145 години от рождението на Йосиф Хербст: Публицистът и глутницата

145 години от рождението на Йосиф Хербст: Публицистът и глутницата
  • Публикация:  Classa.bg**
  • Дата:  
    21.11.2020
  • Сподели:

В памет на големия български публицист и символ на непримиримата гражданска съвест, станал жертва на "белия терор" през 1925-та именно заради честното си и остро журналистическо перо, публикуваме откъс от книгата на Велислава Дърева „Атентатът`25. Денят, в който се отвориха портите Адови”

 

Ражда се мъченикът на свободното слово Йосиф Хербст

 

1.

Велики четвъртък.

Иисус се моли в Гетсиманската градина, и ето, идва Юда, и води – първосвещениците и стражници, въоръжени с ножове и колове.

„Иисус рече: като на разбойник сте излезли с ножове и колове, за да Ме хванете! Всеки ден бивах с вас в храма, и не дигнахте ръка срещу Мене, но сега е ваше времето и властта на мрака”. (Лука, 22: 52-53)

„И търсеха лъжливо свидетелство против Иисуса, за да Го умъртвят” (Матей 26:59)

А утре е Разпети петък.

2.

Първият човек, който осъжда атентата в „Св. Неделя”, е Йосиф Хербст. Разпорежда да се отпечата второ издание на в. „Днес”. Тираж - колкото хартия има в печатницата. 

„В този момент, когато вестникът се печаташе, три и половина часа, ужасен гръм разтърси столицата…Общ е потресът от това сатанинско злодеяние между гражданството и цялото население”.

Това е последният текст, написан от Хербст.

Датата е 16 април 1925 г.

Велики четвъртък.   

Вечерта безграмотните копои на Обществената безопасност ще отведат Йосиф Хербст.  

А утре е Разпети петък.

Тогава ще го убият.

Както повелява заповедта на ген. Вълков – екзекуция в срок от 24 часа…

Така ще завлекат Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Николай Грамовски, Динол Динков, Райна и Ламби Кандеви, Вела Пискова, Владимир Благоев (син на Дядото), Тодор Димитров (брат на Георги Димитров)… Не мога да изброя всички. На 15 май ще извикат Гео Милев за справка в Обществената безопасност и той никога повече няма да се върне.

На плахите парламентарни питания кой завлича хиляди хора от домовете им, кой изтребва невинни, кой е този гнусен, мерзък подлец, глутницата отговаря цинично: „Това е работа на някакви неотговорни фактори. Ние нямаме нищо общо”. Цанков се киска, Вълков не знае, Русев не помни…

3.

„Да се спасява страната е едно, а да се спасява правителството е друго. За спасяването на страната може да се пожертва едно правителство. За спасяването на което и да е правителство обаче не може и не бива да се жертва страната. Правителството е за това, за да бъде държано отговорно. То не е писано яйце”.

„След като ме ласкаете, че съм бил „вулкан”, искате да ме възпитате, като ме съветвате да не употребявам „силни изрази”. Вие можете ли ни посочи някой вулкан, който изригва кисело мляко вместо огън и жупел? Аз, напротив, често се готвя да се обърна към Българската академия да ми посочи или издири из съкровищницата на българския език някои неизвестни силни изрази, за да ги употребявам против умствения мързел, против лицемерието и против невежеството”.

„Предпочитам да ме дерат с кремък, но да не ми вадят душата с памук. Не защото кожата ми е нечувствителна, а защото душата ми е много чувствителна. Защото аз вярвам и в това, че прашецът от крилцето на най-дребната пеперудка, запалена от някой стихиен пламък, може да предизвика катаклизъм във всемира”.

4.

- Кой е тоя готин пич?

Разглежда снимките по бюрото ми, поклаща сочен ханш, полата се полюшва - голямо жълто лале.

- Кой по-точно?

- Тоя, с шапката.

- Йосиф Хербст – казвам.

Никаква реакция.

- Най-големият български публицист – казвам.

Никаква реакция.

Жълтото лале силно желае да работи „като журналист”. Не „да  бъде” журналист. Разликата е съществена.

- Убит 1925-а година – казвам.

Нищо. После:

- А, значи е умрял. (безразлично)

- Не е умрял. Убили са го. Разликата е съществена.

