Случи се. И по-добре, че се случи късно, отколкото преди да е прекалено късно. Най-накрая медицинските сестри се осмелиха да протестират. На 12 май те пътуваха от различни градове и се стекоха и от разнопосочни места в София, за да призоват пред Министерски съвет за достойни условия на труд.
Протестът мина. Настъпи време за равносметка и бавно наместване на везните. От едната страна натежава огорчението от липсата на адекватна реакция от властите, от другата страна – удовлетворението, че медицинските работници се събраха без реалната подкрепа от профсъюзите. Приятно изненадани, организаторите коментираха, че са очаквали доста по-малко хора да дойдат от 5000 протестиращи. Но макар и да се радват на този дружен жест на енергичен протест, участвалите, а и наблюдавалите отблизо и далеч, са огорчени.
Важно е да се спрем на психологическата ситуация, в която са се озовали медицинските ни сестри, притиснати от социалните условия в страната. От една страна те търпят от дълго време положението, опитвайки се не само да оцеляват, но и да помогнат и на пациентите да сторят същото. Пример за това е медицинска сестра, която години наред работи в единственото кардиологично отделение за деца у нас. Тя продължава своята работа, но е дълбоко огорчена.
От какво ли? От отношение, условия на труд и на работа. Може би и от това, че за нормалното функциониране на инфраструктурата на болницата липсват 20 медицински сестри, което означава, че пада огромен товар на плещите на останалите на работа там. Или по-правилно – на плещите на тези, които все още не са си тръгнали. Всичко това лежи от другата страна на везната.
За подобна ситуация психологията има вълшебно изчерпателна дума – когнитивен дисонанс. Това е сблъсъкът между убежденията и нагласите на индивида и между постъпилата информация от обкръжаващото. С подобряване на средата биха могли да нараснат и изискванията към медицинските сестри. Неща като специално отношение, допълнителни грижи, за които сега част от тях е възможно да нямат сили или мотивация.
Грозно потъпканият път
„Единственият начин да ни забележат, е да напуснем за половин час работните си места“, казва една медицинска сестра в обсъждане в социалната мрежа по повод протестите.
Друга дава непосредствен израз на емоциите си: „Защо се самозалъгваме, нищо няма да се промени. Ще продължаваме да работим на по две, три места, защото сме страхливи! С протест нищо няма да се промени. БАПЗГ (б.а. Българска асоциация на професионалистите по здравни грижи) ни замазаха очите, оправдаха парите от членски внос и безумните цени на удостоверения без особена стойност. Цялото здравеопазване в България е фарс, бизнес“.
„Аз се гордея с професията си и искам с цялото си сърце да я упражнявам в България, но не смятам, че 4-5 годишен труд, безсънни нощи в учене трябва да бъде толкова грозно потъпкан…“, пише трета.
И наистина, как е възможно толкова дълго време медицинските сестри да живеят почти на фотосинтеза (виж повече тук) ? Нима е реалистично човек, който работи (натоварва се в силна степен) интензивно часове наред, грижейки се за болни; човек с непрекъснат досег със зарази, бактерии, болести, със смъртта, а на битово ниво - досег с кръв, урина и т.н.; човек, който бди над хората и на нощни дежурства, да получава средно 600 лв.?
Ще стигнат ли пари до медицинските сестри?
„Близо 5 млрд. лева отделя държавата за здравеопазване.Разбирам ги, но не може всеки, който иска пари, да дойде под прозорците ни и на другия ден… Не е правилно така, ще счупим държавата накрая. Болниците получават огромни пари от Министерството на здравеопазването и по клинични пътеки от Здравната каса“.
Тези думи на премиера още кънтят в ушите на медицинските сестри. И тук е моментът да се вгледаме в нещо съществено. Освен това колко пари се вливат (което разбира се е важно) трябва да се вгледаме и как и в какво се вливат те.
През 2018 г. бяха заложени 407 млн. лв. повече в здравния бюджет. Здравното министерство увеличи финансирането за клинични пътеки със 150 милиона лв. през февруари. Това стана основно в отговор на протести на общинските болници и след множество индикации за влошаване на финансовото състояние на болниците.
Финансовата инжекция позволи увеличение на около половината от клиничните пътеки главно за педиатрия и пулмология, за гинекология, неврология и вродени малформации. Съществуват критики обаче, че увеличението 12 % от общия бюджет на Националната здравноосигурителна каса не е достатъчно. Трябва да се има предвид и че заплащането на медицинския персонал се осигурява основно от оборота от здравните пътеки, но здравните приходи служат и за покриване на много други брънки от веригата.
Всъщност здравната ни система буксува по този начин от 2000 г. насам, когато се въвежда работещият в други страни, но изкривен у нас модел на здравните пътеки.
