Проф. Алберт Бенбасат: Смъртта на една стара книга е в голяма степен равносилна на човешката

Проф. Алберт Бенбасат: Смъртта на една стара книга е в голяма степен равносилна на човешката
  • Публикация:  Classa.bg**
  • Дата:  
    06.12.2020
  • Сподели:

Проф. Алберт Бенбасат е преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в СУ „Св. Климент Охридски”, литературен историк, критик, публицист, редактор и издател. Автор е на 13 книги. В разгара на пандемията се появи сборникът му с разкази „Изгубени вещи”, събрал историите на излезли от употреба предмети на фона на променящия се свят.

 

– „Изгубени вещи” е книга за променящия се пейзаж на софийския център – с изчезващата поетика на пространството, с изчезващите колоритни копелета от „Патриарха”, с осиротелите вещи, трупове на книги и липсващи врабчета. Как изхвърлените в кофите за боклук вещи на отлетелите граждани на София променят чипа на новите й обитатели? Какъв е шансът на артефактите да оцелеят в неравната битка с „културата на ламината”?

 

– Понеже съм човек на двайсети век, пребивавам в неговия „аналогов” свят, който за мен си остава истинският. От друга страна, няма как да се оправям без съвременната дигитална култура, принуден съм да я употребявам, най-малко професионалните ми занимания го изискват. Написах книга с разкази, част от които реконструират времето и пространството на „изгубените вещи”, с които съм израснал и които днес вече не се употребяват. Тези вещи носят духа на отминалото време – перодръжката и писецът, пишещата машина, уличният телефон, кварталното старо кино, грамофонът на 78 оборота, стенният часовник с пружина, махало и кукувичка…

 

Но това не е носталгия по вече ненужните антикварни предмети, които някои изхвърлят, други колекционират, трети събират от кофите и ги препродават. За мен времето и пространството съществуват едновременно, не се делят на минало и настояще (без бъдеще, както се изразява един от героите ми), моето време-пространство се обживява от хората чрез предметите, т.е. важни са отношенията между едните и другите. Искаше ми се това да са разкази за човешките присъствия във и чрез вещите. Доста от тези човешки присъствия са преминали в друго измерение (ако такова съществува), но те са тук заедно с мен, не са се изгубили, разговарям и преживявам заедно с тях. Тези герои не се делят на добри и лоши, избягвам подобни оценки, те са такива, каквито съм ги видял и преживял, каквито ги виждам и преживявам сега. Отделно от това някои от тях са ми и много скъпи.

 

За „чипа” на новите градски обитатели? Повечето от тях нямат отношение към старите вещи, такива чешити като мен са рядкост. Културата на ламината обсебва съществуването ни със своето евтино илюзорно удобство. Красотата на звука, издаван от пишещата машина, няма да се върне, защото чипът, който командва компютъра, се е настанил в главите и превръща писането (например) в сръчност на пръстите, а не в сливане между духовното и телесното. Може ли това да се промени? Не вярвам. Най-малко моите истории могат да помогнат, ако читателите им не искат да проникнат отвъд тях.

 

– Едно от посланията на книгата ви е: „Милост за осиротелите вещи” на предишните поколения. Но и милост за осиротяващите спомени. В разказите ви един дядо съхранява тези спомени, като ги пренася в чистото поле на паметта на внучката Ани. Той обаче е един щастлив дядо, към когото малкото дете проявява искрен интерес. Но какво да кажем за хилядите възрастни хора по селата, които с вещите и спомените си тънат в самота?

 

– Да, щастлив дядо съм. Допаднали сме си с моята внучка Ани, тя е любопитна и любознателна, обича да пита и да слуша моите истории. Винаги искаше да имат продължение. Заради нея се и появи тази книга до голяма степен. Старите вещи и книгите, обживяващи моя дом, предизвикват у детето въпроси, изискващи що-годе смислени отговори. Една история ражда друга история, тя пък се омесва с трета, четвърта, измисленото и истинското се редуват, просто няма свършване. Затова на едно място казвам, че краят на една история никога не е край на една история. Децата имат невероятна фантазия и чувство за хумор, харесват абсурдното, небивалиците. Тези разкази са весели и тъжни едновременно, няма как да са инакви. Моето детство и подрастване не бяха особено весели, чувствах се обаче щастлив в тъгата си, сложно е за обясняване защо.

 

https://e-vestnik.bg/imgs/art_show/Albert_Benbasat2.jpg

Книгата „Изгубени вещи“, изд. „Колибри“

Колкото до милостта към старите вещи, да, има такова послание в книгата ми. Иска ми се да не се изхвърлят на боклука, унизително е за техния дух, запаметил толкова много и пренесъл го през време-пространството. За мен смъртта на една стара книга например е в голяма степен равносилна на човешката. Имам един разказ за „вечния календар”. Въпреки че е имало такъв книжовен „жанр” едно време, всъщност това е образ-метафора, чрез този календар се измерва битието ни изобщо, календарът по някакъв свой начин го вмества в себе си. Трябва ли да го погубваме?

