Дори след падането на тоталитарния режим преди 30 години и настъпването на свобода в медиите, не всичко от управлението на Живков излиза на бял свят. Самият факт че материалите от Априлския пленум, на който Живков завзема властта в партията, не са публикувани чак до 2002 г., е показателен.
Тодор Живков управлява България еднолично и непрекъснато 33 години и 7 месеца подред. За да добием приблизителна представа колко много е това, за сравнение – едно служебно правителство, което понякога има значителна роля, дори историческа, е на власт само 3-4 месеца.
Още в първите няколко години след възцаряването му през 1956, срещу Живков се поражда силно недоволство и различни групи в комунистическата партия искат той да бъде сменен. Но Живков успява да парира всичките си противници и се бетонира здраво. Първоначално с репресии, изселване само за критики срещу него, след това с умели кадрови размествания и отстраняване от висшето ръководство на хора, за които има само съмнение, че могат да посегнат на властта му. Тази кадрова политика продължава докрай, докато е свален през 1989 г., когато не спират опитите му да укрепи властта си, макар и превърнал се вече в историческа отживелица.
До 9 септември 1944 г. Тодор Живков е
незначителна фигура в комунистическата партия
Попада като ученик в София, постъпва в графическото училище към Държавната печатница, става там букволеяр и член на младежката организация на комунистическата партия, после и член на БКП, оглавява районна организация на партията, после го включват и в окръжното ръководство. Арестуван неколкократно, но освобождаван без последствия – факт, който кара негови съпартийци и тогава, и години по-късно да се съмняват, че е сътрудничил на полицията. През 1938-1939 по свидетелства на тогавашни ръководители на партията в София (Райко Дамянов, Борис Тасков), Живков дори е бил изключен от партията, изолиран, поради съмнения за сътрудничество на полицията.
През 1939-1942 минават няколко съмнителни години в биографията му, той живее на семейни начала с току-що завършилата докторка Мара Малеева, назначена като лекар в с. Дъскот, край Павликени. Там се оженва за нея. Местят се в пазарджишко и в други села. През този период Живков не работи, известен е с участието си в самодейни състави в читалищата по селата, където работи съпругата му. Двамата се установяват през 1940 г. в с. Говедарци край Самоков, където Малеева става участъков лекар. Там през 1942 г. се ражда дъщеря им Людмила. През този период няма сведения за негова дейност в партийни структури. Това е драматичен период за комунистическата партия, защото започва Втората световна война, след това Германия напада СССР и българското комунистическо движение предприема курс на въоръжена борба и нелегални акции.
По време на социализма излиза виц „Тодор Живков се криел в Говедарци, ама никой не го търсел”.
През 1942 семейството се мести в София. Живков изкарва матурите за гимназиално образование и се записва да учи право, но не става студент. Има неясноти кога точно е изкарал матурите, защото по това се съди за дейността му – в кой период е бил нелегален.
През ноември 1942 след поредица арести на партийни ръководители участието му в партийните органи е възстановено и е включен в Софийския окръжен комитет на комунистическата партия. През 1943 е включен в щаба на Първа въстаническа оперативна зона София и става връзка между ръководството на Окръжния комитет и партизанска бригада „Чавдар“. Като такъв е обявен в официалната си биография. В този период използва партизанско име Янко. В спомени на участници в събитията и публикации за този период се поставят въпросителни как Живков си е уреждал фалшиви документи и се е придвижвал свободно при пътните блокади във военно време, вкл. и в Говедарци, където има немски части и команден пункт на армията.
Сближава се с партизани от отряда „Чавдар”, които после стават от най-доверените му хора – Добри Джуров, Йордан Йотов, Димитър Станишев, Христо Русков и др., и когато оглавява властта ги издига в йерархията на партията и държавата.
Живков има неизяснено напълно
участие в деветосептемврийския преврат
Според официалната му биография е ръководил резервна група, готова да атакува Военното министерство, ако военните части не успеят. Другаде я наричат група за охрана, без такива отговорни задачи. В историческата литература и в медиите, след като Живков идва на власт, ролята му в деветосептемврийските събития е силно преувеличена. Създадени са документални и игрални филми, които го рисуват като една от основните фигури в Деветосептемврийския преврат.
