Европейският съюз би трябвало да се чувства така, сякаш е отблъснал ордата на популистите. Икономическият растеж е най-високият от десетилетие. Еманюел Макрон разгроми Националния фронт и преобразява Франция. Макар че едва 41% от жителите се доверяват на ЕС, още повече вярват на националните си правителства, а това е десет пункта над дъното след финансовата криза.
При все това популизмът не е победен. Бунтовници са на власт в Полша, Унгария и Австрия и спечелиха вота миналата седмица в Чехия. В Италия Движението „5 звезди" би могло да отмъкне победата в изборите идния месец. През следващите години влиянието на популистките партии вероятно ще нараства.
Вместо да обяви победа и да се върне към обичайната си политика, върхушката трябва да се поучи от популистите. Това означава да възприеме най-доброто от това, което те предлагат, и да премахне останалото.
Посланието е: далеч от средата
Много неща трябва да се премахнат. Хардлайнерите сред популистите следват антагонистична политика, представяйки си обществото опростенчески разделено между народ и елити, които са го продали. Те претендират за пряка връзка между политик и гражданин, която оставя малка ниша за независима съдебна власт или свободни медии, за утвърждаване на малцинствата или за факти, които противоречат на инстинктивните чувства на електората.
Макар че популизмът е пълен с демагози измамници, той включва също реформатори и демократи. Европейските революционери, които вдъхновиха съпротивата срещу абсолютната монархия през 1848 г., имаха популистки черти. Така бе и с държавниците от края на XIX и началото на XX век, които поставиха основите на западните държави на благоденствието, както и на движенията срещу режимите зад Желязната завеса, като „Солидарност" през 80-те години. В подходящи ръце и дестилирани от отровните си съставки, навиците на популистите могат да бъдат полезни дори на опонентите им.
42 43 walesa
Популистите оживено комуникират недоволството на обикновените избиратели. Голяма част от популизма е ръководен от негодуванието срещу политическата върхушка, виновна за тъпото си себелюбие: прехвърляне от държавния сектор към доходни постове в частния бизнес, извършване на взаимни услуги, прилагане на открита конкуренция за места на работници, като се закрилят собствените срещу заплаха. Неотдавнашната история е омърсена от примери с политици от установени партии, които не успяват да се изправят публично срещу политически проблеми, включително дори Ангела Меркел при подхода ѝ към бежанската криза в Германия. Вместо това те или се крият, или използват технократски аргументи с подтекста, че „няма алтернатива".
Комуникацията е безплодна, ако не отговаря на грижите на избирателите. Там, където оплакванията са основателни, те се нуждаят от внимание и лекарство. Днешната подкрепа за откровените популисти често е обвързана от разместванията, причинени от глобализацията, включително бързите индустриални промени, масовата имиграция, променящите се социални ценности и западащото чувство за общност. Да се пренебрегват тези проблеми поради опасения да не се изтъкне остротата им, означава само да бъдат оставени на подстрекателите.
Това изисква политическа инициатива. Популистите са структурни иноватори. Това бе валидно в миналото, когато например крещящото неравенство от „Златната епоха" в края на XIX век роди нови марксистки партии и аграрно-популистката Народна партия на Америка. Валидно е и днес, което е очевидно при роденото през 2009 г. Движение „5 звезди" и основаната през 2013 г. крайнодясна партия „Алтернатива за Германия". За разлика от тях опонентите им носят бремето си на лоялност към прашасали стари идентичности и институции. Не е съвпадение, че най-успешните сили на либералния плурализъм през последните години включваха основаната през 2006 г. испанска партия „Гражданите", която сега е начело в анкетите, и френската „Напред!" на Макрон, основана през 2016 г.
Всичко това изисква нов начин да се разглеждат популистите. Те могат да бъдат опасни, но възходът им е призив за обновление. Това бе прозрението на реформаторите в края на XIX и началото на XX век, които държаха на разстояние марксистите и аграрните популисти, като благоразумно заимстваха от тях. Теодор Рузвелт и Удроу Уилсън се захванаха с петролните и железопътните картели и проповядваха социални осигуровки от името на човека от улицата. Въведените от Ото фон Бисмарк осигуровки за старост и здравеопазване в Германия и на „народния бюджет" от Дейвид Лойд Джордж във Великобритания през 1909 г. по подобен начин анексираха политическата територия на популистите.
Днешните реформатори не страдат от недостиг на идеи за разработване. Масовата имиграция изисква по-добра интеграция, която бързо да снабди пришълците с езикови умения, работни места и западни ценности. Там, където регистрираните престъпления се увеличават, както в Германия и Швеция, политиците трябва да признаят проблема и да се захванат с разрешаването му.
