Имаше и такива журналисти – In memoriam Евгений Станчев

Имаше и такива журналисти – In memoriam Евгений Станчев
  • Автор:  Енчо Господинов
  • Дата:  
    12.02.2018
  • Сподели:

Свързваше ни 40-годишно приятелство. Евгений дойде в редакцията на „Поглед” като заместник-главен редактор през коледните дни на 1976 и донесе със себе си свежия полъх на свободния дух. Ясен Антов беше сменил месеци преди това Борис Петков на редакторския мостик, а Веселин Йосифов вече пръскаше остроумия и нови идеи в Съюза на журналистите. Макар и коледно-студено, навън се усещаше професионално запролетяване.

 

 

Евгений беше и ще остане ярка звезда в българската журналистика през последните 50 години. Ако човек се ражда вестникар, той бе такъв по рождение. Начетен, с бърз ум, с остър – но не зъл – език и изключително чувство за хумор, Евгений беше душата на всяка компания, на редакцията, на масата в Клуба на журналистите на „Граф Игнатиев” 4, където обядвахме заедно всеки ден, преди да тръгнем към редакцията на „11 август” 6,  днес резиденция на папския нунций…

 

Начетен, любознателен, широко скроен, ведър, Евгений имаше невероятен нюх към интересното, към неочаквания ракурс. Той беше нестандартен човек и журналист в едно доста „стандартизирано” време на догми и професионални коловози, от които излизаха с чест само честните и смели колеги. Не само тогава, преди 1989, но и днес… Евгений и Любен Генов, като главен редактор по-късно, бяха вероятно най-добрият професионален тандем в тогавашната журналистика.

 

Много различни един от друг, но с неизчерпаема енергия и любов към вестника, те взаимно се допълваха и неусетно се конкурираха кой да предложи нещо по-радикално, по свежо, по искрено. Читателят и неговата дума бяха техните законодатели, а не началниците „отгоре”, които често ги кастреха на понеделнишките заседания в сградата на бул. „Дондуков”, където казваха какво да се пише и как да се пише. И двамата – и Любо, и Евгений, по-късно като главен редактор – намираха начин “Поглед” да каже нещо по-различно от указанията…  Само те зи знаят какво им е струвало това. Особено когато заставаха пред нас да ни бранят от недоволни началници. Тогава ние, репортерите и коментаторите знаехме, че имаме редактори, които да ни защитят. Читателите разбираха това и не случайно тиражът на вестника тогава надхвърли 500 000 екземпляра. (Давахме солиден доход на Съюза на българските журналисти, чието издание беше вестникът).

 

Естет, с изискани маниери, които  пиперливият му понякога език не можеше да затъмни, Евгений беше отличен редактор, но и „писач” - нещо, което е рядка дарба. Помагаше на всеки, който искаше да се научи да мисли по-нестандартно. Младите колеги в редакцията му бяха слабост, затова винаги се навъртаха около стаята му за съвет, или за някой нов виц. Спортно-елегантно облечен, в сако от туид и тъмен панталон, той и до днес е пример за добър вкус на десетки колеги, чийто уморени или неуместно „модерни” дрехи се развяват по телевизионните екрани. Езикът на Евгений, дори когато беше саркастично-бръснещ, беше винаги добронамерен и уважителен. Имаше остър нюх за добрия материал или интересната новина, но не се колебаеше да реже от текста, когато му носеха нескопосани или необмислени съчинения. Редактираше с епичната си зелена химикалка: някои колеги примираха, като видеха ръкописите си нашарени в зелено… Това беше знак, че Евгений има забележки… Окото му беше остро и улавяше неправилната употреба на времената, и словесните злоупотреби на някой графоман.

