Носителят на „Гонкур“ Жером Ферари идва с романа си „Проповед за падането на Рим“

Носителят на „Гонкур“ Жером Ферари идва с романа си „Проповед за падането на Рим“
  • Автор:  e-vestnik
  • Дата:  
    12.03.2018
  • Сподели:

Френският писател Жером Ферари на 14 март 2018 г. от 18 ч. във Френския културен институт ще представи на българските читатели своя роман „Проповед за падането на Рим“, който „Факел експрес“ току-що издаде в превод на Александра Велева. Романът е отличен с най-авторитетната литературна награда във Франция „Гонкур“ през 2012 г., преведен е на множество езици. Авторът казва за романа си:

 

„В „Проповед за падането на Рим“, това, което най-много ме интересуваше, беше самата проповед на Св. Августин. Той я произнася през 410 г. в град Хипон, Алжир. Красотата на тази проповед е в безмилостния начин, по който Св.Августин припомня на поклонниците, объркани след плячкосването на Рим, че колкото и могъщи да са, дори империите имат своя край и че всъщност няма голяма разлика между завършека на един човешки живот и залеза на една империя. Именно това се стремях да покажа в романа, разказвайки едновременно за Св. Августин и за това малко семейство в Корсика, на което приписах много от чертите на собственото си семейство.

 

 

С „Проповед за падането на Рим“ и със средствата на романа и аз на свой ред пожелах да задам въпроса: какво означава един свят? Всеки от нас и всеки от героите ми носи  в себе си света, който го разделя съдбоносно от другите: един много стар човек преминава през целия двайсети век по следите на Историята, без да може никога да я догони; една млада жена се опитва да изрови от подземните пластове потъналите в тях развалини, за да не позволи на живота да угасне; двама приятели от детинство наемат бара в родното си селце и тръгват рамо до рамо към трагедията. И всеки един от тях отговаря по своему на въпроса.“

 

Жером Ферари (1968) е роден в Париж в семейство на корсиканци. Завършва и преподава философия в лицеите в Порто-Векио, Алжир, Абу Даби и понастоящем в Бастия. Автор е на шест романа и освен с „Гонкур“ е отличен с наградите „Ландерно“ за „Един Бог, един звяр“ (2009) и „Франс телевизион“ за „Където си оставих душата“ (2010). Следва откъс от романа.

 

Пътят към кръста на Бернар Грата започна под формата на празник. Матийо и Либеро работеха над магистърските си тези в Париж, когато той започна да организира всяка седмица партии покер в салона зад бара. Да е предприел сам подобно начинание бе малко вероятно. То му бе със сигурност подсказано от пожелал анонимност човек, досетил се, че е попаднал на гъсок, чиято най-съкровена мечта е да бъде възможно най-бързо оскубан. Партиите започнаха да се радват на значителен успех от момента, когато в областта се разпространи слухът, че Грата е колкото посредствен, толкова и непредпазлив играч, при това убеден, че покерът е игра на късмет, а късметът рано или късно се обръща.

 

Беше започнал да пуши пурети, които никак не му помагаха, както и черните очила, които вече не сваляше нито денем, нито нощем. Губеше великодушно пари и стигаше с аристократизма си дотам, че да черпи палачите си. Един ден, без никакъв предупредителен знак, жена му, децата му и бабата изчезнаха. Когато Мари-Анжел научи за това, тя отиде да го утеши и го завари на бара в изключително възбудено състояние. Потвърди, че жена му си е отишла заедно с всички мебели. Спял върху дюшек, който тя се съгласила не без известни трудности да му остави.

 

