Последният полет на едно дете

Последният полет на едно дете
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    05.07.2019
  • Сподели:

Всичко, което мога да мисля около смъртта на петгодишното дете, убито вчера от баща си, се свежда до един момент - онзи, в който е летяло от моста към бездната долу при река Янтра.

Каквото и емоционално въображение да имам и колкото и тежки неща да са ми се случвали за годините, в които съм на тази земя, нямам преживяване, с което да мога да сравня ужаса и страха, които това момченце е изпитало.

Знам обаче, че точно заради този убийствен последен полет на малкото дете е нужно да си съберем емоциите и да ги превърнем в трезви мисли. Иначе, в обезчовеченото общество, което сме си изградили, такива екстремни прояви на абсолютна, необяснима и зловеща жестокост ще се случват все по-често.

И така. Детето вече го няма. Допреди два дена обаче го е имало. Живяло е с майка си и баща си, който се казва Дилян, в сравнително малкия български град Габрово, в панелен апартамент в средностатистически квартал. Ходело е на детска градина, играело си е на детската площадка с другите деца. Казват, че са му купували хубави подаръци и е имало добри условия на живот.

Ежедневно е излизало с родителите си на разходка, а бащата е полагал дори повече от обичайните за българските стандарти родителски грижи.

 

дете на мост

 

Семейството не е социално слабо, въпреки че Дилян не е на постоянна работа и както е видно от справката за съдебното му минало, е с криминално досие и ефективно излежана осеммесечна присъда. Според майката, именно тя се явява основен финансов лост в двойката, живееща на семейни начала и отглеждаща заедно детето си.

По принципа "хората говорят" до обществото достига и информацията, че 31-годишният Дилян се е занимавал с пласиране на дрога, както и че самият той също е употребявал наркотици и алкохол. В сутринта, в която е убил детето си обаче, не е бил нито дрогиран, нито пиян, нито неадекватен.

Бил, казват психолозите, психопат. Това и обяснявало нелогичното, макар и доста добре организирано във времето действие да умъртви по особено жесток начин собственото си дете.

Ако следваме последователността на събитията, това се е случило ето в този ред: в ранните утринни часове на 3 юли Дилян завежда сина си на моста над Янтра по пътя за Севлиево и хладнокръвно го хвърля оттам. Малко след това лично се обажда на полицията, за да подаде сигнал за извършеното и да предупреди, че и той има намерение да се самоубие.

Все пак на полицията й коства някакво време, докато стигне до мястото на местопроизшествието, където бащата обаче все още не се е самоубил, а чака от външната страна на парапета на виадукта органите на реда да дойдат. Следват тричасови преговори, водени от психолози, които да разубедят мъжа да сложи край на живота си и които завършват с успех. В момента, в който вече е в безопасност, бащата на малкото момче е арестуван.

Малко по-късно психопатията му явно се е поуспокоила, защото той лично променя версията си, като по време на разпита твърди, че детето само е паднало от парапета на моста. Пък било на парапета, защото двамата с татко му заедно отишли там да гледат звездите...

Часове след трагедията майката, която от две седмици е била в неизвестност и активно е била търсена от Дилян, е намерена и й е съобщено за случилото се. Междувременно Дилян прави пълни самопризнания. И според тях причина за убийството е, че... му било трудно в продължение на две седмици да се грижи сам за едно петгодишно дете.

Нататък историята се разплита бързо. И стига там, където често сюжети с подобен край започват - домашното насилие. И още по-страшното - скритото, премълчано, доброволно публично незабелязано домашно насилие.

Дилян и майката на сина му са заедно от осем години. Имат общо дете и живеят като семейство, въпреки че нямат официален брак. По време на първоначалното установяване на случилото се около трагедията излезе гръмко съобщение, че Дилян всъщност не бил истински баща на детето, ами негов пастрок.

Тогава в общество като нашето логично напрежението охладня с няколко градуса, защото (макар и на едно доста дълбоко и срамуващо се от себе си нравствено ниво) нашата социална култура приема, че неистинският татко някак по може да убие доведеното си дете, отколкото родният такъв.

Да, де, ама грешката се оказа невярна - Дилян е припознал детето, не защото той не е негов биологичен баща, а защото то не е родено в брак на родителите си.