 

Вероятно малцина знаят за „американския” му период. Ако не се лъжа, той беше единственият българин, видял жив сенатора Робърт Кенеди, преди последният да бъде разстрелян на 5 юни 1968 пред вратите на хотел „Амбасадор” в Лос Анджелис. Малцина също знаят, че в онези нелеки времена на Студената война Евгений беше сътрудник на списание „Нюзуик” за България и Балканите, по време, когато това е списание номер едно не само в Щатите, а и за света. Неговият приятел от „Нюзуик” Боб го покани да посети САЩ, и Евгений, който умираше от страх да лети със самолет, надмогна себе си, както и някои от нашите вътрешни идеологически препятствия, и прескочи отвъд океана. Срещна се със сенатор Боби Кенеди, интервюира го и написа неща, които бяха новост за българските читатели (бел. ред. – тогава Евгений Станчев работи в „Народна младеж”)… От „Нюзуик” и от американската преса беше научил най-добрите професионални похвати и умения и не се колебаеше да ги предаде и на нас. Любовта му към джаза и музиката на Глен Милър или на Ела Фицджералд бяха пословични. Беше много музикален и винаги долавяше фалша, при това не само в музиката…

 

Богдана Карадочева и Здравко Радоев бяха част от кръга му в разговорки на ясна луна, както би казал Василий Шукшин. С Евгений често спорехме за работата на Стайнбек и Хемингуей като журналисти… „Аман”, казваше ми, от твоя Стайнбек, беше ми дошло до гуша от него и от „Улица Консервна”, когато ни караха да я анализираме в английската гимназия…” Евгений сам не знаеше колко много прилича на Док, един от легендарните герои на Стайнбек от улиците на Монтърей в Калифорния….

 

 
Евгений Станчев (вляво с вдигната чаша) през 1993 г. с част от екипа на вестника в печатницата. Снимка: Иван Григоров
 
Евгений Станчев (вляво) при изнасянето на редакцията на в. “Поглед” през 1991 г. Сега сградата е резиденция на папския нунций. Снимка: Иван Григоров
 
 

Ако не търпеше нещо, то беше некадърността и посредствеността. Не обичаше некадърниците, както и те него. Може би затова никога не го видяхме в сиви дрехи, или със сиви мисли в главата. Обичаше пъстротата на живота и на мисълта, както обичеше студената бира на обяд в Клуба или гроздовата вечер – без да бъде върл пияч. Известен бонвиван и заклет ценител на женската красота, той успя да предаде и тези ценни професионални качества на много от по-младите си колеги… Това може и да не се оцени много положително от днешните поддръжници на „Истанбулската Конвенция….”  Тогава бяхме по-свободни в тази област, въпреки Студената война…

 

Евгений Станчев пробва лентите на гимнастичките, 1983 г. Снимка: Иван Григоров

 

Неуморен и неспокоен дух, Евгений винаги „бъкаше” от мечти и идеи: да качи 50 000 българи на Черни връх по пътя на Алеко-Щастливеца; да бъде душата на “Рали Поглед”, където със своето тъмносиньо „Аутобианчи” (спечелено с хонорарите от „Нюзуик”) натискаше педала на газта в устрема към финала; да отиде до Чернобил въпреки радиацията и да напише тъжно-реалистичните си репортажи, да пътува две седмици от Москва до Находка с Транс-сибирската железница, за да описва живота във вагоните, където руснаци, украинци, евенки, чуваши или чукчи пътуваха заедно, спяха заедно, изпиваха десетки литри водка заедно, докато тракат колелетата, а някои дори се и влюбваха и женеха в тези епичи сибирски пътувания… Находка беше на Евгений да стигне не само до Владивосток и Находка, но и до дълбините на руско-съветската душа, пълна с мечти, водка и сельодка, както водите около Курилските острови са пълни със сьомга и исторически вибрации между Русия и Япония.