- Уф! (отегчено)

Жълтото лале се връцва. Не стана журналист.

5.

От сина на Яков Хербст, директор на барон-хиршовите железници, се е искало само едно - да си избере подобаваща кариера: дипломат или политик, висш държавен чиновник или крупен предприемач.

Избира журналистиката. Въпреки предупрежденията на Стоян Михайловски, че „българската журналистика е каймак от храчки и сметана от помия”.

Редакторът на „Дневник” и „Време”, издателят на 5 вестника и едно списание; създателят и първи председател на Съюза на българските журналисти; първият директор на БТА;

Бащата на съвременната българска публицистика; кореспондентът на „Ди цайт”, „Дейли мейл”, „Нойе фрайе пресе” и „Фосише цайтунг”; журналистът, „на когото в чужбина вярват повече, отколкото на БТА” (казва Екатерина Каравелова); човекът, който „с цинична леснота говори на родните езици с всичките си чуждестранни събеседници” (пише Марсел Дюнан, главен редактор на в. „Temps”);

Приятелят на Стоян Михайловски и Пенчо Славейков, Симеон Радев и Александър Балабанов, Елин Пелин и Александър Божинов, д-р Кръстев и Кирил Христов, Антон Страшимиров и Александър Гиргинов, на македонските харамии и артистичната бохема;

Офицерът, оживял по чудо под купища трупове при Дъсчен кладенец; героят в две войни, награден лично от Франц Йосиф с орден за военни заслуги;

Директорът на печата, който вместо да изпълнява задълженията си на цензор, пуска цялата информация за Октомврийската революция;

най-авторитетният, най-влиятелният човек в държавата, когото Короната силно желае да придърпа в своето обкръжение и да го опитоми;

Кумирът на дамите от хайлайфа; най-изисканият кавалер, щастливо женен за първата красавица на царството - изящната Виола, дъщеря на Екатерина и Петко Каравелови, завършила най-престижното висше училище в Русия – Елизаветинския институт в Санкт Петербург (от куршума, който не сварил да го убие, ще направи медальон и ще го подари на Виола);

Той е импозантен, сякаш току-що кацнал от „Пратерщрасе” посред прашната София, неизменно с бяла жилетка, бяла папийонка, бял копринен шал и златен ланец;

Той е в центъра на всички светски събития, има ложа в Парламента и в Народния театър, в „Юнион клуб” го чака неговата маса, пие си кафето в „България” и пуши само тънки пури.

Това е Йосиф Хербст.

Един блестящ мъж с блестящо бъдеще.

Един блестящ журналист с жестоко бъдеще, което го дебне в полицейските подземия.

Той не признава никакви величия. Освен „Негово величество Народът” и „Негово величество Езикът”. Българският народ и българският език. И, разбира се, и най-вече, и преди всичко – Свободното слово на Свободния човек. Този Свободен човек, този рицар на Свободното слово, е самият Хербст. 

Той е страшно неудобен, казва и иска неща, които не са нито за искане, нито за казване и с безподобния си инат предизвиква и разваля на цял свят спокойствието.

Спокойствието на Фердинанд, един „човек с голям нос, малък интелект и дългоноктести нервни ръце”, един „фаталист, който сетне стана фатален”.

Спокойствието на Борис: „Царувай, царю честити, но и управлявай сегиз-тогиз!”.

Спокойствието на политическия слугинаж, който се възторгва и разстила пред чуждия интерес, и предава, и продава държавата заради своя си интерес: „Дошли откъдето и да било, безразлично в какво качество, с покана или без покана, сегашно величие или минало, възходящо слънце или угасваща звезда, всекиго посрещаме като месия. Радваме се, че халът ни е станал толкоз интересен, та идат да го видят. Значи не е хал като всеки хал. И после тъжим, че не си знаем халът”.

Спокойствието на политическите мамелюци, тартюфи и писалконосци на режима като Йордан Бадев и Данаил Крапчев, вместили „в себе си толкова подлост, глупост и низост”. (Днес славословят споменатите мамелюци, и ги почитат. Както някога. Това „някога” се завърна в нашия живот с всичките си прелести – умствен мързел, лицемерие, лакейство, невежество, демагогия, подлост, полицейщина, политическа безнравственост, обществен цинизъм, цензура.)