Кариерата на Живков и първи тласък по пътя към върха дава новосъздадената милиция. Той очевидно се е стремил да постъпи на работа там и да получи достъп до архивите на царската полиция. След преврата оглавява оперативна група на милицията, в която влизат и Станко Тодоров и Владимир Бонев (бъдещи премиер и председател на парламента през 70-те години).
Подразделението му е превърнато в щаб към Народната милиция, а Живков с указ на регентите е назначен за главен инспектор на милицията. Целта на групата му е била да залавят представители на бившата власт, които заради дейността си трябва да бъдат изправени пред Народен съд. Те са били задържани първоначално в щаба, който е бил настанен в хотел „Славянска беседа” (на ул. „Раковска“ и „Славянска“). В щаба участва и друг приближен на Живков по-късно през годините – Мирчо Спасов, след това дългогодишен зам.-министър на вътрешните работи и зам.-шеф на Държавна сигурност, издигнат до генерал-полковник, с най-висшите държавни награди (по късно е подсъдим по делото за лагерите, които пряко е ръководил в определен период). В различни публикации се твърди, че двамата са овладели архивите на полицията и са ги използвали, а някои от арестуваните не са стигнали до съд и съдбата им е неясна. Живков в биографията си отрича да е участвал в насилия.
Но Живков напуска работата в милицията и се ориентира към
партийна кариера
Избран е последователно за трети секретар на Областния комитет на партията, а после и за кандидат-член на Централният комитет на БКП. За пръв път става и народен представител, какъвто неизменно е преизбиран до 1989 г. в различни столични райони.
От януари 1948 г. Живков е първи секретар на Градския комитет на БКП в София и председател на Градския комитет на Отечествения фронт. През декември на Петия конгрес на БКП е избран и за член на ЦК, какъвто е преизбиран до 1989 г. От май до октомври 1949 г. Живков е и председател на Столичния градски народен съвет. Кариерата му е бърза, в крак с бързото развитие на събитията, но основно се дължи на това, че се прикрепва угоднически към висшето ръководство и партийния лидер Вълко Червенков.
–––––––––––––
Справка:
Политбюро – висшият постоянен орган на управление на БКП. Има членове (около 10 души) и кандидат-членове (около 5 души) – през годините броят им варира според кадровата политика на Живков. Заседава често заедно със секретарите на ЦК.
ЦК – Централен комитет на БКП – висшият орган на управление на комунистическата партия. Избира се на конгреси и заседава на пленуми, на които взима кадровите и политически решения. Има членове (150-200 души) и кандидат-членове (100-140 души). Има и секретари на ЦК (около 10 души), които отговарят за отделни сектори в партийните дела и заседават в т. нар. Секретариат на ЦК, често заедно с Политбюро, с което до голяма степен си дублират функциите. За членове на ЦК са избирани освен министри и хора начело в държавното и стопанско управление, също и известни личности, писатели, учени, артисти, интелектуалци, с което партията ангажира обществения елит да подкрепя и коригира политиката на БКП. Всъщност по време на управлението на Живков решенията на ЦК само следват предварително взетите решения от тесния кръг в Политбюро.
ОК на БКП – окръжни комитети – партийни органи, териториално разпределени в 28-те окръга на България, каквито е имало преди сегашните области. Постоянното ръководство е председател и зам.-председатели на ОК, а комитетът се събира периодично на заседания.
ГК на БКП – градски комитети на партията, териториални подразделения по градове. Постоянното ръководство е председател и зам.-председатели на ГК, а градският комитет провежда периодично заседания. В отделните градски райони и по-малки градове има и РК – районни комитети на БКП, които дублират местната власт.
––––––––––––––
Живков трупа червени точки като участва в кампанията срещу „предателя“ Трайчо Костов, който е бил член на Политбюро и организационен секретар на ЦК на БКП до 1949 г. (вторият човек в партията), министър и зам.-министър председател. Трайчо Костов е нарочен под натиск от Сталин като предател, осъден е на смърт и обесен през декември 1949 г. Реабилитиран е чак след 10 ноември 1989 (което също е показателно за отношението на Живков към този случай).