 

Евгений беше и човек с кауза. Вечен бунтар, той кастреше наред неуки началници било преди 1989 или след нея.  От него за пръв път чух израза „квадратни глави”. Прав или крив, той вярваше в каузата си без да я натрапва на никого. Остана докрай орач в политическата нива на лявото пространство. Социалната справедливост, на която след пенсионирането си не можа да се порадва, беше един от лозунгите му. През последните години се оттегли в малката си къщичка край Годеч, в „трафопоста”, както той я наричаше, защото беше тесничка и скромна, но стърчеше нагоре с двата си етажа, като трафопост… Кучето му Лаци остаря заедно с него и си отиде преди него…

 

Обичаше Евгений трафопостчето си в Годеч, а ние с Любо Генов, Иван Григоров, Пенка Чернева и оше някои колеги обичахме да ходим там на гости, да накладем огън, да направим жар и да печем наденици докато Евгений ни показваше зашеметяващата гледка на брулените  хълмове отсреща, към Сърбия; показваше ни реколтата си от домати, пиперки, магданоз, тиквички и особено новозасадените лозички. Искаше да направи два чардака с асми до трафопостчето, да има къде да си пие узото на сянка през лятото. Беше се научил да вари дюлева и сливова ракия и дамаджанките му имаха етикетчета с годината на реколтата….  Градското момче, израсло на пъпа на София, беше се научило да бъде градинар. Да знаехте само каквю епични битки водеше с къртици, слепи кучета и попови прасета, които му намаляваха зеленчуковата реколта…. Взривяваше ги с нещо като малки пехотни мини….

 

Когато му останеше време, бистреше политиката в Годечката кръчма с местните хора, както Йовков някога с хората от добруджанските села…

 

Обичаше дъщеря си Камелия и сина Славчо и дълбоко преживяваше всичко, през което минаваха децата и внуците му.

Понякога беше тъжен и самотен… И една от причините беше, че освен Любен Генов никой не излезе публично да го защити, когато двама еничари от нашата гилдия притиснаха издателя СБЖ да го уволни от втория му мандат като главен редактор на “Поглед”. Бях в Белград тогава, по време на безкрайните югославски войни, и Евгений лично ми се обади, за да ми каже, че е бил предаден от „своите”. Библейска история за колегиално убийство…

 

Оттогава му остана горчивината. Но той беше горд човек и никога не се оплака. Отдръпна се в райската си градина.

 

Ако трябва аз да сложа епитаф на гроба му, сигурно ще напиша: „ЕВГЕНИ НА ПРЕСА”. Така отговаряше баба Манци, тъща му, когато звъняхме да го търсим в събота или неделя. Това означаваше, на унгарско-българския речник на Баба Манци, че Евгений е в печатницата. „На преса”. Редактира текстове или ремонтира страници.

 

Макар и не много религиозен , сигурен съм, че и сега, там горе, Евгений ще наблюдава какво става тук, долу, и разпалено ще осмива политическите ни дивотии, изпълващи краткия ни земен път. Знам, че по някакъв начин той няма да почива, тъй като гледа внимателно на екрана си, всичко  вижда и дълбоко преживява. Защото Евгений е вечно осъден да е НА ПРЕСА…

Сбогом, приятелю.

 

_ _ _ _


Бел. ред. – (Поради непълнотите в Уикипедия кратка биографична справка) – Евгений Станчев е роден на 13 април 1939 г., умира на 2 февруари 2018 г. на 78 години. Баща му Дончо Станчев в началото на 30-те години на миналия век е бил отговорен редактор на в. „Работническо дело”.
Работил е във вестниците „Народна младеж”, сп. „Ново време”, „Поглед” (заместник-главен и главен редактор през 80-те години на миналия век, и втори път през 2007 г.), „Софийски вести”, „Новини плюс”, „Кеш”, българското издание на „Бизнесуик”. 2003-2007 години е главен редактор на в. „Дума”, за което време казва, че е шампион, издържал при издателя Петър Манджуков.
В продължение на 6 години от края на 60-те на миналия век е бил сътрудник на сп. „Нюзуик” за Балканите и България.
Бил е репортер на годината в края на 70-те години, за поредицата „На гости у дома”, обикаляйки българските курорти с групи англичани и разглеждайки България през  техните очи. Пътува с Транссибирската железница, пише репортажи за СССР и книгата „През Сибир без шапка”, заради което става носител  на наградата на АПН (Агенция по печата „Новости”). Носител е на орден „Кирил и Методий” - I степен.
Интервюта с Евгений Станчев - в сайта на СБЖ и в. “Дума”, в e-vestnik 2007 г., в БНР 2017 г.

Прочетена 269 пъти