 

– Американската писателка Линда Рътлидж в книгата си „Последната дворна разпродажба на Фейт Бас Дарлинг” (послужила за основа на филма „Клер Дарлинг” с Катрин Деньов) също разказва за вещите и хората. В навечерието на новото хилядолетие и непосредствено преди края на своя живот г-жа Дарлинг решава да разпродаде на безценица изящната си колекция от антики, съхранили историята на пет поколения от рода. Романът и филмът поставят въпроси: Притежават ли ни нашите притежания? Какво е човек без своите спомени? Какъв е отговорът, според вас?

 

– Не е хубаво, ако нашите притежания започнат да ни притежават. Вманиачаването по притежанието на вещи е лоша болест. Още повече ако вещите се измерват според паричната им стойност. Притежават ни само онези предмети, които не са финансова инвестиция, а значат нещо за нас в духовен план.

За спомените. Не знам дали може да се живее без спомени, никога не съм го правил. Предполагам, че е ужасно, прилича ми, не дай боже, на деменция, на умствено осакатяване. Ако разсъждаваме в художествен план обаче, спомените и настоящето представляват единно цяло, аз поне така ги възприемам. Не мога и не искам да си разпродавам вещите спомени, дори и за много пари. Бих се погрижил да се запазят, все още не съм решил как.

 

– Възможно ли е младото поколение да харесва унифицираните предмети за бърза употреба, предметите без памет и спомени като своеобразен бунт срещу характерното за предишните поколения робуване на вещите и спомените? Бунт, чиято философия е: по-добре с изгубени вещи, отколкото изгубени във вещите?

 

– Не мисля, че такъв бунт е възможен. Когато бях малък, гледах на предметите с други очи, тогава те не изглеждаха нито така стари, нито ненужни, вършеха определена работа. Младите поколения днес употребяват други предмети. Един модерен мобилен телефон например съвместява в себе си пишеща машина, уличния автомат, грамофона, радиото, телевизора, киносалона, а ютията (със или без въглища) почти не е необходима, понеже дрехите рядко се гладят.

 

С други думи, хората сега са далеч по практични в отношението си към вещите, гледат те да не заемат много място, излишното се изхвърля. Но въпреки това познавам единици млади хора, които пазят паметта – не само на родословието си. Понеже общувам със студенти, учещи книгоиздаване, питам ги дали пазят детските си книжки, книгите на бабите и дядовците си. И знаете ли, намират се немалко между тях, които носят от вкъщи такива стари издания, отнасят се към тях като към реликви, независимо дали представляват ценност, по-важното е, че на тях са им скъпи. Тъй че всичко е въпрос на ценностна система, която първо се формира в семейната среда.

 

– Ще промени ли коронавирусът отношението към вещите?

 

– Не очаквах такъв въпрос, не съм го мислил коронавирусът от този ъгъл. А и не бива да се обобщава. Пандемията влияе върху мисленето на хората, когато принудително ги затваря в ограниченото пространство на домовете им. В такива случаи ставаш по-наблюдателен, по-чувствителен, по-вмислен в обкръжаващото, а то е предметно най-вече. Стремиш се като че ли да го одухотвориш, да овладееш това пространство, в което сега пребиваваш денонощно. Едни се вторачват в кухните си, в съдовете и уредите за готвене. Това е вид утешение, с готвене и ядене по-лесно се преодолява депресията. Други се обръщат към книгите, за които не са имали достатъчно време преди изолацията. Поръчват по интернет, трупат, четат, преоткриват магията на книжната, материалната книга.

 

Родиха се и своеобразни игри – да се публикуват във фейсбук снимките от детството и младостта ни. Дигитализираха се стари хартиени фотоси, вкарваха се във виртуалното пространство, така вещното и дигиталното заживяха в хармонично единство, взаимно вторично се оценностяваха.

 

Мен например Ковидът, както го наричам, ме вкара в сюжети, в които участваха моите любими стари часовници, много обичам старите механични часовници, това си личи и от разказите ми. Какво ще е, казах си, ако организирам „състезание” (competition, прекрасна дума, абсолютно противоположна на Covid) между тези часовници. Навивам ги, давам старт и обявявам за победител този, който пръв стигне до нула часа на 14 май 2020 година, когато вдигат извънредното положение. Направих го и изпитах неистова радост, която споделих това с приятелите си във фейсбук. Май и те се зарадваха.

 

 

Но струва ми се, че по-младите хора по-бързо се окопитват и някак си се отърсват от страха, забравят и продължават напред все едно опасност няма. Хвърлят маските в метрото, вторачват се в телефоните си, пак се отдават на „декамероновски” разгул, без да отчитат възможните последствия. Ако обаче ни сполети нова изолация, любимите вещи и книги ще ни се притекат на помощ, но дали ще имат сили да ни помогнат...

 

Пепа Витанова

 

Станете почитател на Класа