“. Още през 2017 г. подписахме договор с обещанието, че едва ли не веднага ще излезе. За жалост се затлачи по неизвестни за мен причини. Получавах все уклончиви отговори и обещание за скорошно издаване. Миналата година Палми Ранчев редактира последната част по препоръка на Георги Борисов и отново имаше обещание, но накрая нищо. Тази година изтичат правата, така че призовавам, ако някой издател би искал да помогне в издаването поне на третата част, много бихме се радвали. Имам няколко варианта за корица, книгата е редактирана и…

 

Имаше ли у Красимир Дамянов моменти на съжаление, че е напуснал България през 1990 г. – най-малкото поради това, че новата обстановка задълго го принуди да загърби литературата?

 

Според мен не, даваше си сметка, че би му било тясно в литературните български среди и техните свади и малки войни. Мисля, че излизането навън му даде една широта на мисълта и опит, който трудно би придобил в България. Не знам как би се развил в България през 90-те с всичката мерзост, политика, мутри и дали изобщо би писал, ако беше останал.  Никога не е страдал от комплекси и в момента, в който можа, се върна към литературата с цялата си страст. Жалко, че си отиде толкова рано и не можа да завърши последната част, а според мен имаше и какво още да пише, да се върне към разказите и по-кратките форми.

 

Как се отрази този негов житейски избор на твоя живот?

 

Даде ми шанс да уча и порасна в друга държава, различен свят, да сменям обстановката, да говоря друг език и да се докосна до различна култура от българската. Заминахме, когато бях на 11 години и израстването ми стана в Мадрид, но никога не загубих връзката с България. На 21 години избрах да се върна в България и оттогава живея между двете страни. Има своите хубави и лоши черти, но това е.

 

Поддържате ли още градинката му на площадчето пред жилището ви в Барселона?

 

Всъщност тази градинка не беше негова, но той много свойски така я наричаше. Лозата, която засади, расте и хубавее. Скоро срещнах една жена от сдружението на съседи, което обгрижва градинката. Поговорихме си, тя веднага се сети за баща ми. С усмивка ми разказа как той не можел да схване, че тази градинка се гледа в общност, за да се споделят накрая всички нейни плодове от съседите в един ден на „фиеста“. Той наистина възприемаше, че щом си има лехичка и си я гледа (както той прецени), значи ще си бере, когато си иска. Рефлекс от бунтарството, което винаги го е съпровождало. Наистина тази жена не беше живяла в България през социализма, не се бе сблъсквала с проблемите на общата собственост, а напротив, участваше в малки социални инициативи като тази да се грижи за обща градина в градска среда. Май беше от организационния комитет. Сподели ми, че ѝ се е сторил много интересен и енергичен човек и че в крайна сметка го оставили да си прави, каквото иска. Факт, че лозата е там и расте. Много хора от квартала го помнят, от улични музиканти, до преподаватели в университета. Невинаги беше дипломатичен в изказа си, но пък беше истински и без претенции.

Много ми липсва. Бих искала да е тук до мен и да обсъдим това интервю.

 

Дима Дамянова е визуален артист. Завършила е специализирана гимназия по изкуствата и интериорен дизайн в Мадрид. От 2003 г. живее между София и Барселона. Учила е в Националната художествената академия, специалност „Плакат и визуална комуникация”, има и магистратура по същата специалност там. Има дъщеря, на 12 г. Работила е като графичен дизайнер и илюстратор. В момента е на свободна практика. Нейни неща могат да се разгледат тук.

 

 

Дима Дамянова

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

 

Успешно плаване, Капитане!

