Съдба по жребий: Къде да учат първокласниците?

Съдба по жребий: Къде да учат първокласниците?
  • Автор:  Ивайло Дичев
  • Дата:  
    12.06.2018
  • Сподели:

Каква точно вина има първолакът за екзистенциалния жребий, според който се е родил тъкмо в района на затъващо училище, пита проф. Ивайло Дичев и предлага да помислим как да се приемат децата в първи клас.

 

 

 

 

 

 

Напоследък често обсъждат онази най-радикална форма на демокрацията, която са практикували в древна Атина: избор на магистрати не според богатството, популярността или дори личните им качества, а по жребий. Защото пред съдбата всички са равни. Защо е тогава това усещане за несправедливост у родителите, чиито деца са били елиминирани от желаните училища в София?

 

Вероятно тук нещо противоречи на принципа за абстрактното равенство. Първо, на входа си, образованието има една егалитарна страна, доколкото трябва да е отворено за всички, на изхода обаче има и една крайно йерархична страна, доколкото най-добрите по определение са малцинство, посредствените – мнозинство. Освен това у всеки от нас е заложено убеждението, че мястото, което обитаваме, ни дава определена привилегия за нещата наоколо (например - да си паркираме колата пред блока). А местата дори в една и съща национална държава са много различни; едно е да търсиш добро училище в скъп квартал, друго – в бедно предградие.

 

Жребият беше опит на институциите да намерят приемливо решение при равен брой точки, като по този начин пренасочат недоволството към Фортуна. Е да, ама самата битка за точките е добре овладяна от по-окумуш родителите, които си изнамират тапии за болест на детето, писма за месторабота и тъй нататък според критериите. А както знаем училищата нямат прокурорски функции и не могат да разследват подобни документи.

 

Един медиен евъргрийн

 

Нещо повече, има желани деца - например с родители потенциални спонсори, известни хора или просто приятели - и вероятно не е трудно да си представим, че съответната управа ще провери внимателно едни документи, а други няма. Всички сме равни пред съдбата, но „някои са по-равни от други" (Оруел). И ето че година след година имаме този медиен евъргрийн: кои приели, как приели, на кого да се оплачат. Тук не критикувам министерството, а опитвам да покажа сложността на ситуацията: тя представлява политически, а не просто технократски проблем. В този смисъл добре би било недоволствата ни да приемат политическа форма, вместо да повтаряме вечните си подозрения за престъпления и конспирации.

 

Вземете районирането, което дава предимство на местни пред чужди. Подобно на американския джеримандъринг (боричкането при очертаването на избирателните райони), то има политически заряд. Може да гетоизира бедните места (например ромските махали) или да способства за смесването на бедни и богати деца. В първия вариант вървим към изграждане на елитни училища, ще кажете това не е лошо, но замислете се дали това се прави въз основа на качествата на самите деца или само на социо-жилищното положение на родителите им? Доколкото знам няма изпит за постъпване в първи клас, така че децата, обречени на сегрегирано училище, просто няма как да изплуват.

 

Впрочем окумуш-родителят не е само по-богат – той/тя просто е по-активен, проверява кои училища как са, къде какви изисквания има, абе изобщо „бори се". Няма лошо, но какво да правят децата, чиито родители не са окумуш, да не кажем – не се много интересуват? Дали не трябва някаква социална служба да се бори и за тях? Принципът на конкуренцията, въведен в сферата на образованието, където „в момента води до това, че добрите училища стават все по-добри, лошите затъват безнадеждно.

 

Въпреки това не ги затварят по едни други политически причини, не ги окрупняват, не ги превръщат във филиали на успешните. Креят си така, а заедно с тях и децата. Или друг детайл. Не е ясно колко деца трябва да има в едно училище, за да съществува. И тъй успешните училища, подобно на едни капиталистически предприятия, отварят нови и нови допълнителни паралелки, докато губещите биват избягвани от родителите, клиентелата им намалява, а бюджетът изтънява. Вярно е, че сигурно са си виновни учителите, директорът, настоятелството, местната община – но каква точно вина има първолакът за екзистенциалния жребий, според който се е родил тъкмо в района на затъващото училище?

 

default

 

В битката за клиенти училищата се превръщат в съучастници за „производството" на деца със специални образователни потребности; помагат също и родители, и лекари. Защо ли? Защото такива деца носят повече приход на глава ученик; не знам дали тази практика ще се окаже масова, още е рано да преценим, но трудно мога да си представя нещо по-гадно. Елитните училища на свой ред контрират с „производството" на талантливи деца, които също носят повече приход.

 

Последните седмици медиите бушуваха около случая с Норвегия, където се оказва, че социалните служби имат задължението да се намесват в интерес на детето дори и против волята на родителите. Шок и ужас в българската публика, която се кланя на светото биологическо семейство, за чийто придатък смята децата. Чудя се дали пък да не коригираме тези си атавистични възгледи (в които някои дори намират причина за гордост), дали да не почнем да мислим за интереса на децата отвъд родителите, които те така или иначе не могат да си, изберат. Първокласникът все още няма ресурс да воюва сам за място под слънцето; ако по божествения жребий се е паднал в загубено семейство, лош район, затъващо училище, добре е обществото ни да се бори за равния му старт в живота.

Прочетена 286 пъти