Спокойствието на партиите: „Всяка партия си създава легендата, че е представителка на целия народ”; „Няма буржоазна политическа партия, която да се бори за право и за свобода. В най-добрият случай буржоазните партии се борят за права и свободи. Права и свободи, това е много, много по-малко, отколкото: право, свобода”; „Чудят се на охолния комунист. Никой не се съмнява в охолството му, но всеки се съмнява в комунизма му”.

Спокойствието на цензорите, които „като птицата щраус крият главите си в пустинния пясък, а излагат задника на властта”.

И най-вече - спокойствието на „демокретените” от Демократическия сговор, който „винаги е заявявал кратко, ясно и на всеослушание: обичай ме, ако не - ще те изям”.

На 9 юни над България увисва едно черно слънце. Започва смъртоносната битка на Йосиф Хербст с глутницата, предвождана от Цанков, ген. Вълков и ген. Русев. Всеки техен ден започва с неговите статии, бележки и миниатюри. Всеки негов ред е подчертан. Всяка негова дума е оградена с яростен замах, като в примка. 

Властите спират „АБВ”, той започва „Вик”, спират „Вик”, той започва „Ек”, спират „Ек”, той започва „Днес”. Хвърлят под прозореца му трупа на Вълчо Иванов. За да го сплашат. Това е последното предупреждение на мафията. Надяват се да замълчи. Но той не замълчава. Той целият е в думите „Да бях премълчал - бих се опозорил!”.

За Хербст политиката това е „да застанеш нейде”. И той застава – „на страната на унижените и оскърбените”. Това е неговата свободно избрана позиция на свободен човек. Той, който никога не е членувал в Комунистическата партия, който казва „Можеш да бъдеш комунист, без непременно сърцето ти да тупти по ритъма на московския болшевишки генерален марш”, написва черно на бяло едно късичко изречение: „Аз съм комунист”. Това е повече от предизвикателство. Това е избор. Това е смъртна присъда.

За Йосиф Хербст журналистиката е „истинският, постоянно действащият парламент на една държава”. На фона на дирижирания парламент, на фона на помийната журналистика, която не се отличава от днешната помийна журналистика, Хербст и неговото слово се превръщат в институция, в истинския, постоянно действащия парламент.

Неистова, страстна е неговата битка за свободата на словото: „Свобода на печата ли? Оная ли свобода, която позволява на всеки нехранимайко да издава и да пише вестник, неграмотен, отровен, невежествен?”.

Той се извисява, грамаден и самотен сред океан от кръв, сълзи и мръснословие. Самотен, защото такава е съдбата на гигантите. Просто няма дружини от великани. Даже в приказките.

Той е пристрастен, защото „безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар, е журналистически евнух”. А властта обича точно такива „журналисти” – евнуси. Та да пазят и славословят нейната харемна политика.

Той е неудобен, нетъприм, непоносим. За всякоя власт. Във всяко време. 

Той е гневен, но гневът му „не е насочен против някого или някои, а против нещо, нещо тъмно, адско, против нещо, което като олово тежи върху поривите, постъпките, намеренията, мислите, думите”. 

Той съзнателно предизвиква тъмните сили да смъкнат своите черни маски, за да видят всички какви чудовища, каква духовна пустиня, каква нравствена мизерия крие този маскарад на овластени престъпници.

Той не се съобразява с властниците, защото „вестникът не е венцеплетаческо заведение”. За него журналистиката, вестникът, не е стока, не е машина за печатане на пари, не е момче за мръсни поръчки, не е ничий наемник, нито партийна слугиня, нито политическа метреса, нито куртизанка или проститутка. А обреченост за истината.

Истината, за разлика от овластената, хищна и престъпна посредственост не се нуждае от лакеи, а от воини. И няма историческо време, в което истината и нейните воини да са били обект на нежни чувства от страна на властниците. Хербст знае, че любовта на властниците може само да те унижи, опозори и зароби. За него няма нищо по-високо и по-ценно от свободата на съвестта, която е свобода на словото - „Целият ни протест е за свободата на съвестта”.

