От текста не става ясно дали авторът Саше Ивановски изразява лично мнение, или представя надеждите на официалните власти в Република Северна Македония. Но каквото и да е, позицията му залужава поздравления. Най-малко защото разкрива част от безогледните лъжи и манипулации на македонски политици и учени през годините относно факти от македонската история.
Логично, Ивановски приключва статията с призив: „Надявам се, че България няма да направи историческата грешка да блокира Македония на пътя към Европейския съюз, тъй като това ще донесе огромни щети върху двете братски страни и двата братски народа!“. Малко преди това обаче, той пише: „[...]България трябва да признае настоящата реалност и правото на национално самоопределение на македонците, македонския език и македонската идентичност“. Текстът на статията предизвиква положителни чувства, но мислите в края пораждат и тревожни разсъждения. Положителни чувства, защото е отрадно, че ледът, натрупан от сърбоманските нагласи под краката на днешни македонски властни елити се троши бързо. И тревожни разсъждения, понеже проличава, че не само северномакедонски власти, но и обективни северномакедонски журналисти все още не намират сили да изричат истината, каквато е. Държава с име „Македония“ не съществува. Затова никой няма право да излиза от нейно име, когато говори, пише и се опитва да защитава нейния несъществуващ национален интерес.
Ако под израза "приятелството на двете братски страни и двата братски народа" авторът има предвид, че народът на Република Северна Македония днес се състои главно от двата големи етноса - македонския и албанския, можем да се съгласим с постановката му за братските страни и техните народи. Но в този случай той би трябвало да използва името Северна Македония, а не Македония – една несъществуваща държава, както прави. Как българите трябва да разбират израза „братски народ“ по отношение на „македонците“ в съчетание с употребата на името „Македония“? Ами, май че никак иначе освен, че в географската област Македония живее народ с име „македонци“ и на този народ всички държави, в това число разбира се и Република България, са длъжни да признават правото на „национално самоопределение на македонците, македонския език и македонската идентичност“.
Само че политическите реалности са съвсем други. Днес в Република Северна Македония, наред с официалния конституционен македонски език съществува официално и конституционният албански език. Освен това, албанците се самоопределят като етнос като албанци, а не като македонци. Те са част от народа на РСМ, но не са „македонци“ в смисъла, който се съдържа видимо в контекста на статията, защото майчиният им език, който е и официален, не е македонски.
По всяка вероятност авторът има предвид нещо друго: наличието на два различни етноса в двете „братски страни“ – съответно македонски етнос в Северна Македония, който обаче не е цялата част от общия народностен състав на държавата, а визира само изконните „македонци“, и български етнос в България, който, като основна част формираща народа на Република България, е различен от македонците. Да, но македонци живеят и в България. Те различни ли са от българите и не са ли част от българския етнос?
Никъде не се отваря дума за „северномакедонците“ като мултиетнически признак на народа на Република Северна Македония. Народът на Република България се състои от българи, турци, цигани, евреи, руснаци, арменци и прочие хора с различен етнически произход и признак. От какво се състои народът на РСМ? Този момент се нуждае от изясняване: категорично, безусловно. Например, народът в държавата Република Северна Македония се състои от македонци, албанци,... Тук естествено идва и думата „българи“. Но има ли ги, кои са те и къде са в РСМ днес? Ето това е главният въпрос, на който според мен, в тази държава все още не са готови да дадат ясен отговор. Историческата истина налага този въпрос със своите неумолими императиви.
Съгласен съм, че реалностите, за които авторът пише, са налице. Те не могат да се игнорират.
Но за да бъде всичко точно, би трябвало да се внесе малка корекция в предложението му България да признае правото на национално самоопределение на македонците, македонския език и македонската идентичност. За да се разсее безпокойството му, че нашата държава може да направи историческата грешка да блокира Македония на пътя към Европейския съюз и че това ще донесе огромни щети върху двете братски страни и двата братски народа. Като компромис може да се приеме, примерно, тезата за приятелство между двете братски страни, в които живеят преобладаващо етнически българи в две държави, чийто език в основата си се е изграждал и развивал като български език, но поради исторически и политически фактори днес официалната норма на езика в Република Северна Македония има писмени различия от официалния език, на който се пише в Република България. С предложената идейна постановка, ако се възприеме дори и в приблизителен вариант, проблемът между двете съседни държави относно „българите“ и „македонците“ ще се е решил компромисно към днешна дата, защото решението ще е политически официално закрепено с двустранен междудържавен документ.
Разбира се, различия има и в лексиката и синтаксиса в двете норми на езика. От една страна, това е породено от административния натиск на югославските власти над българското население в „Южна Сърбия“ („па шта си ти?“), насилственото вкарване на сръбска лексика в югозападнобългарския диалект в продължение на над стоте години откак Вардарска Македония става част от Югославия, което не е престанало напълно дори и до ден-днешен. Но от друга, различията говорят за богатството и разнообразието на българския език във всички негови диалектни форми. У нас: в Родопска област, Шопско, Капанско и цяло Лудогорско, Добруджа, Македония, Трънско, Горна Тракия, Странджанско, Кукерландия, Велико-Търновско, дето според местното население е „най-правилният български диалект“, Кулско и Видинско и пр. и пр. географски региони. Както и в чужбина: в Бесарабия, Банат, Молдова, Украйна, Русия, Австралия, САЩ, Канада, Аржентина, Източна и Западна Тракия, Егейска и Вардарска Македония, Сърбия, Румъния, Албания, Унгария и навсякъде другаде по света, където живеят компактни маси етнически българи.
При това положение признаването от двете държави за съществуването на официален македонски език няма да пречи на истината за неговата българска същност и единство със съвремения български език, както и за доброто бъдещо общо развитие на двете норми на единния български език.
Аз съм един обикновен българин, „лаик“, както говори за себе си и Саше Ивановски. Потомък съм на българи от Егейска Македония, прокудени в Стара България защото не са пожелали да станат „елини вулгарофони“ (българскоезични гърци), преименувани по-късно в „елини славофони“ (славяноезични гърци). Темата за произхода, същността и езика на мнозинството от хората, населяващи географските области Тракия и Македония, ми е била винаги кръвно близка. Преди двадесетина години гръцката академична мисъл направи опит да измайстори „гръцко-помашки и помашко-гръцки речник“: „помашката“ дума „рòка“ (родопският изговор на българската дума „ръка“), означава на гръцки език „χέρι“ (хери). Та и с „македонския език“ работата прилича на тая с „помашкия език“: македонската дума „нога“ ще да означава на български език „нога, крак“...
Смятам, че българският народ и българските власти, като избрани да изразяват и защитават неговия изконен национален интерес, не могат да правят компромиси с етническата идентичност на българите независимо от мястото, където живеят, и начина, по който са наричани. В една друга статия, по повод неотдавнащната отродителна полемика дали не е по-добре за нас, ако се приеме латиницата или двойственият вариант при изписването на българския език, споделих, че „Отделянето на един народ от корена му винаги е ставало с откази: от национална светиня, народностна традиция, култура, азбука, език, суверенитет…“ („Азбуката не е пречка за просперитета на българската нация“, „Монитор“, 19.10.2000). Това повече не бива да се допуска. Не мога да бъда равнодушен към всичко, свързано с историята и съвременността на българския етнически корен. Както не са равнодушни и милиони българи у нас и навсякъде по света.
До 10 ноември 2020 г. има около три седмици време...
Христо Каленицов
