Ивайло Петров стреляше в сърцето

В автобиографичната си книга „Преди да се родя и след това” Ивайло Петров обичаше да се надсмива над миналото, над себе си, над нашенските традиции и особено над типично българските ни дивотии, особено политическите ни конвулсии и исторически салтоморталета. И макар героите му да населяваха една територия между Варна, Кардам, Силистра и Шумен, с център стария Добрич, тази негова “Йокнапатофа” (по Фокнър) или “Салатената купа” (в Салинас, Калифорния, на Стайнбек) отразяваше като капка вода  съдържанието на националната чаша.  Добруджа тогава не беше само една малка България, а нещо средно между балканските потури, виенските пардесюта, идващи по Дунава и румънските цигулки на Джордже Енеску със звуците на „Чучулигата”, която прочутият виолинист Офето свиреше до премала в най-престижния добрички ресторант „Централ”.

Ивайлопетровите герои имаха доста от чертите на Йовковите: фини, благородни, емоционални, стъпили здраво на земята, която беше част от тях, заобиколени от красотата на духа и на безкрайните богати степи, сливащи се с морето между Балчик и Каварна. И колкото и свирепи характери да населяваха „Хайка за вълци”, в тогавашна Добруджа надделяваха образите на Албена и Моканина, на Вълкадин, говорещ с Бога, и Жеко Бонвивана, а не персонажи като днешните зърнени барони с частните самолети, с презрението си към „фукарите” и с тоталното отдаване  на прелъстяващата сила на еврофондовете.

На душевната карта на тогавашна България Добруджа като че ли грееше с една по-мека, по-толерантна, по-човешка светлина. Безкрайният простор на хоризонта, сравнително приличният материален  стандарт на хората (спрямо този в Трън, да речем), обширните дворове и градини около къщите на хората предлагаха едно по-малко „свирепо настроение” (както казваше Радичков), в 50-те, 60-те и -70-те години на миналия век. Или поне така ни се струваше на нас, родените и израсли в този митичен край.

Днес настроенията и душевните вибрации са еднакви навсякъде – от Видин до оголяващите хълмове на Странджа-Сакар и от Мелник до Дуранкулак. Най-после всички сме равни, макар някои да са по-равни от другите, както казваше английският писател и журналист Ерик Блеър, известен и като Джордж Оруел.

В онези години трима от големите ни литературни майстори често ходеха заедно на лов. Емилиян Станев, Йордан Радичков и Ивайло Петров умееха да стрелят не само по пъдпъдъците, но и право в сърцата на читателите си. Умееха да им казват важни неща по един особен начин, който никой друг не можеше да копира. А нашият Ивайло често си зареждаше двуцевката с ирония и присмех тъй присъщи на хората от неговия край. Нямаше политическа, нравствена или всекидневна дивотия, която да убегне от мерника му. Интересно, какво ли биха си говорили днес тримата, заредени  с граждански и литературен барут, ако бяха живи? Какво щяха да ни кажат за джендъра, за продажбата на ЧЕЗ или мъдрото управление на КТБ от банкери с имоти край Женевското езеро, но с манталитет на блатни алигатори? Никога няма да разберем…

Чамурлийски коктейл

Моят род идва от Котел. Но някъде преди близо 200 години, пра-пра-пра-дядо ми по бащина линия имал повече стада овце, отколкото пасища в Балкана. Наложило се да подкарат стадата към необятните степи на Добруджа. Горе-долу по времето, когато и на малкото овчарче Захарий Стоянов се наложило да пасе стадата на богаташите от Котленско и да се учи да чете под едрите звезди на добруджанското небе.