Нека видим какво пише по въпроса д-р Аспарух Илиев, който е сред немалкото лекари (подобно на медицински сестри), ориентирали се към работа извън България.
„От десетилетия здравният мениджмънт се занимава подробно с въпроса за разпределението на сумите за здравни услуги. Известно е, че поне 10 % от приходите трябва да се заделят с цел изплащане на апаратурата и инвестиции. Към тях се добавят разходите за режийни разноски – един компютърен томограф е енергоемък, без да коментираме цената му в милионен размер. Да не забравяме болничното отопление през зимата и климатизирането през лятото. Очевидно е, че сумата от 160 лв. на пациент (б.а. става дума за конкретна клинична пътека) не може да се доближи дори до 2 %, да не говорим да се осигури и адекватно заплащане на медицинския персонал“.
Илиев посочва и че най-сигурното решение за подобряване на качеството на здравеопазването (оттам и заплащането на медицинския персонал) е касата „да реимбурсира реално разходите на болниците. Нещо, което тя очевидно в момента не прави.
Безспорно увеличението със 150 млн. на здравните пътеки е позитивна стъпка. Тя обаче може да се покаже недостатъчна. Също така, трябва да се има предвид сложността на почти катастрофалната ситуация на болниците у нас, част от които имат хилядни или милионни натрупани дългове към настоящето, които също ще попият от свежия иначе финансов приток. Само болницата в Ловеч, която с право е наричана „съсипана“ в медиите, към края на 2017 г. има натрупан дълг в размер на 7 млн. лв.
Същевременно, над 90 % от плащанията по клинични пътеки на Врачанската болница отиват за погасяване на дългове. Затова през май персоналът на болницата е получил заплатите си за февруари, и то директно от здравното министерство - поради запори на старите дългове. С оглед на тези детайли, за какво излишество на средства, (които оставало само да бъдат разпределени и всичко ще се оправи!) говорим? Не е трудно дори и за човек неспециалист да разбере ситуацията.
Продънената галера
В северните страни е обичайно мъже да практикуват професията медицинска сестра. У нас такива бели врани са по-скоро рядкост. Както знаем според един негласен, за съжаление съществуващ закон, когато една професия е силно феминизирана, обикновено тя е недооценена от обществото. А професията медицинска сестра у нас е продънена на няколко места галера, в която робите все още не са се отказали да гребат, но която все по-осезаемо се пълни с вода. Освен обидно ниското възнаграждение в повечето държавни болници, има и още пробойни. Сред тях са непосредствените условия на работа, инфраструктурата. По отношение на инфраструктура държавните ни болници са се превърнали в гигантски китове, излезли на брега да издъхнат.
Примерите са много. В Майчин дом например през 2017 г., в едно от крилата за настаняване на родилки, 30 жени имаха на разположение единствено две бани. А след двата часа, в които духът им едва-едва си намира предишните телесни контури след раждане, те биват проснати на стари, дюшеци с деформирани пружини, на които болящото тяло се опитва да се намести. По отношение на оборудване също има примери, макар че там болниците ни се борят храбро. В страната ни и досега няма локомат, робот, който помага с рехабилитацията на хора с двигателни проблеми (в Австрия има няколко такива). Българката Анелия Хохвахтер, офтамолог във Виена, усилено работи, за да снабди страната с такъв.
За милосърдието
В тълковен речник думата милосърдие е обяснена така: „Готовност да се помогне на някого от състрадание“, и като синоним на съчувствие, състрадание. Православието я обяснява като „действена и практическа любов“. У нас думата рядко се използва в контекст, свързан с медицинските сестри, макар че употребата й в този смисъл е правилна лексикално. Но не само думата е позабравена, а и самите медицински сестри. Защото забравяме, че и най-милосърдният човек ще се изтощи, ако само се взима от него. А и има разлика между това да взимаш от някого и между това да го обезкръвиш. Това, което прави системата у нас, е именно обезкръвяване.
Спомняме си, че след Чернобил храната в България е била обезопасена единствено в оазиса на властимащите – хотел „Рила“. В разговор един човек заяви, че единствено ако правителствената болница в „Лозенец“ остане без медицински сестри властващите биха разбрали колко е сериозна опасността да осакатим окончателно здравеопазването си, допускайки растежа на дефицитите.
Впрочем само недалновидни властимащи биха бездействали дълго още при наличие на толкова силен спонтанен протест от страна на медицинските сестри. Би трябвало да се знае, както гласи един афоризъм в бранша, че работата на медицинската сестра е незабележима, но става забележима когато не се върши. Нека се молим да не забележим болезнено огромната национална ценност и крехкостта на този ресурс. И нека протестираме с медицинските сестри следващия път. Защото техният протест е всъщност наш.