За тази свобода той е готов да плати с живота си. Защото знае, че е по-добре да плащаш за свободата си, отколкото да плащаш със свободата си, да я превърнеш в разменна монета, да я размениш за временна слава или измамно величие. Защото талантът да пишеш не струва и пукната пара без таланта да бъдеш свободен. Защото това е публицистиката – талантът  да бъдеш гражданин, талантът да бъдеш свободен. Малцина притежават този талант. И те стават обект на злост, омраза, репресии и насилие.

Но Хербст не пише истината само заради собствената си чиста съвест. „Борбата с тъмните сили водя за вас - казва той на читателите. - Моята полемика е ясна. Тя не е моя. Тя е ваша. Аз я водя само от ваше име, за моя сметка и на мой риск”.

За Хербст истината и животът нямат заместители. За тираните те нямат никаква, дори нищожна стойност.

На 16 април вечерта Йосиф Хербст е арестуван. Пред Виола и децата разиграва истински спектакъл – облича се старателно – бялата жилетка, бялата папийонка, белият копринен шал, бялата кърпичка в джобчето на сакото, черната филцова шапка с черната копринена кордела. Сякаш нискочелите „господа”, запречили вратата с кални обувки, са дошли да го заведат на прием в двореца.

Отвеждат го в ІV полицейски участък.

6.

Из дневника на Екатерина Каравелова:

„20 април, 1925. В събота 18 – покъртителна картина на гробищата… Почти 5 часа прекарахме на крака. Върнахме се в къщи след 6 часа вечерта. Слухове зловещи за Йосифа, арестуван на 16 вечерта, че бил убит, прострелян, заклан…”

„От прокурорството е запитан ІV полицейски участък, който е отговорил, че е препратен арестуваният на 17 април сутринта в Обществената”.

„На многобройните запитвания от прокурорството Обществената безопасност едва след 2 месеца отговори, че Йосиф бил препратен в казармата на 6-а дружина”.

„На запитването от прокурорството до командира на 6-а пехотна дружина изх. № 4451 от 10 юни 1925 от последната се съобщава с № 2535 от 15 юли 1925, че арестуваният е изпратен във Фотиновото училище”.

„С изходящ номер 4728 от 17 юли 1925 година отново до Дирекцията на полицията”.

29 април 1925 г. Писмо на Екатерина Каравелова до княгиня Евдокия:

„Мила, драга Княгиня Евдокия,

Останах тая нощ дома, за да се разтуша от нерадостни мисли. Пиша Ви не за да моля милост и застъпничество за Хербста, за каквито ме обвиняват, че съм се обръщала към Негово Величество Царя и към генерала Лазарова, и не зная още към кого ли не. Не милост, а правосъдие и правда всички ние очакваме. Тие кошмарни дни и нощи почват да притъпяват тая вяра.

Утре две седмици откак десетки стотици – по обща мярка – са арестувани, без никой досега точно да знае где техният арестант се намира. Зловещи слухове се пръскат… едва преди една седмица се направи обиск в къщата на Хербста в присъствие на двете му деца и слугинята. Дъщеря ми не беше у дома и аз бях доволна, че обискът е станал без нея. Акт или разписка за отнесените неща не са дадени. Когато привечер се сне блокадата на квартала и аз с Виола можах да вляза в къщата им, трябваше дълго да привеждаме в ред разхвърляните стаи. То нищо.

При прибиранието обаче на книжата в писалищната маса на Хербста падна ми на ръка едно писмо – несъгледано и невзето, - подписано от „Братята на Омуртага”. Тие „братя” настояват Хербст да напусне София и България, в противен случай „ръката, която е вдигната върху вас, никой не ще бъде в състояние да спре и попречи да извърши и изпълни клетвата. Помнете и не забравяйте това! Иначе смърт вам и децата ви ви очаква”.

Писмото е смачкано и нечисто, и види се, отдавна е получено от Хербста. Колкото безграмотно и нахално дръзко да е, то ме озадачи… и покруси вярата ми, че живеем под закрилата на закона… Всички сме и днес, и всякога, виновниците, злодеите да се съдят и накажат посред бял ден най-строго. Но… неотговорни фактори произволно да се разпореждат с българските граждани и да решават в мрака на нощите – кой да живее и кой да мре – бива ли да допусне правителството на Негово Величество Царя? По тоя ли начин ще се умири и успокои злочестата ни изтерзана страна!?