Установили се близо до днешния Добрич. После, като позабогатели още, отишли на север, към Тулча, недалеч от делтата на Дунав. Тревата била хубава, овчата саздърма, свинските наденици и искрящото вино (Кастел), също били приятни детайли в скромния им живот. За 30-40 години се установяват в село Еникйой (днес Михай Когълничану, в Румъния). Да, същият Еникйой, където дяконът Васил Левский става учител за известно време, преди да тръгне да основава революционните си комитети, с надежда да отгледа нов тип българи, готови да умрат за България, а не да я крадат.

След Еникйой нашите отново се връщат в чифлиците си край Добрич и се установяват в село, което още османлиите, гостували в България за 5 века,  кръстили Чамурлий. Заради богатия чернозем, от който есента и пролетта селото потъвало в кал , песента от колелетата на Сали Яшар не се чувала въобще. Там дядо ми Иван си построил през 1912 година хубава, солидна къща, след като се върнал от Балканската война. Къщата още я има, а селото отдавна се казва Смолница. Там брат ми прави хубавото вино, което мирише на диви ягоди.

Дядо Иван, след като в продължение на две години ял в окопите само мухлясъл царевичен хляб, като се върнал от фронта в Смолница решително заявил, че завинаги е свършил с всякакъв вид пости и вегетариански манджи. Оттогава до смъртта му през 1949 никой не го е видял да седне на масата без месо. Нещо като героя на Джек Лондон от разказа „Жажда за живот.”

Странен коктейл от характери представляваше Смолница в 50-те и 60-те години на Двайсети век. Там живееха около 500-600 души, от които 20-30 процента бяха турци и цигани. Имаше мирно съвместно съществуване и мълчаливи актове за ненападение, ако се използват международните формулировки. Етническа толерантност, която се изразяваше в общи празници по Коледа, Великден, Рамазан Байрама, Банго Васил и т.н. И в Добрич махалите бяха смесени. Джендърът не представляваше никакъв проблем, нито третият пол, защото не знаехме какво означават. Нас, децата, ни биеха през час, за безкрайния поток от пакости, които правехме, докато Механотехникумът в Добрич не ни наложи казармена дисциплина. В началното училище учителите Марин и Мария Попови ни обработваха зад ушите с една дълга показалка, която плющеше като камшик по остриганите ни вратлета. Нямаше Истанбулска конвенция да ни защити, нито пък родителите ни се оплакваха от зачервените ни уши след показалката – даже обратно, смятаха, че малко ни пердашат в контекста на белите, които правехме.

Бог да ги прости Марин и Мария Попови, фантастични учители, бяха нещо средно между швейцареца Песталоци, руснака Макаренко и нашия Петър Берон – този с буквара, не зоолога-политик). А в техникума преподавателят ни по “Студена обработка на металите” (другарят) Цапрев, превантивно ни удряше по един шамар зад врата като ни срещнеше в коридора – за предстоящите щуротии, които се очакваше да направим. След шамара, който ни стопляше врата за един час, той промърморваше:”Гащник с гащник” – каквото и да означаваше това. Не знаехме смисъла на думата, но усещахме по шляпването зад врата, че не е комплимент. Никога не му се сърдехме, защото беше великолепен учител. добър педагог и справедлива десница – не подминаваше никого, освен момичетата. И на никого не му идваше наум да сътвори Добричка конвенция за защита на момчетата от училищно насилие.

Нашият курс в техникума „Ломоносов” в Добрич беше от 42 момчета и момичета. От тях 90 процента завършиха висше образование. Почти всички станаха инженери, само трима – юристи и един журналист, по-късно преквалифицирал се в дипломат. Напълно възможно е и останалите 10 процента да бяха станали инженери, ако ни шамаросваха повече. Десетилетия по-късно се наложи да помагам в кандидат-студентската подготовка на внучката на (другаря) Цапрев. Искаше да следва журналистика. Много фино и умно момиче. Приеха я в университета. После в Англия – пак отличничка, без даже леко да я плесна по вратлето за кураж, а не както правеше с нас дядо й.  Но аз вече бях минал курс по  Женевските конвенции за защита на цивилното население.

(следва)