 

(Нещо като послеслов към неиздадения двутомник с испанската трилогия на Красимир Дамянов)

Деян Енев

 

Нека да припомня още в началото на този текст един факт, може би недостатъчно известен на широката публика: редакторът на първото издание на романа „Калуня-каля”, излязъл през 1988 г. в издателство „Български писател”, е тъкмо писателят Красимир Дамянов. Това беше една от големите ми лични радости около книгата на Георги Божинов. Защото през 80-те години на миналия век разказите на Красимир Дамянов ни зашеметиха. Той издаде само два сборника: „Защо няма Бог?” и „Дяволски нокът”, но в тях беше всичко, което търсехме като млади и зелени белетристи в областта на разказа. Наред с класиците и големите ни съвременни български и чужди разказвачи, той беше нашият истински учител – баткото, който може да бяга най-бързо и да скача най-високо, но човек от нашия двор, от нашето училище, от нашата улица. Един от нас.

 

 

Както е известно, в началото на 90-те писателят Красимир Дамянов изчезна за две десетилетия от българската литературна сцена. Той емигрира в Испания и спря да пише. Или, както сам признава, направи си литературно самоубийство.

 

Есента на 90-а видях за последен път Красимир Дамянов преди срещата ни през 2008 г. Разминахме се на „Графа”, той каза, че има важен телефонен раговор с чужбина и двамата се качихме до канцелариите на СБП на „Шести септември”. Там, докато Краси говореше в слушалката на испански с някого – по това време явно е подготвял заминаването си, – аз гледах гаргите на отсрещния покрив. Гаргите, най-обикновените, най-българските птици. Не величествените и митични гарвани, не умните врани, не вездесъщите свраки. Гаргите. Те живеят край огнищата.

 

Те изпращат българина, но те го и посрещат, когато българинът се завръща; особено през зимата. В тях няма трагика, няма патетика, има делнично чувство за дом… Гледах тия гарги на покрива, без да си давам тогава сметка, че литературата ни ще осиротее за цели двайсет години.

 

В навечерието на падането на Берлинската стена Красимир Дамянов се препитава като шофьор на такси. Веднъж, на Централна гара, дълго кандърдисва едни поляци спекуланти да ги превози до турската граница. В този миг някой слага ръка на рамото му: баща му. Той не знаел, че синът му е принуден да се прехранва така. Понякога един поглед е в състояние да ни запрати на другия край на света. Това е разшифровката и на заглавието „Дневникът на една пеперуда”. Когато в нашата точка на света една пеперуда размаха крила, в другия му край започва ураганът.

 

Не написа ли нещо подобно и поетът Иван Методиев: „Пеперуда се удари в камбаната. / Никой не чува”. И Дино Будзати има подобен разказ. Писателите са за това – да разчитат по-бързо знаците на времето.

 

През есента на 90-а Красимир Дамянов емигрира в Испания и започва от нулата. Строи къщи, разорява се, пренася контрабанда цигари, става предприемач, рентиер. Писането е запратено на тавана заедно с любимата стара пишеща машина (може би не всички знаят, че това е машината, на която неговият приятел Виктор Пасков написва своята „Балада за Георг Хених”). Във връзка с тези първи и най-тежки емигрантски години Красимир Дамянов обича да цитира, къде на шега, къде сериозно, думите на свой руски колега – че социализмът бил вреден за живота, а капитализмът – за душата. Така в крайна сметка прописва пак; за всеки случай, на испански. Защото помни максимата, че никой не е пророк в собствената си родина.

 

И ето, оказа се, че строителят на мостове и на сгради – защото по професия Красимир Дамянов е строителен инженер – не е изгорил мостовете към България и към българската литература. През 2008 г., годината, в която навърши шейсет, разказвачът се завърна в България с първата част от романовата си трилогия – „Дневникът на една пеперуда”. Тогава, в неистовото си интервю пред Ивайла Александрова в спрялото вече да излиза сп. „Факел”, на въпроса: „А какъв се чувстваш след всичко, след близо двайсет години в Испания и една книга написана на испански. Испанец, гражданин на света?”, Красимир Дамянов отговаря: „Спомняш ли си какво учехме в училище за окото? Че е мозък, изнесен напред. Е, аз съм българин, изнесен напред. Това е положението”.