А че има работи вън от реда, показват закъснелите официални съобщения, че при арестите трябвало да се искат легитимации от лицата, които се явяват за тая цел. Прави впечатление, че вестниците, които вчера оповестяваха за залавянето на Петрини и прочее, днес съобщават, че се търсели чрез държавен вестник?! Вчерашната канонада, която потресе града, днес се оказва, че било предназначена за залавянето на един разбойник… Всичко това навежда на печални и тежки размишления…

Простете ми за грозното писание и че Ви разстройвам, [види се], че бих искала само добро и хубаво да Ви пиша, но пусти времена! Даже не ми дадоха възможност да Ви сърадвам, че мюждето (награда, дар при съобщаване на радостна вест – б.а.)  ми се изпълни. Има и други въпроси, които исках да изясня. Но ще чакам малко по-благоприятно време. От все сърце всичко най-добро от неизменно преданата и искрена Ви: Е. Каравелова” 

Към писмото Екатерина Каравелова прилага списък с имената на 151 безследно изчезнали.

7.

Краят на юни, 1925 г. Писмо на Виола Каравелова-Хербст до Александър Цанков:

„Господин министър-председателю. Вие дойдохте на власт в името на спасението на България и за въдворяване на мир в изтерзаната ни страна. Празни думи.

За мъжа ми Йосиф Хербст, арестуван на 16 април, Софийският военно-полеви съд на 27 юни с удостоверение номер 3905 призна, че той не се търси по Закона за защита на държавата и че освобождаването му повелително се налага. Йосиф Хербст обаче до ден днешен е скрит, а аз съм изложена на обиски, описи на имуществото ми и всякакви изненади.

И за тия ли въпиющи произволи ще отговарят „безотговорните фактори”?

Настоявам най-енергично за незабавното разобличаване на тази недостойна за една правова държава криеница и за най-бързото освобождаване на беззаконно задържаните.

Господин министър-председателю! Господа народни представители! Вие си дадохте почивка (ваканцията на парламента – б.а.) - и ние, жените на беззаконно скритите, имаме нужда от почивка и успокоение.

Виола Каравелова - Хербст”.

Цанков не отговаря на писмото на Виола. Депутатът Петър Минов от БЗНС го огласява от парламентарната трибуна. Цанков изпада в истерия: „Вашият режим, режимът на сегашното правителство, е реакционен, кървав; той води България към пропаст, към гибел. България загива!”… Така се провиква господин Минов. Бедната политика на сегашното правителство! Реакционна, кървава! Това ми се повтаря до втръсване! Не омръзна ли им? Аз вече съм глух, надебеляха ушните ми нерви и не чувам всичките тези приказки и всичките тези характеристики…” 

След истеричния монолог на Цанков в парламента Виола изпраща до пресата „Отворено писмо до председателя на Народното събрание г. Кулев и министър-председателя г. Цанков”. Публикуват го два вестника. Другите мълчат. Обажда се „Демократически сговор”. Язвително: „Има в страната установен ред, по който г-жа Kaравелова - Хербст може да получи отговор и възмездие. Тоя ред е посочен в Закона за углавното съдопроизводство. Вместо да пише „отворени писма” във вестниците, тя трябва да се обърне към респективните органи на съдебната власт, като им изложи обстановката, при която е станало задържането на мъжа й, заедно с всички данни и подозрения. Българските съдилища са дали досега достатъчно доказателства за независимост и строга изпълнителност. Нека госпожата бъде уверена, че и в дадения случай те ще изпълнят своя дълг”.

8.

Отвеждат го в ІV полицейски участък. После – в Обществената безопасност. На убийците е разпоредено да чакат. И те чакат. Чакат Хербст да поиска телефон. Да се обади в някое посолство, на някого от безбройните си влиятелни приятели, на царя. И да моли за спасение. Това очакват от него. Обади ли се, властта ще се отърве от най-непримиримия си противник, а Хербст ще бъде опозорен. Жив или мъртъв. Хербст не иска телефон, не се обажда на никого и не моли за нищо. Властта остава разочарована в своето подло очакване. Човекът, избрал своя живот, има силата да избере и своята гибел.

9.