Мари-Анжел беше точно на път да му каже няколко от подходящите за случая фрази, когато той заяви, че това е най-прекрасното нещо, което изобщо му се е случвало, най-сетне се бил освободил от една свадлива досадница и от три деца точно толкова тъпи, колкото и неблагодарни, без да се смята бабата, която преди да започне да се изпуска и изпадне в пълна сенилност е използвала цялата си съкровищница от проклетия, за да му трови живота, защото била невероятно зла, у нея имало толкова злост, че дори я подозирал в доволство от собствената ѝ дементност, благодарение на която можела да тормози всички до края на дните си, без някой да посмее да я упрекне в това, че ще умре столетница, нямало никакво съмнение, дъртата кранта била жилава, той от години мечтаел за някоя домашна злополука или за евтаназия, безмълвно понасяйки стоически един живот, който не би пожелал и на най-големия си враг, но сега всичко приключило, дошло било време да се живее и той нямал никакво намерение да го пропусне, най-сетне можел да се осъществи като личност, личността, която винаги поради умора, отвращение, страхливост е криел дълбоко в себе си, край  на подчинението, възродил се е, каза на Мари-Анжел, и благодарение на нея сега се чувствал у дома си, заобиколен от скъпи приятели, а жена му можела ако ще да пукне, това не го засягало повече, бил си извоювал, извоювал си бил с много труд правото да бъде егоист и никога, да, никога, не бил се чувствал толкова щастлив, повтаряше го с явна и почти патологична искреност, отправяйки към Мари-Анжел един толкова превъзнесен и изпълнен с благодарност поглед, че тя се уплаши да не се хвърли върху нея и да я вземе в прегръдките си, нещо от което той явно едва се въздържаше и се задоволяваше само да ѝ благодари, без да ѝ признае, че ѝ е най-благодарен за зачеването на Виржини, с която поддържаше от седмици връзката, направила го щастлив човек. Никога щастието не е било толкова показно. Бернар Грата не преставаше да се смее, много силно, за щяло и нещяло, преливаше от енергия, непрекъснато се движеше между бара и салона, без най-малкия признак на умора или опиянение, въпреки че беше започнал да пие като съдран, отрупваше клиентите си с напълно неуместни жестове на привързаност и губеше пари с видима наслада, докато в демонстрацията на тази еуфория имаше нещо дълбоко смущаващо, сякаш тя не можеше да бъде нищо  друго освен симптом на отвратително душевно заболяване, което заплашваше да е заразително, и колкото по-приветлив и дружелюбен ставаше Бернар Грата, толкова повече хората се отдръпваха от него, без изглежда той да си дава сметка за това, твърдо решен, че оттук нататък  ще живее в свят, управляван единствено от собственото му заслепление. Но за наше нещастие може би царството на заслеплението никога не е било съвършено и вероятно дори човек като Бернар Грата е чувствал смътно, че нищо от всичко това не е реално, залитайки под тежестта на една увереност, която не е могъл нито да унищожи, нито да формулира, а само да избягва, излагайки с отчаяна и гротескна упоритост щастието си на показ; и разбра защо понякога нощем се е будил със сърцебиене от тревога, разбра го едва през онзи юнски ден, когато Виржини, след като я помоли да дойде да живее с него, му отговори, повдигайки презрително рамене, че е полудял и тя не желае повече да го вижда, след което излезе навън, седна на слънце на терасата и си поръча освежителна напитка, която той безмълвно ѝ сервира. Онова, от което толкова старателно бягаше, го беше застигнало и смазало. Виржини му хвърли ядосан поглед.

 

– Не прави такава физиономия. Смешен си.

 

Той продължи да си върши работата няколко дни, сякаш движен от някаква абсурдна инерция и една вечер, в часа на аперитива, когато барът бе претъпкан с клиенти, избухна в сълзи и си изложи публично нещастието, така, както беше направил със своето щастие – със същото безсрамно простодушие, описвайки на висок глас между две ридания съвършенството на голото й тяло, непроницаемата втренченост на погледа ѝ на недоволна кралица, когато той  усърдно и с всички сили я обладава, без да успее нито един път да изтръгне от нея и една дори въздишка, като че тя, Виржини, е само един наблюдател на сцена, която следи с изключително внимание, но която я засяга само повърхностно, и си спомни, плачейки, че колкото по-пламенно я е любил, толкова по-втренчен и суров е ставал погледът ѝ между дългите мигли, които не потрепвали от никакво вълнение, и как той се чувствал едновременно унизен и омагьосан от този поглед, който го превръщал в опитно животно, без това да намали възбудата му, напротив, казваше той, подсмърчайки шумно, това още повече го възбуждало, и тогава в бара се надигна първият неодобрителен шепот, някой му викна да сервира и да си затваря устата, но той не можа да млъкне, беше станал недосегаем за срама, лицето му лъщеше от сълзи и сополи и той продължаваше описанията си с точни, отвратителни  подробности, разказваше как Виржини натиска длани в раменете му и  прокарва показалец по целия му гръбначен стълб, гледайки го с нещо наподобяващо измъчено презрение, което той приема всеки път с ужас, защото знае, че всеки миг ще свърши, и докато вцепенената аудитория следеше пътешествието на този неприличен показалец, за чиято неизбежна дестинация се досещаше прекалено добре и се опитваше да се примири и изтърпи предстоящото подробно описание на оргазъма, Венсан Леандри се приближи до Бернар Грата, зашлеви го два пъти и го издърпа за ръката навън. На колене върху асфалта Бернар Грата е престанал да плаче. Поглежда Венсан.

– Всичко загубих. Съсипах си живота.

 

Венсан не му отговаря. Опитва се да мобилизира всичките си запаси от съчувствие, но продължава да изпитва желание да го удари. Подава му носна кърпа.

– Ти също си спал с нея. Знам. Как е възможно да е способна на тези неща?

 

Венсан кляка до него.

 

– Ако си мислил, че сте били двойка с Виржини, си последен глупак. Престани да тормозиш хората с историята си. Дръж се, както подобава.

Бернар Грата поклаща глава.

 

– Съсипах си живота.

 

 

Превод от френски Александра Велева

Прочетена 511 пъти