Кое е онова най-важното, най-същностното, което бих могла да кажа за личността на Федя Филкова?
Тя беше гмуркач, така я оприличавах понякога. Беше от хората, които умееха да се гмуркат в дълбокото, където е най-опасно и недостъпно за останалите, но и най-смислено. За първи път установих тази нейна способност, когато прекарахме почти цял един следобед заедно. Обядвахме, ходихме по магазини, разглеждахме гримове и рокли, обсъждахме литературни клюки и смешки. В целия този несекващ диалог ѝ разказах за нашето куче, колко е нетърпеливо да бъде изведено на разходка, как се радва, докато тича из градината, как ушите му се мятат на всички страни. Федя се закова на място насред тротоара и промълви: „Ето това са важните неща, единствено важните”. Изключително се учудих на тази реакция. След няколко дни проумях – сред онази безгрижна бъбривост между магазини, покупки и похапване на пица, картината с игривото куче, което тича по тревата и размята уши от радост, беше наистина единствената, която можеше да улови вниманието на един поет. Затова съм запомнила тази случка. Но ако Федя не беше поставила своя акцент върху нея, нямаше да я помня.
Много пъти съм се замисляла – какво запомняме от миналите дни, от живота си? Нищожно малко. И много често това са детайли, които ни се струват незначителни, а са придобили значимост заради някакъв контекст. За да се гмурнем, трябва да поемем дълбоко въздух и да го задържим. За известно време да престанем да дишаме дори. Да се стремим да задържим дъха си, за да се гмурнем по-надълбоко. Колкото по-дълго задържим – толкова по-надълбоко стигаме. Затова Федя се закова така насред разходката.
Тя приличаше на златотърсач с вграден уред в душата си, който мигновено и безпогрешно откриваше златните люспици, разпръснати навсякъде около нас. Откриваше ги и ги привличаше върху себе си, струпваше ги една върху друга. Умееше да създава около себе си кръгове, общности, литературни приятелства. Ако беше живяла през XIX век, непременно щеше да има свой литературен салон в определен ден от седмицата, непременно щеше да бъде неговата душа, непременно поканата да се участва в него щеше да стане най-автентичното свидетелство за признанието на някой млад писател. Но Федя се е родила малко късно, а си отиде рано.
Тя се гмуркаше в някакво свое светилище, там се вслушваше в кой знае какви гласове, долавяше кой знае какви неща, които все още не се бяха случили. Беше интуитивна и прозорлива като ясновидка. Беше ранима и крехка като кошута. Точно тогава се гмуркаше в дълбокото. Може би в дълбокото е било нейното убежище. Смъртта на Николай я рани смъртоносно, тя копнееше да отиде при него, да се отърве от коварната болест да живее без него.
Николай беше в светая святих на това нейно светилище. Но също и семейството ѝ, Поезията, приятелите ѝ. Това беше неприкосновена територия, там можеше да се пристъпи само след някакъв драстичен soul control, да го наречем така. Критериите бяха завишени, но не изкуствено, а най-естествено и първият беше, струва ми се, почтеност, а вторият – възпитанието на първите седем години. Възмущаваше се от хора, които демонстративно излагаха на показ неговата липса, които говореха за себе си и единствено за себе си, и никога не обръщаха поглед към другия до себе си, не задаваха въпроса – а ти как си, ти, ти добре ли си? Възмущаваше се от гигантското самочувствие, от парадирането с него, успокоявах я с думите, че това е само зле прикрит комплекс за малоценност и провинциализъм, но за нея това беше без значение.
Тя създаде Поетичния Никулден в памет на Николай Кънчев и като ден за тържество на поезията. Тази година той се проведе за 16-и път.
Без Федя.
Беше организиран от Пламен Дойнов, Милен Миланов и семейството ѝ. Бяха поканени всички номинирани през годините за наградата „Николай Кънчев“, както и всички наградени, за да прочетат по едно стихотворение от Николай и Федя. Не всички се отзоваха на поканата. Някои любезно я отклониха. Други дори не отговориха. Така типично за нас, така пробългарско някак си, че дори го намираме за нормално и го оправдаваме, че сме си такива.
Но въпреки това Поетичният Никулден се състоя. Бяхме на разстояние един от друг, бяхме с маски, беше ни трудно да не виждаме развълнуваната, трептяща и красива Федя, но слушахме стиховете ѝ, гледахме снимките ѝ, спомняхме си страстта ѝ, докато четеше стихосбирките, докато ги търсеше и купуваше из книжарниците, спомняхме си дните преди излизане на номинациите, когато тя съвсем сама решаваше кои да бъдат избраните автори, спомняхме си цялата прецизност и педантичност, с които подготвяше церемонията, съкровеното ѝ вълнение и гордост от връчването на ежегодната награда, която ѝ костваше безмерни усилия. Тя постави критерий – най-дефицитното качество днес. Нейната строга взискателност ни задължава да не слизаме под него. Да се гмуркаме надълбоко, но да бъдем на висота.
Тя свърши своята работа, очерта невидимите граници на един литературен кръг, който трябва да продължи започнатото от нея. От нас не се изисква кой знае какво, освен усилието на Никулден да отделим два часа от времето си, за да слушаме стихове и да почувстваме, че все пак живеем в някаква общност. А общността винаги е това – да направиш място на другия, да му се зарадваш, да го помилваш със стих или просто с една добра дума.
