„Монетата“ от Боян Крачолов, Младежки театър „Николай Бинев“, режисура Боян Крачолов, сценография и костюми Елена Иванова, музика Каролина Койнова, в ролите Александър Хаджиангелов (Писателят), Рая Пеева (Любовницата-проститутка), Светослав Добрев (Издателят), Станка Калчева (поостарялата Любима), Стефан Мавродиев (Лодкарят), Георги Гоцин (Поклонникът), представление на 14.XII.2021 г.
Боян Крачолов влезе в полезрението на критика и ценители още с първата си постановка „Това НЕ Е Хамлет“ на сцената на „Сфумато“, Малък сезон’2016, записана през 2018 г. и в Радиотеатъра. Феноменалната игра на Димитър Крумов и Иван Николов, свободното боравене с еталонни текстове на световната драматургия, хуморът, но и дълбокото проникване в най-скритите ъгълчета на човешкото – всичко това създаваше очакванията, че Боян Крачолов ще продължи да ни изненадва не просто приятно, а страхотно. Не бяхме излъгани – „Монетата“, спектакълът му в Младежки театър „Николай Бинев“ по негов текст, е отлично представление, замислено и реализирано с вкус и мисъл.
Най-напред за пиесата. „Монетата“ спечели конкурса на Нов български университет за Нова българска драматургия през 2020 г. Обосновката гласи: „Пиеса, която сблъсква темите за творчеството, смъртта и парите в основана на митологията драматургична ситуация“. Обосновка лаконична, семпла, умерена; малко по-щедра на думи е проф. Виолета Дечева, председател на журито: „Монетата“ е метафоричен и гротесков текст. Той разиграва иронично темата творец-пари в един категоричен фигуративен изказ. Въпреки иронията обаче в него все още дреме копнежът по общество, в което би било възможно творчеството да не се обвързва с пазара“. Аз ще се опитам да допълня: „Монетата“ е изпълнена в особен жанр, иронична трагедия, в която се преплитат много податки както от световната драматургия, така и от световната литература. Слушаме репликите и чуваме препратките към Шекспир, Калдерон, Бекет, Пирандело, Ибсен; към Булгаков и Радичков, а най-вече долавяме ехо от Есхил, Софокъл и Еврипид – големите древногръцки трагици.
От митовете на старата Елада е взет и сюжетът: иде реч за мрачния Харон, Лодкаря, превозващ душите на мъртвите през Стикс и Ахерон. Но не безплатно – трябва да имаш монета, за да преминеш. Героят на Боян Крачолов, Писателят, обаче няма и пукнат грош – убит е на пейка в парка и е обран; изправя се пред подземните реки само с дрехите на гърба си и с един окървавен ръкопис в джоба. Оказва се в състояние, много приличащо на състоянието Бардо, описано в „Тибетската книга на мъртвите“ („Бардо Тодол“) – ни напред в смъртта, ни назад в живота (през 2019 г. издателство „Лист“ публикува странната книга на Джордж Сондърс „Линкълн в Бардо“, от нея много можем да научим).
Не му остава друго, освен да чака някой да се смили и да го дари с монета. Не че няма кой – разни сънуващи го посещават, никой обаче се не сеща да му помогне; отнасят се към него като към средство, не като към цел: Любовницата чака от него богатство – не го получава и го напуска с ругатни; Издателят го кара да пише в несвяст, за да вървят тиражите; Любимата без свян му разказва как се е възползвала от посмъртната му слава, а Поклонникът иска само да узнае как да постигне неговото величие. Единствено Лодкарят е безкористен, но и безжалостен: имаш монета – минаваш, нямаш – не минаваш.
Не минаваш, ядец, гърбиш се на брега. Така започва представлението – обърната с гръб към зрителите фигура, неподвижна и застинала. Докато чака, слушаме хор – да, древногръцка трагедия. Сценографията е обрана, напомня на пуста земя („Пустата земя“ на Елиът, още една препратка), камениста и гола. Александър Хаджиангелов влиза устремно в спектакъла, монологът му е трагически извисен. Неусетно разбира, че е мъртъв, че мечтите му за писателска слава са химера. Един по един тръгват да го навестяват сънуващи – всеки нещо искащ. Времето минава, той продължава да стои на брега – изоставен и безизходен. Усеща се тук мрачният театър на Иван Добчев (учител на Боян Крачолов), но за малко – постепенно в текста започва да прозира иронията към всяка илюзия за литературно поприще, за изкуствеността на изкуството, забравило и превъртащо на бързи обороти всичко друго, освен себе си.
„Монетата“ се превръща в метафора: така, както я нямаш и не можеш да пресечеш реката (Иван Христов има подобен стих в „Бдин“: „Както преди, нямам другари. Ходя сам на брега на реката“), така и без живота не можеш да влезеш в изкуството. А, да не забравяме: талантът също е монета. В „Монетата“ – таланти в изобилие (но нито един за Писателя)…
И се превръщат тези таланти в цяло съкровище, когато на сцената се изправя Стефан Мавродиев. Пестеливи жестове, завладяващо присъствие, едва загатнати движения с огромна сугестивна мощ. Големият актьор си личи дори когато мълчи. Бих препоръчал на младата Рая Пеева да го наблюдава внимателно и да се учи от него – твърде експресивното ѝ, шумно изпълнение излиза извън ритъма на спектакъла. Става в началото, нататък нещата влизат в ход. „Монетата“ няма нужда от такова буйство; струва ми се, че това е текст, който за сдържаност настоява, не за прекомерност – иска да създаде усещане за тихата скръб на Филомела, не за воплите на Ниоба. Идеята е, че дори и в отвъдното те достига непомерната алчност, жаждата за облаги, за материални придобивки. И – достигнат, ставаш невидим, ставаш ненужен, ставаш непотребен. Запленени от земната суета, другите не те виждат, не си им нужен. Макар всекиму да е нужна само една-единствена монета, не цяла торба.
За да си плати на Лодкаря, когато дойде и неговият ред…