През януари 1950 Живков е избран за секретар на ЦК на БКП, и остава начело на Софийския градски комитет. Включва се в започнатата от Червенков кампания срещу художника комунист Александър Жендов и публикува статия срещу него в „Работническо дело“. През ноември 1950 е избран за кандидат-член на Политбюро.
Като отговорник по селскостопански въпроси в секретариата на ЦК на Живков е възложена проверка за „антипартийна и вражеска“ дейност на члена на Политбюро и земеделски министър Титко Черноколев. След изнесен от Живков доклад на пленум на ЦК юни 1951 г. Черноколев е отстранен от Политбюро, а Живков е избран на мястото му. Така става петият човек в БКП, едновременно секретар на ЦК и член на Политбюро, след Вълко Червенков, Георги Чанков, Георги Цанков и Владимир Поптомов.
Как Живков взима цялата власт и не я пуска 33 години и 7 месеца – 2.
На първия митинг на СДС на 10 декември 1989 г. някой издига плакат „Публикувайте стенограмите от 1956 г.“. Те са държани в секретност 33 години до онзи момент, а са публикувани чак през 2002 г. Снимка: Иван Бакалов
През януари 1954 под натиск от Москва в духа на развенчаване на култа към Сталин длъжността генерален секретар на ЦК на БКП, която заема Вълко Червенков, е закрита. Той остава министър-председател, секретар на ЦК и член на Политбюро*, и ръководи заседанията му.
Малко след това през март членът на Политбюро и секретар на ЦК Тодор Живков е избран за първи секретар на ЦК на БКП, като компромисна фигура, приета и от Червенков и др. Но с това още не става най-силният човек в партията и дръжавата. След избирането на Живков за първи секретар групата от негови технически сътрудници прераства в кабинет на първия секретар. От 1954 чак до 1986 година шеф на кабинета на Тодор Живков е Милко Балев. Кабинетът се състои през годините от 4 до 5 души сред които най-дългогодишни членове са акад. Нико Яхиел и поетът Димитър Методиев. Кабинетът формално няма никаква власт, но има значителна роля за действията и политиката на Живков, когато застава начело на партията и държавата.
Тодор Живков 1963 г. Снимка: Снимка: Държавен архив
През юни 1955 година на посещение в България е първият секретар на съветската комунистическа партия Никита Хрушчов. При посещението му по протокол го придружава Живков и двамата се сближават. Те си приличат по селски произход и манталитет, и двамата са се издигнали нависоко в партийната йерархия като компромисни фигури в тежки времена. Хрушчов става лидер на КПСС и СССР, от 1958 г. е и министър-председател. В началото на следващата година Живков подготвя отстраняването на Червенков.
През април 1956 г. Живков завзема върховната власт в партията, която управлява държавата и остава на върха 33 години и 7 месеца, до 10 ноември 1989 г.
През февруари в Москва е проведен XX конгрес на КПСС, на който Никита Хрушчов изнася секретен доклад за култа към личността на Сталин и данни за извършените от него престъпления. В духа на десталинизацията след това започват промени в ръководствата на всички комунистически партии от Източна Европа. Партийният лидер Вълко Червенков се подготвя за новата партийна линия за ликвидиране на последиците от култа, но не среща одобрение от страна на Хрушчов. През март членове на политбюра на БКП отиват в Москва за среща с висшето партийно ръководство. Там Червенков е критикуван от Живков и Антон Югов пред Хрушчов, който им дава одобрението си. Живков подготвя критичен доклад за пленум, одобрен от съветското ръководство.
Пленумът е проведен от 2 до 6 април в сградата на сегашната столична община на ул. „Московска”. Живков развенчава култа към Вълко Червенков, който на пленума си прави самокритика. Срещу избора на Живков като наследник на Червенков обаче се изказват неколцина авторитетни членове на ЦК като Йонко Панов, Добри Терпешев, Борис Копчев и др. За тях Живков също е един от отговорните за създаването на култа, и е партиен кадър със „средни възможности” (според Панов), който незаслужено се издига, като него има още много кадри в партията.