 

В това интервю Красимир Дамянов обяснява и заглавието на романа си „Дневникът на една пеперуда”. „Това всъщност е заглавието на книгата на големия български учен Кръстьо Тулешков, директора на зоологическата градина, видях я на една витрина на книжарница някога. Той е и човекът, спасил гаргите в България, впрочем тогава ги избиваха и аз си спомням, че даваха по 12 стотинки за чифт крака на гарга”, казва в интервюто писателят.

 

Тук е разковничето за появата на онези гарги тогава, на онзи покрив. Но аз този знак успях да разчета едва след две десетилетия.

През есента на 2014 г. в България стартира един сайт, който носеше името на едновремешен вечерен вестник. С мен се свърза един журналист, от печените стари кучета, който навремето беше работил в редакцията на едновремешния вечерен вестник и когото собствениците на новия сайт бяха натоварили със задачата да осигури стихове и разкази за сайта. Седнахме в едно кафене на Графа, извадихме цигарите и се разбрахме от половин дума. Договорихме се аз да се грижа за разказите и стиховете. А на авторите да се плаща хонорар от 50 лв. за разказ и по 30 лв. за стихотворение.

 

Захванах се за работа, обадих се тук-там и за късо време събрах разкази и стихове от десет-петнайсет човека. Сред хората, на които се обадих, беше и живеещият в Барселона български писател Красимир Дамянов. Той реагира бързо и ми прати разказа си „Паскалев” – с уточнението, че този разказ навремето е излязъл тъкмо в онзи вечерен вестник. Зарадвах се, какво по-хубаво от това – хубавата традиция да се отпечатват разкази във всекидневни масови издания можеше да премине като каляска, теглена от бял кон, от старото издание в новото тъкмо по каменния непоклатим свод на този толкова съвършен и тревожен, на този почти гениален разказ на Красимир Дамянов – разказа „Паскалев”. Тогава още не се бях видял с Палми Ранчев, който да ми разкаже с две думи за състоянието на Краси. Давам си сметка, че той ми е пратил разказа си между две влизания в болницата.

 

Все едно, разказът му излезе в сайта.

 

Когато дойде времето за хонорарите за публикуваните вече стихове и разкази, се оказа, че сумите от 50 лв. са намалени на 20 лв. Двайсет –двайсет, берекет версин. До Нова година успях да раздам хонорарите на всичките десетина автори.

 

С изключение на хонорара на Красимир Дамянов. Той продължава да е в мен, този хонорар от 20 лева. Мислех лично да му го дам, когато си дойде за Пролетния панаир на книгата през 2015 г.

 

Но той не си дойде за Пролетния панаир на книгата през 2015 г. Защото на 11 януари 2015 г. вестта за смъртта му обиколи светкавично Фейсбук.

 

Издателство „Лексикон” сега издава и трите части на испанската трилогия на Красимир Дамянов, събрани в два тома, последната, третата част излиза за първи път. Това е ценен жест към българския читател, българската литература и към паметта на Краси, който си беше направил в Барселона, на площада, на който живееше, бостанче от един квадратен метър, където садеше лук, чесън, босилек и където водеше всеки от българските си гости, за да му показва с гордост реколтата си.

 

Позволете ми да завърша с думите на дъщеря ми Дена, написани на 11 януари 2015 г. в профила ѝ във Фейсбук. Тя живя известно време в Барселона, беше студентка там и домът на Краси и на жена му Саша беше нейната малка България по време на престоя ѝ в града. Когато я канеше на гости, Краси я гощаваше с риба, лично уловена от него в морето и сготвена лично от него. Ето какво написа Дена:

 

„Краси ще ни липсваш – на Барселона и на приятелите на „Артхостал“, на Борн и на площада пред Aparte’, на рибарите, които преследват тибурони с гумени лодки из водите на Коста Брава. Благодаря ти за помощта, приятелството, любопитството ти за истории, което умееше да предаваш на всеки и в най-забързаните ежедневни разговори. Бог да те прости. Светъл път на голямото ти сърце. Buen viaje, Capitan.”

 

 

Деян Енев

 

Станете почитател на Класа