Размисли и страсти

"И ако наистина желаете да видите духа на смъртта, широко отворете сърце, за да усетите живота. Защото животът и смъртта са едно, както реката и морето "

 

ДжубранХалил Джубран, из "Пророкът"

 

Казват, в далечна Индия разделят човешкия живот на четири части: детство, училище, изграждане на дом и семейство, деца, работа и последния отрязък - когато се оттегляш от активния живот и се готвиш за преминаването в отвъдния свят.

И в нашата, твърде материална цивилизация, неминуемата логика на човешкия живот налага подобен ритъм на всеки от нас. След периода на натрупване на знания и умения, необходими за просперитета ни в обществото, с напрежение на силите започваме да градим общественото си положение. Вече сме се задомили, вечер сме щастливи в топлотата на домашното огнище. До нас има близък човек, с когото можем да споделим грижите си. Наоколо са децата, радваме им се, понякога ни ядосват, отново и отново преживяваме детските години, вече с отговорността на възпитатели...

Но наред с уюта на всекидневието, с успехите на професионалното поприще, с материалната сигурност в бита, все по-често човек се пита: "Това ли е всичко?" Усещаме как ежедневното бързане ни засмуква, грижите отнемат и последната свободна минута. Имало е време, когато сме се интересували от театър и концерт, с наслада сме се оттегляли с поредната книга насаме, пък била тя и за приключенията на Поразяващата ръка и Винету. Мечтите са били част от живота ни, формирали са го, насочвали са стремежите ни към благородни цели.

Постепенно делничното се намества в духовното ни пространство, реализмът взема връх над мечтата, усещаме как приземяваме стремежите си. Все по-често грижите ни обсебват, наистина - съществуващи и реални. Но. времето не стига: за очакваната от родителите ни топлина, за приятели, просто за нуждаещи се. Не намираме време и сили даже за себе си, да запазим човечността си, да помислим за другите, за света, който е и наш дом.

    Вездесъщата светеща кутийка, в която надничаме вечер ни дава илюзията, че сме част от Големия живот, този, отвъд прага на нашия дом. Тя, кутийката, определя тематиката на разговорите ни, тя ни посочва героите, на които трябва да подражаваме, съобщава ни, понякога даже с добре поставен тъжен глас, за нещастията, които се случват по света, по-рядко ни прави съпричастни с неминуемо съществуващите по света полети на човешкия дух... Без да забележим, от участници, тези, от които наистина зависи живота наоколо, ние се превръщаме в наблюдатели, обикновени зяпачи, подобни на запалянковците по стадионите. Интересуват ни световните или европейски първенства, от по-малко значимите с досада се отвръщаме. Глобалните проблеми, за които всекидневно се говори, изместват вниманието ни - маловажна ни се струва вече грижата за близката градинка, за нашата улица, забравяме да вдигнем небрежно хвърлената хартийка. Бързаме, бързаме да останем насаме с чудната кутийка - да не изпуснем нищо от това, което ще ни покажат.

А в същото време улиците са пълни с хора. Ние с неприязън се разминаваме с минувачите, съвсем не виртуални, едно време ги наричахме "ближни" - всеки от тях подобен нам, със сходни грижи и радости. Често се иска само една усмивка, за да успокоим случайния срещнат, да му покажем, че не сме врагове. Да докараме ведростта и на неговото лице... Да отстъпим място, да се огледаме за нуждаещ се, да помогнем.

Вероятно всеки дълбоко в себе си осъзнава: Животът е не само да вземаш, трябва и непрекъснато да даваш... Нали професията на просяка експлоатира именно нашата постоянно гузна съвест? Усещането, че сме взели прекалено много и ще се разплащаме (някога, със сигурност!) за това. Подобен е механизмът за появата през последните години на множеството храмове, направени с дарения от "героите на нашето време", често обикновени крадци. Това не ни ли напомня разпространеното в средните векове купуване на индулгенции - даже за бъдещи грехове?

Преди време наблюдавах сценка, в близката градинка майка учеше детето си: "Дай на другарчето си камиончето... Щом го иска, ти му го подари!"

Наистина мъдър съвет: "Да даваш, да помагаш е радостно, то е за теб." Жалко, докато порастваме, забравяме това! Както и множеството обикновени, прости истини.

Но идва момент, когато разбираме - и се учудваме: "Колко сме се изменили?!" Намираме лесно оправдания - човек така е устроен, че за всяка своя постъпка има извинение. Но то, извинението е за другите. А в самотата на нощта си спомняш със срам необмислено казаната дума, обидата на ближния, постъпката - уж нищо особено, но защо те кара да се изчервиш: "Боже, как съм могъл?!.." Опитваш да намериш отново изгубената хармония - между теб, който си сега и другите... Започваш да осъзнаваш, че се нуждаеш от тях, че си част от нещо много голямо... Замисляш се за бъдещето, питаш се: "Така ли ще премина през живота? В постоянно бързане, в суетене около всъщност маловажни работи, с чувството, че непрекъснато нещо съществено ми убягва."

Отново и отново си задаваш вечните въпроси за тайнството на раждането и смъртта, за трансцедентното, за смисъла... Вече не си така сигурен за истините, които доскоро ти се струваха непоклатими.

"И ако искаш да познаеш Бог, не почвай да гадаеш - ни напомня Джубран. - По-добре се огледай наоколо и виж как той си играе с децата ти. И ще го видиш как се усмихва с цветята."

При всеки от нас се случва - по-рано или по-късно, но непременно се сещаме за отвъдното. Мъдър човек споделяше: "Ако няма Бог, когато ти е зле на кого ще се оплачеш, на молекулите ли?" . Ами да, кой би искал наистина да е толкова самотен. Вечността - и ти, единствен, мерило сам на себе си? Докато си млад, даже можеш да го вярваш. Нямаш опита, не си живял достатъчно: "Очите на бухала, свикнали с тъмата, са слепи за дневната светлина и той не може да разбули тайната й" - ни предупреждава Пророкът.

Едва зрелостта донася разбирането за неделимото единство на живота и смъртта, учи да се вслушваме в себе си, да търсим в душата си хармонията. Да си порастнал означава да живееш с усещането за общност с хората, всички хора - и тези които дават, но и тези, които само вземат, да се чувстваш отговорен за слънцето и вятъра, за планините и моретата. Означава да обичаш и се грижиш за целия този толкова прекрасен свят.



Венцеслав Николов

Станете почитател на Класа