Терпешев изтъква незначителното участие на Живков в партизанското движение: „Той е толкова дребен, че ние никога не сме го забелязвали – нито преди, нито след вземането на властта в София. Ако поживея още малко, може да прочета, че Живков сам е извършил революцията в България“.
Критичните им изказвания според историци са основната причина материалите от този пленум да не бъдат публикувани (публикувани са чак през 2002 г.). Пленумът е подготвен от Живков като преврат, търсена е подкрепа от армията, посветени са доверени висши военни и две подразделения – танково и мотострелково – са въоръжени и приведени в готовност, ако Червенков като министър-председател предприеме някакви действия.
Участниците в пленума се обединяват около Живков и доклада му и всичко минава без сътресения. Той осъществява плавен преход. Вълко Червенков остава член на политбюро и зам.-министър-председател. Антон Югов става премиер. Червенков е отстранен от Политбюро и от правителството чак през 1961 г., но остава член на ЦК. През юни 1962 е изключен и от ЦК и БКП за „антипартийна дейност”, със съмнения, че организира партийни кадри против властта на Живков. Заедно с това и Антон Югов е отстранен като премиер, на негово място е избран Тодор Живков. Така той обединява висшия партиен пост и изпълнителната власт. Остава министър-председател до 1971 г., когато става председател на Държавния съвет – държавен глава. Живков постепенно разчиства от партийни постове всичките си критици и противници, но съпротивата срещу него не секва.
На 1 юни 1960 г. 7 души изпращат писмо до ЦК на БКП, в което критикуват политиката на Тодор Живков и хората, с които се заобикаля, и бият тревога за икономиката (по това време непропорционалното развитие довежда до тежка задлъжнялост към СССР и Живков тайно предлага на руснаците да изкупят златния резерв на България, за да погаси дълговете). Авторите на писмото са наречени „Групата на Куфарджиев“. Те са Никола Куфарджиев (секретар на ЦС на профсъюзите), Веселин Дашин (журналист), Георги Милев (журналист). Бенжамен Варон (доцент, преподавател по политикономия) и др. Всички те са антифашисти, политзатворници, партизани. С решение на Политбюро нареждат на Държавна сигурност да ги арестува. По сталинистки образец те са обявени за „ревизионисти-фракционери“ и обвинени във връзка с югославските тайни служби, уволнени са, изключени от БКП и са изселени в отдалечени райони от София.
(следва – Потушен преврат бетонира властта му)
– – –
* Справка за органите на БКП:
Политбюро – висшият постоянен орган на управление на БКП. Има членове (около 10 души) и кандидат-членове (около 5 души) – през годините броят им варира според кадровата политика на Живков. Заседава често заедно със секретарите на ЦК.
ЦК – Централен комитет на БКП – висшият орган на управление на комунистическата партия. Избира се на конгреси и заседава периодично на пленуми, на които взима кадровите и политически решения. Има членове (150-200 души) и кандидат-членове (100-150 души). Има и секретари на ЦК (около 10 души), които отговарят за отделни сектори в партийните дела и заседават в т. нар. Секретариат на ЦК, често заедно с Политбюро, с което до голяма степен си дублират функциите. За членове на ЦК са избирани освен министри и хора начело в държавното и стопанско управление, също и известни личности, писатели, учени, артисти, интелектуалци, с което партията ангажира обществения елит да подкрепя и коригира политиката на БКП. Всъщност по време на управлението на Живков решенията на ЦК само следват предварително взетите решения от тесния кръг в Политбюро.
ОК на БКП – окръжни комитети – партийни органи, териториално разпределени в 28-те окръга на България, каквито е имало преди сегашните области. Постоянното ръководство е председател и зам.-председатели на ОК, а комитетът се събира периодично на заседания.
ГК на БКП – градски комитети на партията, териториални подразделения по градове. Постоянното ръководство е председател и зам.-председатели на ГК, а градският комитет провежда периодично заседания. В отделните градски райони и по-малки градове има и РК – районни комитети на БКП, които дублират местната власт.