Йосиф, син на Яков…

„И рекоха помежду си… хайде сега да го убием, и да го хвърлим в някой ров, па да кажем, че го е изял лют звяр… и го взеха, та го хвърлиха в рова…”. (Първа книга Мойсеева, Битие, глава 37)

„Сега е доказано, че журналистът Хербст е изгорен жив в пещта на централното отопление на Обеществената безопасност. Хербст упорито се бореше против правителството и пишеше във вестника си „Вик” статии, които не се харесваха на високото място”. (Анри Барбюс, „Палачите”)

Истината е, че не знаем как е погубен най-величавия български публицист на ХХ век. Не знаем дали е удушен, не знаем дали е изгорен в пещите на Обществената безопасност, не знаем къде е заровен, къде е захвърлен, в коя дупка, в кой овраг. Не знаем дали побеснели кучета са влачили неговите кости, нито къде са ги завлекли. Когато на 24 януари 1954 г. разкопават Илиенския форт, изпод земята излизат примки, въжета, черепи, кости, катарами, копчета. От един потрошен череп проблясва сиво-синьо-зеленото стъклено око на Гео.

Но Йосиф го няма там. 

И все си мисля, че онази „черна филцова широкопола шапка с черна копринена кордела”, изровена от масовия гроб в Илиенския форт, е негова. Шапката на Йосиф Хербст. 

***

Виола, прекрасната изящна Виола, тича от IV полицейски участък в Обществената безопасност, от Обществената безопасност в казармата на VІ пехотна дружина, от VІ пехотна дружина в училище „Фотинов”, от училището в Софийския военнополеви съд, който издава удостоверение № 3905, че Хербст не се търси по ЗЗД и че „освобождаването му повелително се налага”; Виола, обезумялата от мъка Виола, броди като привидение, в бялата си сватбена рокля, на която е закрепила снимката на Йосиф, и пита „Къде е Йосиф Хербст? Къде е мъжът ми?”… 

В отговор получава само лъжи. И един безграничен, отмъстителен, тържествуващ цинизъм от страниците на официоза „Демократически сговор”: „Госпожо, ние не сме пазачи на вашия съпруг!”.

А през това време Цанков държи френетични речи:

„Европа ни цени много! Защото ние успяхме да смажем на Балканите хидрата на болшевизма. В нашата почтеност има ли някой дързостта да се усъмни? Тя беше всеобщо призната… Нас ни обвиняват, че сме прибягвали до брутални средства. Ние не само не сме искали, но и сторихме всичко, за да спрем насилията! И ги спряхме! Нима затова сме „най-кървавото и най-насилническото правителство”?!... Нас ни обвиняват в насилие?! Това е прекалено! Нам могат да се приписват грешки, но всеки роден от жена не може да не греши. Обвиняват ни като реакционери, искат ни сметка за изчезнали. Аз отговарям само на въпроса: „Запазихме ли държавата?” Да! Нас не ни смущава никоя сянка. Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае. Защото вършехме подвизи в защита на България!... Да, мене ме клеймят като тиранин, затова че кърваво потуших комунистическите бунтове. Само при силуета на моята сянка треперят от ужас, защото аз не се шегувам и не пипам с меки ръкавици. Аз изпълних дълга си в защита на държавата!…”

***

За три десетилетия фашизираната до умопомрачение българска десница ще възкреси и „аргументите”, и речника, и мирогледа, и манталитета на фашизма. И ще обърне реката на времето.

И псевдоисторици и псевдожурналисти ще дитирамбят в чест на Александър Цанков; ще възпяват Трета секция, „прочистила България от червеното зло”; ще разхвалват Пане Бичев като „българския Шерлок Холмс”.

И ще нарекат Гео Милев „набеден пророк, наложен от комунистическата пропаганда”, и ще осмеят поемата „Септември” като „лишена от художествени изразни средства”, защото „не създава естетическа наслада с примитивизма си”.

И ще произведат най-гнусната инсинуация - че Йосиф Хербст „е пуснал предварително новината за атентата”, ерго – „е част от конспирацията”, ерго - „напълно основателно е ликвидиран”, ерго - Хербст не е никакъв „хуманист и мъченик”, нито „икона на българската журналистика”, за разлика от неговите убийци, тез икони, хуманисти и мъченици…

 

Велислава Дърева   СБЖ

Станете почитател на Класа