После дойдоха и още публични въпроси, най-често задаваният сред които е този къде се е дянала тази майка без детето си за тези две седмици. Ама разбира се - нали у нас родителството е обществена работа, стига от същото това общество да не се иска да носи отговорност за него, най-лесно е въпросната "самоотлъчила се", "абдикирала от задълженията си" майка, да бъде посочена с пръст.

И публично да й се търси сметка защо, като ще напуска, не си прибере и детето. Така де - според нашите традиции (а и закони - като този, че априори при развод майката получава родителските права) майката е залепена за детето си и именно тя носи отговорността за него непрекъснато. Дори и когато бащата на същото това дете я бие, докато заплашва, че ще й го отнеме.

Във времето, когато на мен ми се налагаше да бягам посред нощ от дома си, за да избегна подобно ескалиращо домашно напрежение, приятели адвокати ме съветваха да се прибирам бързо обратно.

В противен случай, особено ако няма как да докажа, че съм напуснала къщата си поради заплаха за целостта, здравето и живота си, моята "самоотлъчка" от децата ми може да се третира като бягство от родителски задължения. А после това може да послужи като коз на отсрещната страна в евентуален бракоразводен процес да иска попечителство над тях.

Един вид, аз ей така съм си решила да излизам посред нощите да се забавлявам, не да си спасявам живота. И като не смятам да съм майка, а купонджийка, заслужавам да ми вземат родителските права.

Дебело наблягам на тази подробност, защото съм сигурна, че много от жените, станали жертва на домашно насилие, са следвали същата логика и са стояли при насилниците си, заради нея.

А има и още нещо важно - каквото и да се е случвало на една жена, попаднала във водовъртежа на своя насилник, тя все пак не може да си представи, че той, в качеството си на баща, би убил детето си. И понеже Дилян често е заплашвал жената до себе си, че ще й вземе сина, тя е предприела бягството си сама, оставяйки му именно това, с което той я шантажира. Та за кое по-точно да я съдим?!

В тези часове след смъртта на детето, не мога да си представя какво й е на тази жена. Не мога да си представя и какво ще й бъде оттук нататък да живее с тази история и с вината, която непременно ще чувства. И която принципно осъдително и категорично в квалификациите си общество като нашето ще се погрижи хубавичко да й вмени и поддържа.

Като казах "общество", да попитам най-накрая нещо. Къде беше същото това общество, когато скандалите между тази майка и Дилян са били публично достояние на цялата им съседска общност? Къде беше това общество, в което дори приятелките и близките на тази жена не са се осмелили да подадат сигнал срещу насилника?

Къде сме били всички ние, когато сме допуснали малтретираната жена така да се страхува от насилника си и толкова да няма вяра в институциите, че сама да няма смелост да се оплаче и да потърси помощ? Знаете ли къде сме били? Защото аз знам!

Едни от нас са се хванали на традиционно българско хоро в защита на "изконните ни морални ценности", които и да са те. Други са се обединили срещу "норвежкия враг", който бди да ни взима децата и да ги ползва за обогатяване на олисялия си скандинавски генофонд.

Трети са по митинги за защита на "традиционното българско семейство", в което бащата да раздава правосъдие като потупва я мама, я кака, я батко, и това си е в реда на нещата.

Четвърти пък са се заровили по текстове от Стратегия за детето и Истанбулската конвенция, за да съзират в тях дяволски намерения на някаква незнайна конспирация, която цели да ни унищожи, защото сме много умни и сме заплаха за империализма, американците, европейците, прогреса, света, космоса и каквото още се сетите.

И всички тези, към които нямам никакво желание да се причислявам, но поради общата ни родина също като тях се зова българка, са заети в свободното си от безсмислени битки време да възхваляват Тодор Живков и да гледат с влажен поглед Путинска Русия.

Само че междувременно у нас стана най-голямата трагедия - един баща хвърли детето си от мост. Това е най-ужасяващият полет, който едно дете може да извърши.

Защото за децата е полезно да летят във фантазиите си, в мечтите си, в съня си.

На гърба на вълшебни дракони, летящи килимчета и супергерои. Едно малко момче обаче полетя в реалността, която ние му създадохме. И полетя на крилете на нашето собствено нехайство и безразличие.

 

Мария Касимова

Прочетена 394 пъти

Станете почитател на Класа